4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 32
гр. София, 22.01.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на седемнадесети януари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Симеон Чаначев
Членове: Диана Хитова
Александър Цонев
като изслуша докладваното от съдията Александър Цонев ч. гр. д. № 31/2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на Е. Д. М. от [населено място] срещу Определение № 1511/09.05.2017 г. по в. ч. гр. д. № 1681/2017 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено Определение № 21931/20.09.2016 г. по гр. д. № 11371/2016 г. на Софийския градски съд, с което е прекратено производството по делото.
Жалбоподателят излага становище за незаконосъобразност и неправилност на въззивното определение и иска то да бъде отменено и делото да се върне на Софийски градски съд за продължаване процесуалните действия по разглеждане на предявения иск.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като констатира, че обжалваното определение е въззивно и с него е потвърдено първоинстанционно определение, с което е прекратено производството по делото поради липса на пасивна процесуална легитимация, намира, че то подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Частната жалба е процесуално допустима като подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирано лице срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и е редовна по смисъла на чл. 260 и чл. 261, чл. 278, ал. 4, вр. с чл. 284, ал. 2 ГПК.
Преди да разгледа частната касационна жалба по същество, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК като прецени дали са налице основанията, посочени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
В приложеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване на въззивното определение, жалбоподателят твърди, че въззивният съд се е произнесъл по обуславящи изхода на спора въпроси, произнасянето на касационния съд по които би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно:
1. Какви са предпоставките за прилагане на правната норма за „функционален имунитет“ и относим ли е този въпрос към допустимостта на иска или отговорът следва да бъде даден в решението по същество?
2. Допустимо ли е и съдът да освобождава някого от гражданска отговорност, без да е разгледано делото и без да са събрани необходимите доказателства за наличие на функционален имунитет?
3. Допустимо ли е разширително тълкуване на чл. 132 от Конституцията на Република България, като хипотезата се приложи по отношение на лица, извън изчерпателно изброените?
4. Допустимо ли е с мотива за прилагане на понятието „функционален имунитет“ да се нарушава чл. 6, ал. 1 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи и чл. 47 от Х. за основните права в Европейския съюз, и да се лишава ищеца от правото му на публичен съдебен процес и на ефективни правни средства за защита пред съд?
5. Правните норми на европейското право, ратифицирани от Република България, дерогират ли правните норми на националното законодателство? Длъжен ли е българският съд да ги приложи с предимство?
С обжалваното определение Софийски апелативен съд е потвърдил Определение № 21931/20.09.2016 г. по гр. д. № 11371/2016 г. на Софийския градски съд, с което производството по делото е прекратено поради недопустимост на предявения иск с правно основание 45 ЗЗД. С исковата си молба жалбоподателят Е. Д. М. е предявил против Д. А. К., в качеството му на съдия от Апелативния специализиран наказателен съд, иск за заплащане на сума в размер на 100 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди във връзка с постановен от ответника съдебен акт. Първоинстанстанционният съд е констатирал, че основанието на иска е поведение на ответника, осъществено в качеството му на съдия по образувано срещу ищеца наказателно производство, поради което ответникът се ползва с функционален имунитет, представляващ абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за разглеждане на предявения иск. Прието е, че няма твърдения за извършено от ответника умишлено престъпление от общ характер, поради което не е налице хипотезата на въведеното в чл. 132, ал. 1, предл. 1 от Конституцията на Република България изключение. Затова Софийски градски съд е приел, че предявеният от Е. М. иск е недопустим и е прекратил производството по делото. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е приел, че е налице липса на пасивна процесуална легитимация, тъй като гражданската отговорност на ответника, действал в качеството си на магистрат, е изключена предвид разпоредбата на чл. 132, ал. 1 КРБ, предвиждаща функционален имунитет на магистратите.
По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
Първият правен въпрос, формулиран от жалбоподателя, не дава основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ,т. 3 ГПК, тъй като е разрешен в съответствие с практиката на Върховния касационен съд (Определение № 447/24.09.2010 г. по ч. гр. д. № 416 /2010 г., ІІІ г.о. на ВКС), според която само когато преценката за допустимост на иска зависи от събирането и проверката на ангажираните по делото доказателства, съдът не може да прекрати производството по делото на основание чл. 130 ГПК преди това. Посоченото разрешение е неприложимо към настоящия случай, тъй като има предвид хипотеза, при която допустимостта на иска е обусловена от установяване на определени в закона предпоставки за предявяването му (става въпрос за иск по чл. 37, ал.2 СК- отм.).
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК и по втория въпрос от изложението. Този въпрос е разрешен от въззивния съд в съответствие с константната практика на Върховния касационен съд (Определение № 668/02.12.2009 г. по ч.гр.дело № 634/ 2009 г., I. г.о., Определениe № 141 от 04.05.2017 г. по ч. гр. д. № 1508/2017 г. на ВКС, III г.о., Определение № 44 от 18.01.2017 г. по ч. гр. д. № 4453/2017 г. на ВКС, IV г.о., Определение № 586 от 23.10. 2014 г. по ч. гр. д. № 5525 /2014 г. на ВКС, I г.о. и други), според която разпоредбата на чл. 132, ал. 1 от Конституцията на Република България урежда функционалния имунитет на магистратите, като ги освобождава от гражданска и наказателна отговорност за служебни действия и постановени актове, с изключение на случаите на извършено умишлено престъпление от общ характер. В цитираната практика се приема, че функционалният имунитет е отрицателна процесуална предпоставка за надлежно упражняване правото на иск, за която съдът следи служебно, и при нейната липса съдът не пристъпва към разглеждане на спора по същество, а е длъжен да прекрати делото. Доколкото процесуалната легитимация на страните се определя от твърденията на ищеца в исковата молба, преценката за допустимостта на иска в хипотезата на липса на процесуална легитимация на ответника се извършва от съда с оглед твърденията на ищеца, изложени в обстоятелствената част на исковата му молба.
Третият въпрос е неотносим към предмета на спора, тъй като осъдителният иск, предявен от Е. М., черпи основанието си от действия на ответника, извършени в качеството му на съдия, поради което въззивният съд не е обсъждал в мотивите си възможността за разширително тълкуване на чл. 132, ал. 1 от Конституцията на Република България по отношение на кръга от лица, които се ползват с функционален имунитет.
Последните два въпроса, формулирани от жалбоподателя, не са от значение за изхода по конкретното делото и не са обусловили решаващите изводи на съда за недопустимост на производството. За пълнота на изложението следва да се посочи, че не е налице твърдяното на касатора противоречие между разпоредбите на българското гражданско процесуално право, предвиждащи възможност за произнасяне на определени съдебни актове в закрито заседание, и чл. 47 на Х. на основните права на Европейския съюз и чл. 6 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи. Съгласно установената практика на Върховния касационен съд действащите процесуални норми не противоречат на цитираните международноправни актове, тъй като с чл. 52 от Х. за основните права в Европейския съюз и чл. 6, т. 1, изр. 2 от Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи е въведена възможност за ограничаване на публичността на съдебния процес (Определение № 181/09.05.2016 г. по ч. гр. д. № 1080/2016 г. на ВКС, III г.о., Определение № 927 от 15.07.2014 г. по гр. д. № 2147/2014 г. на ВКС, III г.о., Определение № 431 от 07.07.2015 г. по ч. гр. д. № 2263/2015 г. на ВКС, III г.о.).
С оглед гореизложените съображения, не са налице предпоставките на процесуалния закон за допускане до касационно обжалване на въззивното определение.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 1511/09.05.2017 г. по в. ч. гр. д. № 1681/2017 г. на Софийския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: