9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 139
гр. София, 27.02.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и девети ноември две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
ФИЛИП ВЛАДИМИРОВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 2889 по описа за 2018 година.
С определение № 319 от 26.07.2018 г. по ч. гр. дело № 2888/2018 г. е съединено за общо разглеждане гр. дело № 2889/2018 г. на ВКС /Върховен касационен съд/, гражданска колегия, състав на трето отделение и ч. гр. дело № 2888/2018 г. на ВКС, гражданска колегия, състав на трето отделение като делото се разглежда под номер 2889/2018 г. на ВКС, гражданска колегия, състав на трето отделение.
Производството по чл. 288 ГПК е образувано по касационни жалби – № 1646/17.01.2018 г. на Окръжна прокуратура – В. и № 4729/13.02.2018 г. на Г. М. Т., двете жалби по регистъра на Окръжен съд – Варна против решение № 1965 от 29.12.2017 г. по гр. дело № 1764/2017 г. на В. /Варненски окръжен съд/.
По касационна жалба № 1646/17.01.2018 г. на Окръжна прокуратура – В.:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от легитимирана страна, при наличието на правен интерес, обусловен от постановения правен резултат, с оглед на което е процесуално допустима.
Ответникът по касация – Г. М. Т. поддържа становище за недопускане до разглеждане на жалбата.
Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение в частта, с която състав на В. е уважил иск по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предявен от Г. Т. против Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди до размер на сумата 7000 лв., ведно със законната лихва от 09.12.2016 г. до окончателното изплащане на задължението. За да постанови този резултат второинстанционният съд приема, че решение № 100 от 02.06.2017 г. по гр. дело № 891/2016 г. на Д. / Девненски районен съд / е неправилно в посочената част. По отношение на елементите от фактическия състав на чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ съдът излага мотиви за доказаност на твърденията в исковата молба въз основа на оправдателната присъда по НОХД № 330/2015 г., постановена от Д. и потвърдена с решение по ВНОХД № 612/2016 г. на В., с които ищецът по гражданскоправния спор е признат за невиновен в извършването на престъпления по чл. 167, ал. 4, вр. ал. 2 и 3, вр. чл. 26 НК по ДП № 2081/2013 г. на УП – Вълчи дол. Обосновани са съображения за доказаност на твърденията за неимуществени вреди до присъдения размер от 7000 лв. Тези съображения са изведени след преценка на доказателствата, комплексната съдебно – психологическа и съдебно – психиатрична експертиза при обсъждането, на които съдът констатира като обективно съществуващи обстоятелства характера на повдигнатите обвинения, за тежки престъпления, взетата мярка за неотклонение – „парична гаранция“, изменена в „подписка“, а в последствие отменена, периода на наказателното производство, близо три години, вида, тежестта и външната проява на негативните преживявания на ищеца – безпокойство, чувство на засегната чест, достойнство, промени в обществения живот – предсрочно прекратяване на правомощията му като председател на Общинския съвет – [населено място] дол на 12.09.2013 г. за мандат 2013 г. – 2015 г. Същевременно е констатирано, че въпреки водените наказателни дела Т. не е загубил авторитета си, избран е бил отново за председател на Общинския съвет – [населено място] дол за мандат 2015 г. – 2019 г., неговият случай не е разгласяван с действия на прокуратурата, но събитието става известно в малкото населено място. Като недоказани са определени твърденията за злостни коментари и подмятания по повод на обвинението, както и твърденията за увреждане на здравето – връзката между генезиса на заболяванията /хипертония и диабет/ и повдигнатото обвинение, а също така и твърденията за лишаване от възможност да упражнява своето хоби, чрез факта на отнето ловно оръжие.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е поставил въпрос със следното съдържание: „Постановеното решение е по въпрос, който е от процесуално същество, а именно, че при определяне размера на обезщетението, съдът е бил длъжен да съобрази всички обстоятелства, относими към размера на присъденото обезщетение“. Не е налице общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Общото основание не може да се въведе чрез формулиране на общи и абстрактни въпроси, какъвто е цитираният по – горе въпрос, който не произтича от конкретно правно разрешение на въззивния съд. Касаторът не е отразил във въпроса обстоятелствата, за които твърди, че не са съобразени от окръжния съд при определяне на обезщетението по чл. 52 ЗЗД. Същевременно по обстоятелствата, които въззивният съд е преценил като релевантни за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, посочени по – горе във връзка с изложението на приетите от съда мотиви, страната не е въвела правен въпрос. Същата поддържа твърдения за противоречие на въззивното решение с т. 2 от ППВС № 4/23.12.1968 г. и с т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. на ОСГК на ВКС, без да мотивира допълнителни основания. По същия начин е изготвено изложението и по другия въпрос, въведен със следния текст : „Материално – правният въпрос, свързан с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ“. Размерът на обезщетението е крайният резултат от разрешени от съда фактически и правни въпроси /кръга на релевантните обстоятелства, обуславящи размера на обезщетението за неимуществени вреди, начина на определянето му в различните хипотези на развитие на наказателното производство и т.н./. Но в конкретния случай цитираният въпрос не е обвързан с мотив на В., изразяващ правно разрешение при присъждане на обезщетението за неимуществени вреди, поради което не формира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на общо основание, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, каквато се констатира в настоящия случай е достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания. Необходимо е да се посочи още, че съдът в съответствие с практиката на ВКС е взел под внимание при определяне обезщетението за неимуществени вреди обстоятелствата, които са доказани, като е разграничил доказаните от недоказаните твърдения и е мотивирал съображения за фактическите си и правни констатации. Допълнителен аргумент в подкрепа на изложеното, обосноваващ съображението за неоснователност на искането за допускане на касационен контрол е неправилното процедиране на касатора, изразяващо се в позоваването на отменена разпоредба – чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК в редакцията, обн. ДВ, бр. 47/2009 г., обективираща хипотеза, отпаднала с измененията на ГПК, обн. в ДВ, бр. 68/2017 г., влезли в сила преди подаване на касационната жалба. Това основание не следва да бъде разглеждано, като неприложимо по настоящото дело. Жалбоподателят поддържа и основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Същото предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. С оглед на така разгледаната и разбирана от състава дефинитивност на разглежданото основание липсва аргументирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, обосноваващо наличието на предпоставки по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Освен това страната отъждествява очевидната неправилност с нарушението на материалния закон, което е друго основание, по чл. 281, т. 3 ГПК и то не се разглежда в производство по чл. 288 ГПК. Неразграничаването на основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2, пр. 3 ГПК е довело до необосноваване на предпоставки за допускане на касационен контрол. Затова не следва да се допусне касационен контрол и по това основание. С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че не са налице предпоставки за допускане на касационен контрол по подадената жалба срещу въззивното решение в обжалваната част.
По касационна жалба № 4729/13.02.2018 г. на Г. М. Т. против решение № 1965 от 29.12.2017 г. по гр. дело № 1764/2017 г. на В.:
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, от легитимирана страна, при наличието на правен интерес, обусловен от постановения правен резултат, с оглед на което е процесуално допустима.
Ответникът по касация – Прокуратура на Република България не е взел становище.
Предмет на жалбата е цитираното въззивно решение в частта, с която състав на В. е отхвърлил искове по чл. 2, ал. 1, т. 3 ЗОДОВ, предявени от Г. Т. против Прокуратурата на Република България за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, за разликата между 7000 лв. и 17000 лв. и на обезщетение за имуществени вреди до размер на сумата 6000 лв. За да постанови този резултат второинстанционният съд приема по отношение на претенцията за неимуществени вреди посочените по – горе по предходната жалба обстоятелства, а по отношение на претенцията за имуществени вреди следните съображения. Обосновани са мотиви за неправилност на решение № 100 от 02.06.2017 г. по гр. дело № 891/2016 г. на Районен съд – Девня, като е посочено, че изводите на първата инстанция не кореспондират с доказателствата, представени в досъдебното и съдебно производства относно договореното и заплатено адвокатско възнаграждение при осъществената от адвокат А. защита. По – конкретно е отразено, че протоколите при водене на НОХД № 380/2013 г. на Д., ВНОХД № 1051/2015 г. на В., НОХД № 330/2015 г. на Д. и ВНОХД № 612/2015 г. на В. легитимират участието на адвокат А. като пълномощник на Т., без представено пълномощно за съответното дело, удостоверяващо разход в размер на адвокатско възнаграждение. Отразено е още, че в ДП № 2081/2013 г. по описа на УП – Вълчи дол е представено пълномощно за процесуално представителство до приключване на производството в обема на правата, по НПК и ЗА, също без доказателство за платено възнаграждение. Въззивният съд е аргументирал разбирането, че първоинстанционният съд е следвало да преценява, че договорите за правна защита и съдействие и приложени към тях разписки в заверени копия, оспорени още с отговора на исковата молба, не са приложени към наказателните дела, за които са били съставени и че по същите няма данни за внесения адвокатски хонорар. Крайният извод на В. е, че съображения за действително извършени разходи, направени в хода на наказателното производство, не могат да се изведат само от представените в гражданското съдопроизводство договори и разписки.
Касаторът поставя следният въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК: „Ограничен ли е въззивният съд от посоченото в жалбата и допустимо ли е при подадена бланкетна въззивна жалба, в която не са посочени конкретни и изрични пороци на обжалваното решение, както и при неконстатиране от страна на въззивния съд на допуснато от първоинстанционния съд нарушение на императивна материалноправна норма, същият да извърши цялостна проверка на правилността на решението?“. Въпросът произтича от становище на жалбоподателя за произнасяне на въззивния съд извън изложените в жалбата обстоятелства. Общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС се формира единствено от решаващите мотиви на въззивната инстанция, обусловили изхода на делото и тъй като касаторът не формулира правен въпрос по тях, а по становището си, същият не обосновава приложно поле на предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Освен това въпросът е въведен в хипотеза, която не отговаря на процесуалните действия на въззивника – РП – Д.. Последната е подала мотивирана въззивна жалба, в която са очертани възраженията й както по отношение на неимуществените вреди, така и по отношение на имуществените вреди. Доводите са конкретизирани в уточняваща жалба, като съдът е провел проверка на правилността на решението съобразно обстоятелствената част на въззивната жалба, т.е. съобразени са правните разрешения в ТР № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. по т. дело № 1/2013 г. на ОСГКТК на ВКС, а също така и тълкувателните мотиви в цитираното решение по т. дело № 2312/2015 г. на І т.о. на ВКС. Друг въпрос, поставен от жалбоподателя е формулиран, както следва: „…В настоящия случай по иска за неимуществени вреди стои материалноправният въпрос относно прилагането от съда на критерия „справедливост“, установен с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД при определяне на дължимото на ищеца обезщетение за неимуществени вреди, в т.ч. и кои/какви са предпоставките при определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди и следва ли при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди да се отчитат всички обективно съществуващи обстоятелства, които обосновават размера му“. По прилагането на критерия по чл. 52 ЗЗД касаторът не обосновава с кои свои разрешения съдът се е отклонил от практиката /ППВС № 4/23.12.1968 г., ТР № 3/2005 г. на ОСГК, решение по гр. дело № 2788/2016 г. на ІІІ ГО, решение по гр. дело № 295/2010 г. на ІV ГО, решение по гр. дело № 593/2010 г. на ІV ГО/, а излага доводи по чл. 281, т. 3 ГПК и изразява несъгласие с изводите на В., с което не обосновава предпоставки за допускане на касационно обжалване. Въпросът не формира и общо основание доколкото не отразява разрешения на въззивната инстанция, свързани с конкретен мотив. Ето защо ВКС в настоящия си състав намира, че и с този въпрос не е аргументирано приложно поле на предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Жалбоподателят поддържа основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК във връзка с произнасянето на въззивния съд по иска за имуществени вреди, като излага подробни съображения по чл. 281, т. 3 ГПК, цитира съдебна практика /ТР № 6/2013 г. по т. дело № 6/2012 г. на ОСГКТК на ВКС, актове на състави на ВКС /напр. решение по гр. дело № 371/2010 г., решение по гр. дело № 1588/2010 г., решение по гр. дело № 358/2017 г. на състави на ІV ГО/, ТР № 3/22.04.2005 г. по т. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС. Съображенията по чл. 281, т. 3 ГПК не са относими към производството по селектиране на касационната жалба, поради което следва да се приеме, че с въвеждането им касаторът не обосновава предпоставки по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Този фактически състав предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, както и изисква обосноваването му от страната, а не служебното му установяване от съда. В случая жалбоподателя не е направил аргументирано изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, с което да е обосновал предпоставки по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК. Вместо мотивиране на изложение по нормата същият е отъждествил очевидната неправилност с нарушението на материалния закон, което е друго основание, по чл. 281, т. 3 ГПК и което не се разглежда в производство по чл. 288 ГПК. Поради това следва да се приеме, че и с тази част от изложението не е аргументирано наличието на предпоставки за допускане на касационен контрол. Освен неразграничаването на основанията по чл. 281, т. 3 и чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК страната се е позовала на решение по гр. дело № 1588/2010 г. на състав на ІV ГО, което разглежда въпроси, които не са идентични с въпросите, обсъдени от В. /въпросът, който е разгледал касационния съд е за дължимостта на адвокатско възнаграждение, уговорено с договор между адвокат и клиент, с оглед изхода на гражданското дело, по което документът не е представен/. Това е довело до необосноваване на предпоставки за допускане на касационен контрол. Затова не следва да се допусне касационен контрол и по това основание.
Страната предявява искането си по чл. 288 ГПК за допускане до разглеждане на жалбата й със следният въпрос: „включва ли принципът на справедливост по чл. 52 от ЗЗД и репариране на разходите за адвокатска защита в наказателния процес“. Като допълнително основание касаторът е посочил нормата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и е цитирал съдебна практика – ТР № 3/22.04.2005 г. по т. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, решение по гр. дело № 1543/2016 г. на състав на ІV ГО на ВКС. Въпросът е изведен от становище на жалбоподателя за противоречие на въззивното решение със задължителната практика на ВКС, което според него се състои в отказ да се присъди обезщетение за имуществени вреди. Страната счита, че е накърнен принцип на справедливостта, изискващ „в най – пълна степен компенсиране на вредите на увреденото лице“. Въпросът е формулиран в хипотеза, по която липсва произнасяне на В. – приложение на чл. 52 ЗЗД към обезщетение за имуществени вреди. Освен това крайният извод на В. е за недоказаност на твърденията на ищеца за действително извършени разходи, направени в хода на наказателното производство, т.е. отхвърлянето на иска не е мотивирано със съображения за принос на пострадалия /т. 3 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС/, нито с данни за частично оправдаване на ищеца /т.11 от същото ТР на ОСГК на ВКС/. Не е налице идентичност на въпроса, разгледан в решение по гр. дело № 1543/2016 г. на ВКС, ІV ГО, който е за определяне по справедливост на размера на обезщетението за претърпени неимуществени вреди от водено наказателно производство и цитирания в изложението въпрос. Поради това следва да се приеме, че в случая липсват общи и допълнителни предпоставки за допускане на касационно обжалване, съответно не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
По съединената за разглеждане в настоящото производство касационна жалба № 9688/29.03.2018 г., подадена от Д. И. – прокурор в ОП – В. и по подадената от Г. М. Т. касационна жалба вх. № 11956/23.04.2018 г., двете по регистъра на В.:
Жалбите са процесуално допустими.
Същите имат един и същи предмет – решение № 434 от 14.03.2018 г. по гр. дело № 1764/2017 г. на В., поради което следва да бъдат разгледани заедно и по тях да бъдат изложени общи мотиви.
С цитираното решение са постановени следните диспозитиви: на основание чл. 250 ГПК е допълнено решение № 1965/29.12.2017 г. по гр. дело № 1764/2017 г. на В., като е отменено решение № 100/02.06.2017 г. по гр. дело № 891/2016 г. на Районен съд – Девня в частта за разноските, които Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на Г. М. Т., разноски за адвокатско възнаграждение и съдебна експертиза, съобразно уважената част от исковете, на основание чл. 78, ал.1 ГПК за разликата над 539.58 лв. до 1084.99 лв.; на основание чл. 248 ГПК е допълнено решение № 1965/29.12.2017 г. по гр. дело № 1764/2017 г. на В., относно разноските като е осъдена Прокуратурата на Република България да заплати на Г. М. Т. сумата в размер на 366.04 лв., разноски за въззивната инстанция на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. За да постанови този резултат окръжният съд е приел по молбата на Прокуратурата на Република България, че разноските пред първата инстанция са в размер на сумата 1850 лв. и съразмерно на уважената част от исковете, на ищеца следва бъдат присъдени разноски в размер на сумата 539.58 лв. Освен това окръжният съд е приел, че ищецът е удостоверил извършването на разноски в размер на сумата 1255 лв. и съразмерно на уважената част от исковете в негова полза следва да бъде присъдена сумата 366.04 лв.
Налице са данни за вероятна недопустимост на постановеното от окръжния съд решение. Съгласно предвидените в ГПК правила за изменение на решението в частта за разноските, спорът следва да се разреши по реда на чл. 248 ГПК, с оглед на постановения правен резултат от въззивния съд. Присъждането на разноски е обусловено от изхода на делото. В конкретния случай въззивният съд не е съобразил този ред, а се е произнесъл по процесуален ред, който е относим към допълване на решение по чл. 250 ГПК. Решаващият състав е присъдил разноските, направени пред първата съдебна инстанция по реда на чл. 250 ГПК като е отменил първоинстанционното решение в посочената част за разноските, т.е. разделил е разноските за всяка от инстанциите и ги е присъдил с допълнително решение по чл. 250 ГПК. Присъждането на разноски е процесуално допустимо да се извърши единствено по чл. 248 ГПК като последица от постановения резултат от разглеждане на исковете. В случая молбата на Прокуратурата на Република България е разгледана на непредявено основание, а по молбата на ищеца съдът се е произнесъл със съдебен акт, който се постановява при друг предмет – допълване на съдебно решение по спорното право, неотносим към производството по чл. 248 ГПК. Налице са основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, за които касационният съд упражнява служебно контрол /в този смисъл са разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС/. Съгласно т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС касационното обжалване се допуска служебно при данни за вероятна недопустимост на въззивното решение, каквито се констатират в настоящия случай. Поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК по жалба вх. № 11956/23.04.2018 г. въпроси не следва да се разглеждат, тъй като произнасянето по вероятната процесуална недопустимост на въззивното решение, постановено по чл. 250 ГПК предхожда въпросите за правилността на процедирането на съда. Налице са предпоставките по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол на допълнителното въззивно решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване по касационни жалби – № 1646/17.01.2018 г. на Окръжна прокуратура – В. и № 4729/13.02.2018 г. на Г. М. Т., двете жалби по регистъра на Окръжен съд – Варна против решение № 1965 от 29.12.2017 г. по гр. дело № 1764/2017 г. на Варненски окръжен съд в обжалваните части.
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 434 от 14.03.2018 г. по гр. дело № 1764/2017 г. на Варненски окръжен съд.
УКАЗВА на касатора Г. М. Т. да внесе държавна такса в размер на сумата 15 лв. по сметка на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщението и да представи документ за внасяне на таксата в деловодството на Върховния касационен съд в същия срок.
Делото да се докладва на председателя на трето гражданско отделение на Върховния касационен съд за насрочване в открито съдебно заседание с призоваване на страните.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: