2
4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 610
гр. София, 24.07.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на тридесети май две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 847/2019 г.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на И. П. И. против решение № 68 от 29.10.2018 г. по гр. дело № 244/2018 г. на АС /Апелативен съд/- Бургас.
Ответниците по касация – Й. К. У. и М. К. К. в отговора по чл. 287, ал. 1 ГПК подържат, че не са налице основанията, предвидени в закона за допускане на жалбата до касация.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/, гражданска колегия, състав на трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Предмет на жалбата е цитираното по-горе въззивно решение, с което АС – Бургас е отменил решение № 211 от 12.06.2018 г. по гр. дело № 1766/2017 г. и решение по същото дело № 1209 от 05.07.2018 г. на БОС /Бургаски окръжен съд/ и по същество е отхвърлил предявените от И. П. И. против Й. К. У. и М. К. К. искове за заплащане при условията на солидарност общо на сумата 92478.44 лв., обезщетение за претърпени вреди на основание чл. 45 ЗЗД – непозволено увреждане в резултат на злоупотреба с процесуални права, поради водене на съдебни процеси с представени разписки с невярно съдържание и завеждане на изпълнително дело. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че предявените искове по чл. 45 ЗЗД са допустими, като доказването по тях следва да се осъществи, с оглед общите предпоставки за установеност на непозволено увреждане, обсъдени от състава. Съдът е приел, че ищецът не е доказал извършената от ответниците злоупотреба с право, която да е противоправна. В тази връзка въззивната инстанция е зачела силата на пресъдено нещо по приключилите производства по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, като е извършена преценка, че тези съдебни актове със сила на пресъдено нещо установяват действителността на сключения между страните предварителен договор, плащането на уговорената цена, неизпълнението на договора от страна на продавача и ищец в настоящето производство, едностранното разваляне на договора, поради неизпълнение. Решаващият състав е обосновал с това формираната сила на пресъдено нещо и по отношение на въпроса, че претендираните суми по разваления предварителен договор са платени от настоящите ответници. Позовал се е също на забраната на чл. 299, ал. 1 ГПК за пререшаване на спор, разрешен с влязло в сила решение , който преклудира всеки факти и основаните на него права, осъществени преди постановяване на решението, независимо дали те са били релевирани от ответника в съдебното производство или не. Съдът е сметнал, че не може да бъде определено като злоупотреба с право по смисъла на чл. 45 ЗЗД снабдяването с изпълнителен лист, въз основа на влезлите в сила решения и образуване на изпълнителното дело за събиране на присъдените суми. Независимо от така обоснованата неоснователност на исковете, с оглед недоказаност на предпоставките по чл. 45 ЗЗД, съдът е извършил анализ и на фактите и обстоятелствата, обсъдени от съда при постановяване на двете цитирани по – горе решения, като е извел от тях това, че няма направено извънсъдебно признаване на факта, че посочените в разписките суми не са платени на ищеца И..
С изложението на касационните основания жалбоподателят е поставил въпроса за това „допустимо ли е в производството по иск по чл. 3 от ГПК да се установяват такива факти, свързани с твърдяното от ищеца недобросъвестно водене от страна на ответника на предходно дело, по което има влязло в сила съдебно решение, по които факти съдът се е произнесъл в мотивите на влязлото в сила съдебно решение“. Страната е неправила оплакване за необоснованост на мотивите на съда като е поддържала, че тези изводи противоречат на съдебна практика, обективирана в решение № 57/26.02.2018 г. по гр. дело № 2736/2017 г. на ВКС, ІV г.о., както и и на ТР на ОСГК на ВКС – № 1/2001 г., чийто мотиви са интерпретирани от страната. Така същата е счела наличие на основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Като втори въпрос, отново неизрично формулиран, касаторът е посочил „съставлява ли воденето на едно дело чрез поддържане на неверни твърдения и съответно снабдяването с изпълнителен лист и образуване на изпълнително производство въз основа на влязлото в сила съдебно решение по това дело, недобросъвестно процесуално поведение, даващо основание за предявяването и съответно уважаването на иск по чл. 3 от ГПК“. Сочено е, че съдът неправилно е отказал да съобрази практика на ВКС, обективиран в решение № 189/20.06.2014 г. по гр. дело № 5193/2013 г. на състав на ІV г.о. Като трети въпрос, касаторът е поставил въпросът за това „длъжен ли е съдът при изграждане на своите крайни изводи да съобрази в тяхната цялост и пълнота всички събрани по делото доказателства като извърши съвкупна преценка на целия събран по делото доказателствен материал“. Страната е поддържала, че съдът не бил съобразил съдържанието на сведенията, обективирани в писмените доказателства в наказателното производство, не съобразил изявленията на ответниците в писмения им отговор „през призмата на писмените доказателства“ по приложените съдебни дела, както и несъобразил показанията на изслушаните свидетели. Сочено е решение 24/28.01.2010 г. по гр. дело № 4744/2008 г. на І г.о., с което състав на ВКС, І г.о. изрично според касатора указвал задължението на съда да извърши съвкупна преценка на събрания по делото доказателствен материал.
Касаторът не обосновава довод за допускане на касационно обжалване. Дори от първия поставен въпрос да бъде изведен релевантен въпрос, въпреки неточното му формулиране, то страната по него не обосновава допълнителен критерий с цитираната съдебна практика, разглеждаща мотивите на съдебния акт, тъй като съставът не е обосновал правния си извод с обвързващата сила на мотивите, в какъвто смисъл е практиката на ВКС, а с обективните предели на силата на пресъдено нещо, третираща преклудирането на възражения и преразглеждането на въпроси, относими към правопроизводящия факт на спорното право. С оглед това по този въпрос не се обосновава соченото от касатора право по чл. 280, ал. 1 т. 1 ГПК. Обозначеното като втори въпрос оплакване на касатора не съставлява общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е фактическо обосноваване на правото на иска, неотречено от въззивния съд, а не правен въпрос, свързан с решаващите му изводи. Липсата на релевантен правен въпрос е достатъчно основание, за да не бъде допуснато касационно обжалване на това основание. За пълнота на настоящите мотиви обаче следва да се отбележи, че въззивният съд изцяло в съответствие с цитираното решение на ВКС е обосновал допустимостта на предявения иск / решение № 189/20.06.2014 г. по гр. дело № 5193/2013 г. на състав на ІV г.о./. Третият, поставен от касатора процесуален въпрос, не е релевантен по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като не е обосноваван с конкретни доводи, относно необсъдени релевантни за делото доказателства, очертаващи фактическа обстановка, различа от приетата от съда, а с общи оплаквания за неправилност на акта, които са без правно значение за тази фаза на касационното производство. Липсата на конкретика не може да обоснове наличие на общо основание при общо поставения въпрос, относим към всяко съдебно производство. В чисто процесуален аспект, следва да се приеме, че съдът подробно е обсъждал всички събрани по делото доказателства, в това число дори и установените в това производство факти и обстоятелства, третиращи въпроси, по които е обосновал наличие на сила на пресъдено нещо. С оглед това, неговото процесуално действие по постановяване на съдебния акт, не би могло да се третира по начина, третиран от касатора и при липсата на конкретно посочване от него, в какво точно се изразява необсъждането на изброените от него обстоятелства.
По тези съображения ВКС в настоящия си състав приема, че не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати на ответниците по касация разноски в размер на сумата 3320 лв., поискани и установени разноски по процесуално представителство за един адвокат.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 68 от 29.10.2018 г. по гр. дело № 244/2018 г. на Апелативен съд – гр. Бургас.
ОСЪЖДА И. П. И. да заплати на Й. К. У. и на М. К. К. разноски за касационното производство в размер на сумата 3320 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: