7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 91
гр. София, 07.02.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на осми ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
изслуша докладваното от съдия СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 2335/2018 г.
С определение № 205 от 25.06.2018 г. по ч. гр. дело № 2334/2018 г. е съединено за общо разглеждане гр. дело № 2335/2018 г. и ч. гр. дело № 2334/2018 г. на ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение, като делото се разглежда под номер 2335/2018 година.
Производството по чл. 288 ГПК е образувано по касационна жалба № 2160/09.03.2018 г. по регистъра на Апелативен съд П., подадена от М. В. А. против решение № 29 от 15.02.2018 г. по гр. дело № 450/2017 г. на П. /Пловдивски апелативен съд/, І граждански състав.
Жалбата е подадена в срока по чл. 283 ГПК, при наличието на правен интерес, обусловен от постановения правен резултат, от процесуално легитимирана страна, срещу съдебен акт, подлежащ на инстанционен контрол по реда на чл. 280, ал. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
П. е отменил частично решение № 514 от 27.04.2017 г. по гр. дело № 2703/2014 г. на ПОС /Пловдивски окръжен съд/ и е постановил друго, с което е отхвърлил частично следните претенции, предявени от касатора против ответника по касация: иск с правно основание чл. 59 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неползване на имот – 1/2 идеална част от поземлен имот с идентификатор … по кадастрална карта и кадастрални регистри на [населено място], подробно описан в диспозитива на съдебния акт, целият с площ от 295 кв. м., с размер на неползваната площ от 20 кв. м. в периода от 01.10.2009 г. до 01.09.2012 г., за разликата между 1177.50 лв. и 26280 лв.; иск с правно основание чл. 86 ЗЗД за заплащане на обезщетение, за забавено плащане на сума за неползване на описания имот за периода от 05.11.2009 г. до 01.09.2012 г., за разликата между 344.63 лв. и 6000 лв., като е присъдил в полза на ответника по касация сумата 1841.55 лв. разноски. За да постанови този резултат съдът приема, че ищецът е собственик на 1/2 идеална част от процесния имот на основание реституция и наследство, част от твърденията му /за това, че ответникът пречи на ползването на имота, като не издава документи за застрояването му/ са неотносими към фактическия състав на чл. 59 ЗЗД, други /за това, че е изградена от ответника пътека през имота, представляваща единствен достъп до обект „Педагогическа библиотека“/ са относими към чл. 59 ЗЗД и частично доказани, а именно, че ответникът през процесния период осъществява ползване само на терен от 20 кв. м. и пречи на ищеца да реализира правата си. Прието е още въз основа на тройната експертиза, че размерът на обезщетението по чл. 59 ЗЗД е 1177.50 лв., обезщетението за забава – 344.63 лв.
По чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е изложено следното: „Решението на въззивния съд по гр. д. № 450/2017 г. на Пловдивски апелативен съд 1 гр. с. е в нарушение на практиката на ВКС по въпроса задължен ли е въззивният съд при постановяване на съдебния акт да обсъди всички доказателства, да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора“. Цитирани са касационни решения, съответно по гр. дело № 3848/2015 г. на състав на ІV г.о., по гр. дело № 2217/2016 г. на състав на ІІІ г.о., по гр. дело № 5163/2015 г. на състав на ІІ г.о., ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., П. № 1/1985 г. По – нататък е посочено, че решението трябва да е мотивирано, а обжалваното въззивно решение не е мотивирано, съдът според касатора не обсъжда доказателствата, доводите, а се фокусира само до „пътеката“. Твърди се, че не са обсъдени решения между същите страни, на същото основание, влязлото в сила решение по гр. дело № 2997/2012 г. на Пловдивски окръжен съд.
Поставеният въпрос не е изведен от цитираните по- горе мотиви на П., а от становище на касатора, с което е развито виждането, че въззивната инстанция не е разрешила спора, съобразно приетото от ПОС в решението му по гр. дело № 2997/2012 г., „с което е уважен иска за 1/2 ид.ч. на другия съсобственик“. Поради това жалбоподателят счита, че въззивното решение е неправилно, „има и дискриминиращ характер спрямо собственика М. А., който е дискриминиран предвид ЗЗД, нарушен е принципа на равнопоставеност предвид чл. 4 от същия налице е по неблагоприятно третиране на лицето поставено е в по – неблагоприятно положение неоправдано във връзка с имущественото състояние“. С посочената част от изложението не са обосновани предпоставки за допускане на касационен контрол, тъй като не е налице, както общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, така и мотивирано изложение на допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Общо основание не е аргументирано, тъй като въпросът не произтича от развитите в решението на апелативния съд мотиви, а от становище на страната. Съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС не всеки въпрос релевира общо основание, а единствено разгледаният от въззивната инстанция, по който са мотивирани разрешения, обуславящи изхода на делото. В конкретния случай по отразените накратко по – горе мотиви не е формулиран правен въпрос, а и касационният съд не може да го въвежда служебно. Липсата му е достатъчно съображение за недопускане на касационно обжалване, без да се обсъжда практиката, на която се позовава касатора и която не е включена в доводите му, чрез мотивиране на твърдения за приети от съда разрешения в противоречие с изводите на ВКС. Оплакванията на жалбоподателя са по чл. 281, т. 3 ГПК, чието разглеждане в производството по чл. 288 ГПК е недопустимо. Позоваването на решение по гр. дело № 2997/2012 г. на ПОС не е относимо към предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като същото има за предмет друг спор и констатациите, приети по него нямат действие спрямо страните по настоящето дело. Доводите, с които се третира решението като акт с дискриминиращ характер не са относими към предпоставките за допускане на касационен контрол.
Твърди се че въззивният съд „не е изложил въззивни мотиви в пълен обем по съществото на спора, не ни е убедил в правилността на изложените мотиви, а от там и на решението“. Касаторът не е посочил в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, по кои обстоятелства П. не е произнесъл, поради което не е обосновал предпоставки за допускане на касационно обжалване. Несъгласието на страната /в случая на жалбоподателя/ с изводите на съда не релевира основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е обосновано приложно поле на общи и допълнителни основания по разпоредбата и с общите разсъждения за допуснати от въззивната инстанция нарушения на процесуалните правила, които според касатора се състоят в непосочването, в какво се състои неправилността на първоинстанционното решение, кои закони са нарушени, от какво са опорочени мотивите на първоинстанционния съд. Тези общи доводи, освен че са ирелевантни, предвид липсата на конкретни съображения за отклонение на въззивния съд от практиката на ВКС, са и неправилни, като несъобразени с характера на въззивното производство, в което дейността на въззивната инстанция не е контролноотменителна – проверяваща по отношение на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд, а решаваща, при която съдът прави свои фактически и правни изводи по съществото на спора, като по този начин достига до свое собствено решение по отношение на иска.
Доводът в изложението за това, че „във въззивното решение не стават ясни изчисленията по съразмерност на ответника, както и изчисляването на лихвата за забава не е прецизирано за периода от дата до дата“, не е относим към настоящето производство по чл. 288 ГПК, в което се провежда селектиране на касационната жалба по въведени от законодателя критерии по чл. 280, ал. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК и не се разглеждат въпроси по съществото на спора. Същият характер имат оплакванията за „противоречие с правната и обикновена житейска логика, както и оплакванията за „нарушени права по Конвенцията предвид практиката на ЕСПЧ, като право на справедлив съдебен процес, защита на собственост, мирно ползване на притежание, гражданско производство, справедливо гледане на делото“.
Не е налице и последното по реда на изложението основание – по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. За да бъде разгледано същото основание следва да бъде мотивирано, а в случая единствено е възпроизведен състава на нормата, като фактическият й състав неправилно се свързва с довод по чл. 281, т. 3 ГПК, по – конкретно с „неправилен извод“, съответно приемане от П. на констатации, които според жалбоподателя са необосновани – „Въззивният съд е приел нещо което въобще не съществува „Пътеката“ от 20 кв. м.“. По този начин касаторът не е разграничил при изготвяне на изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК от основанията по чл. 281, т. 3 ГПК, последните съставляващи предмет на разглеждане при допуснато касационно обжалване. В изложението не е съобразено, че позоваването на съдебна практика, формирана от „влезлите в сила решения по множество предходни дела между същите страни на същото основание предвид чл. 59 ЗЗД“ е ирелевантно при липсата на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, което касаторът не е формулирал, въз основа на правните разрешения, приети от въззивния съд. Не е съобразено още, че основанието по чл. 280, ал. 1 ГПК и основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК са самостоятелни, не се кумулират в общ състав по общ въпрос. Основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава дефинитивност на разглежданото основание липсва аргументирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обосноваващо наличието на предпоставки по чл. 280, ал. 2, предложение трето ГПК. Затова не следва да се допусне касационен контрол и по това основание.
Предвид всичко изложено по – горе настоящата съдебна инстанция намира, че по подадената касационна жалба не са обосновани предпоставки за допускане на касационен контрол, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
По съединената за разглеждане в настоящото производство частна жалба на М. В. А. срещу определение № 180 от 19.04.2018 г. по гр. дело № 450/2017 г. на П., І граждански състав, ВКС, гражданска колегия, състав на трето отделение, приема следното:
Частната жалба е допустима, подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и отговаря на изискванията на чл. 275, ал. 2 ГПК. Разгледана по същество жалбата е неоснователна, поради следните съображения:
С обжалваното определение е оставена без уважение молба, подадена от М. В. А. за изменение на решение № 29 от 15.02.2018 г. по гр. дело № 450/2017 г. на П. в частта за разноските.рег. № 6711/01.03.2018 г. по регистъра на В. за допълване на въззивно решение № 279 от 20.02.2018 г. по гр. дело № 283/2018 г. на П. в частта за разноските. Съдът е приел, че молбата по чл. 248 ГПК е неоснователна. Относно присъдените в полза на ищеца разноски са изложени съображения за определяне на адвокатския хонорар от ПОС, договорен по договор за правна защита и съдействие от 25.01.2017 г. по реда на чл. 7, ал. 8 от Наредба № 1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения в размер на сумата 1820 лв. до размер на сумата 1400 лв., след уважаване на възражението на другата страна по чл. 78, ал. 5 ГПК. Обосновано е разбирането, че така определеният размер е възприет от въззивната инстанция при определяне на дължимите между страните разноски по съразмерност, тъй като молителят не е инициирал производство по чл. 248 ГПК, респективно не е сезирал второинстанционният съд с частна жалба за преразглеждане на решението на ПОС в тази част. Относно присъдените в полза на ответника по исковете разноски въззивният съд е приел, че общият им размер за двете инстанции е 1841.55 лв., от които 1450.50 лв., общ размер на заплатените суми за вещи лица и държавна такса и 452.60 лв., юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции.
Настоящата инстанция намира изводите на апелативния съд за законосъобразни. Ищецът е имал качеството на въззиваем, произтичащо от сезирането на второинстанционния съд с жалба, подадена от ответника срещу първоинстанционното решение в уважените части на исковете по чл. 59 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД. Съгласно чл. 81 ГПК във всеки акт, с който приключва делото в съответната инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. В случая исканията за присъждане на разноски са предявени своевременно от страните, както пред първата съдебна инстанция, така и пред въззивната инстанция, а извършването им е доказано в производствата пред двете инстанции и присъждането им е обусловено от изхода на спора пред П.. Констатациите на същия съд относно дължимостта на разноските в първата и втората инстанции са правилни. Правилно съдът е приел като общ размер на направените от ищеца разноски сумата 6613.50 лв., в която сума е включено възнаграждението за процесуално представителство пред първоинстанционния съд в размер на 1400 лв. Неоснователни са оплакванията на частния жалбоподател за допуснати нарушения при определяне на тази сума. От данните по делото е видно, че въззиваемият не е предявил молба по чл. 248 ГПК, респективно частна жалба за изменение на решението на ПОС в частта за разноските, поради което обоснован е извода на П. за приет размер на адвокатското възнаграждение по договора за правна защита и съдействие от 25.01.2017 г. в размер на сумата 1400 лв. Предвид уважаване на исковете от П. в посочените по – горе размери, законосъобразно е определен размера на дължимите на ищеца разноски, които поради съответствието с мотивите във въззивното решение са обусловили и крайният извод на въззивния съд за липсата на основание за изменението му по реда на чл. 248 ГПК. Неоснователни са оплакванията на частния жалбоподател за допуснати нарушения при прилагането на разпоредбата на чл. 78, ал. 1 ГПК. Разноските са присъдени съразмерно с уважените части от исковете по чл. 59 ЗЗД – 1177. 50 лв. и по чл. 86 ЗЗД – 344.63 лв., общо 1522.13 лв., като е съобразено съотношението между уважената част от претенциите и целия размер на исковете – общо сумата 39033.35 лв.
Размерът на направените от ответника разноски е определен, като е съобразен техният размер за двете инстанции – 1450.50 лв. и присъденото по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК юрисконсултско възнаграждение – 452.60 лв. Разноските са присъдени съразмерно с отхвърлената част от исковете общо в размер на сумата 37511.22 лв., като е съобразено съотношението между отхвърлената част от претенциите и целия размер на исковете. Доводите за допуснати нарушения при прилагане нормата на чл. 78, ал. 3 ГПК са неоснователни. Доводите за неяснота при тълкуване на определението относно определяне на лихвата за забава, са неотносими към настоящето производство, засягащо правилността на определението по чл. 248 ГПК, имащо за предмет единствено изменението на решението в частта за разноските.
Не са допуснати нарушения от второинстанционния съд, поради което обжалваното определение следва да бъде потвърдено.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 29 от 15.02.2018 г. по гр. дело № 450/2017 г. на Пловдивски апелативен съд, І граждански състав в обжалваната част.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 180 от 19.04.2018 г. по гр. дело № 450/2017 г. на Пловдивски апелативен съд, І граждански състав.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: