4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 255
гр. София, 15.06.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на дванадесети април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ч. гр. дело № 1076/2018 г.
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на К. К. К., подадена чрез адвокат С. П. А. срещу определение № 241 от 23.01.2018 г. по ч. гр. дело № 6257/2017 г. на Софийски апелативен съд, търговско отделение, 9 състав.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу съдебен акт, който подлежи на инстанционен контрол по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, при наличието на правен интерес за сезиране на касационния съд.
За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, ВКС в настоящия си състав взе предвид следното:
Състав на Софийски апелативен съд е потвърдил определение № 29750 от 16.11.2017 г. по гр. дело № 13126/2017 г. на Софийски градски съд, І – 12 състав, с което първоинстанционният съд е оставил без уважение искането на частния жалбоподател за освобождаване от държавна такса. Въззивният съд е констатирал, че първоинстанционното производство е образувано по предявен от К. К. К. иск по чл. 441 ГПК, във вр. с чл. 45 ЗЗД за заплащане на парично обезщетение за причинени имуществени вреди, като с исковата молба ищецът е поискал да бъде освободен от заплащане на държавна такса по делото на основание чл. 5, б. „о“ ЗДТ /Закон за държавните такси/, тъй като е инвалид с пожизнено установена степен на неработоспособност 85%. Съдът е констатирал, че с разпореждане от 17.10.2017 г. на ищеца са дадени указания да представи декларация за доходите и имуществото си, които не са изпълнени, доколкото с молба наименована „частна жалба“ от 14.11.2017 г. по гр. дело № 13126/2017 г. същият е представил само заверен препис от решение на ТЕЛК. Изложено е още, че първоинстанционният съд е оставил без уважение искането на К. К. за освобождаване от държавна такса. За да потвърди посочения по- горе правен резултат въззивният съд е приел, че освобождаването от заплащане на държавна такса на основание чл. 5, б. „о“ ЗДТ се отнася до посочените в самия текст случаи на прехвърляне от едно в друго учебно заведение, респективно специалност или форма на обучение, но не и до случаите на съдебни дела, в които случаи са приложими императивните разпоредби на чл. 5, б. „в“-„ж“ ЗДТ и чл. 83 ГПК. С тези мотиви, въззивният съд като е формирал правен извод, че направеното от жалбоподателя искане за освобождаване от заплащане на държавна такса на това основание е неоснователно, е потвърдил първоинстанционното определение.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпроси, към които като допълнително основание е посочена разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.
Първият въпрос – „Допустимо ли е Съдът да не изпълни задълженията си по съдопроизводствените правила – да провери редовността и допустимостта на предявените искове?“, не отговаря на характеристиките на общото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснени в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Съгласно същите разяснения правният въпрос трябва да произтича от решаващите мотиви на въззивния съд, с които се е произнесъл по предмета на делото и които са обусловили изхода на спора. Въпросът не е изведен от конкретен мотив на въззивния съд, който подробно е мотивирал защо приложима в конкретния случай е разпоредбата на чл. 83 ГПК, а не чл. 5, б. „о“ ЗДТ. По обоснованите във въззивното определение правни разрешения не е поставен въпрос. Липсата на такъв правен въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, съгласно разясненията в т. 1 от цитираното ТР на ОСГКТК на ВКС. Не е налице общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Ето защо по този въпрос не следва да се допусне касационен контрол.
Вторият въпрос – „Допустимо ли е Съдът да не изпълни задължението си по съдопроизводствените правила – да изпрати искова молба с приложенията към нея на ответника по иска, за писмен отговор?“, също така не е изведен от конкретен мотив на въззивния съд, поради което и по този въпрос не следва да се допусне касационен контрол.
Третият въпрос – „Допустимо ли е Съдът да иска да представя декларация по чл. 83, ал. 2 ГПК, след като основателно искам да бъда освободен от държавна такса на основание чл. 5, б. „о“, предложение първо от ЗДТ?“, отново е формулиран, без връзка с решаващите мотиви на апелативния съд. Съставът на въззивната инстанция е мотивирал виждането, че декларация за доходите и имуществото на ищеца следва да бъде представена, именно защото приложимия ред за освобождаването му от задължение за заплащане на държавна такса е по чл. 83, ал. 2 ГПК, а не по чл. 5, б „о“, каквото е поддържаното от касатора становище. Когато касаторът формулира въпрос, изведен от неговото становище по делото, както е в случая, същият не обосновава приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като касационният съд селектира касационните жалби /разрешава въпроса за разглеждането им по същество/ в зависимост от конкретни критерии, един от които /общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК/ е произнасянето на въззивния съд по правен въпрос, включен в предмета на делото. Правен въпрос, по който въззивният съд не се е произнесъл или който е изведен от становище на касатора не формира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не следва да се допусне касационен контрол и по този въпрос, който не е свързан с конкретни мотиви на апелативния съд.
Останалите формулирани въпроси – четвърти, пети, шести, седми и осми, а именно: „Допустимо ли е Съдът да не изпрати частна апелативна жалба за произнасяне по компетентност?“; „Допустимо ли е Съдът да допълва законова норма вместо Народното събрание на Република България?“; „Допустимо ли е Съдът да смеси две противоречиви съдебни норми?“; „Допустимо ли е Апелативен съд –София да потвърди незаконно определение на Софийски градски съд“ и „Допустимо ли е Апелативен съд-София, при постановяване на свое определение, да не уважи влезли в сила определения и разпореждания на Върховен касационен съд на Република България?“, не са изведени от решаващите мотиви на въззивния съд. Поради това по тях не може да се допусне касационно обжалване. И за тази част от изложението следва да се имат предвид съображенията по предходните въпроси за липсата на предпоставки за допускане на касационно обжалване, когато по поставения въпрос няма мотивирани правни разрешения.
Трябва да се изложи и още един самостоятелен аргумент за недопускане касационно обжалване на въззивното определение. При липсата на общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК не следва да се разглеждат сочените за това допълнителни основания, а в случая такива не са мотивирани по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. При извършената проверка касационният съд не констатира основания, обуславящи процесуални предпоставки за нищожност на обжалвания акт /неспазване на изискванията за постановяване на акта от компетентен съд, в надлежен състав, в писмена форма, при разбираемост и яснота на мотивите/, както и за процесуална недопустимост на акта, поради липсата и ненадлежно упражняване на правото на жалба, а също така и за очевидна неправилност, произтичаща от произнасяне на въззивния съд при непосредствено установимо нарушение на закона. Затова не е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2 ГПК. Не е налице и хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, поради липсата на общи основания. Не са обосновани допълнителни предпоставки за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или позоваване на съдебна практика, която не е актуална, с оглед промяната на законодателството или обществените условия, а при твърдение за липсата й, чрез обосноваване на необходимостта от тълкуване на конкретни разпоредби, когато са непълни, неясни или противоречиви. Още повече, че заплащането на държавни такси е уредено от императивни правни норми. Такива се съдържат както в ЗДТ, така и в ГПК и други специални закони и подзаконови нормативни актове. Законодателят в чл. 5 ЗДТ и чл. 83 ГПК изчерпателно е посочил хипотезите, при които физическите лица са освободени от внасянето на държавна такса по закон. В чл. 5, б. „о“ ЗДТ изрично е предвидено, че инвалидите се освобождават от заплащане на държавна такса само в случаите на прехвърляне от едно учебно заведение в друго, от една специалност или форма на обучение в друга по здравословни причини, установени със заключение на медицинска комисия и извън нейния обхват са водените съдебни дела от ищци инвалиди. В този смисъл е и константната практика на ВКС, която въззивният съд е цитирал в обжалваното определение и с която изцяло е съобразил постановяването на правния резултат.
С оглед изложеното следва да се приеме, че не е обосновано приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 241 от 23.01.2018 г. по ч. гр. дело № 6257/2017 г. на Софийски апелативен съд, търговско отделение, 9 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: