2
7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 588
гр. София, 17.07.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на седемнадесети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 292/2018 г.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Д. Д. Д. срещу решение № 342 от 26.10.2017 г. по гр. дело № 568/2017 г. на Софийски окръжен съд, гражданско отделение, втори въззивен състав.
Ответникът по касация [фирма] – [населено място], Област София поддържа становище за липсата на основанията, предвидени в закона за допускане на жалбата до касация.
Касационната жалба против въззивното решение в частта, с която въззивният съд се е произнесъл по иска с правно основание чл. 224 КТ, предявен от Д. Д. Д. против [фирма] – [населено място] е процесуално недопустима на основание чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК. Нормата предвижда необжалваемост на въззивни решения по искове за обезщетения по трудово правоотношение с цена на иска под 5000 лв. Решението на окръжния съд е постановено по иск с правно основание чл. 224 КТ – обезщетение по трудово правоотношение с цена на претенциите под 5000 лв. /общият размер на претенциите е 4170.60 лева/, поради което в тази част е необжалваемо пред ВКС. Жалбата срещу решението на въззивния съд в тази част следва да се остави без разглеждане, а образуваното по нея производство да се прекрати.
Жалбата против въззивното решение в останалата част е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима, но не са налице основания за допускане на касационен контрол.
С цитираното по – горе въззивно решение е потвърдено решение № 102 от 21.07.2017 г. по гр. дело № 3/2016 г. на Районен съд – Пирдоп, І състав, с което са отхвърлени искове, предявени от Д. Д. Д. против [фирма] – [населено място] по чл. 344, ал. 1, т. 1 – 3 КТ, както и иска, квалифициран по чл. 55, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 221, ал. 2 КТ .
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа искане за допускане на касационно обжалване, тъй като счита, че са налице основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК и чл. 280, ал. 2 ГПК.
Първият въпрос е със следното съдържание: „1. Поради мотивиране на дисциплинарното наказание с Рапорт за инцидент от 29.05.2015 г. и Докладна записка вх. № ДПМС вътр. 0106/01.06.2016 г. от Главен инженер рудник С. М., обективиращ нарушението чрез неговите признаци който е станал известен на доверителя ми по време на процеса – с отговора по чл. 131 ГПК е налице правния въпрос: Допустимо ли е заповедта за дисциплинарно уволнение да се мотивира чрез препращане към друг акт, който не е доведен до знанието на доверителя ми при връчване на заповедта“. Цитираният въпрос не е изведен от решаващите мотиви на въззивния съд, както е указано в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, поради което не притежава характеристиките на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. При обсъждане на доводите на ищеца, съставът на въззивната инстанция е приел, че заповедта № ДПМЧ 0542/09.06.2015 г. на изпълнителния директор на ответното дружество е мотивирана, като е обосновал съображения за този извод, представляващи правни разрешения по тълкуване на чл. 195, ал. 1 КТ. В съответствие с практиката по чл. 290 ГПК – отм. /решение по гр. дело № 354/2011 г., решение по гр. дело № 278/2011 г. на състави на ІІІ г.о. на ВКС, решение по гр. дело № 518/2009 г. на състав на ІV г.о./, съдът е аргументирал разбирането, че задължението на работодателя за мотивиране на заповедта по чл. 188, т. 3 КТ е изпълнено, когато изложението отразява по разбираем за работника начин нарушението и е достатъчно /отговаря на реквизитите, изчерпателно изброени в чл. 195, ал. 1 КТ/, за да се реализират целите, въведени от законодателя – мотивите да осигуряват възможност за преценка на изискванията за еднократност на наказанието, съобразяване на сроковете по чл. 194 КТ и обезпечаване защитата на дисциплинарно уволненият работник. Съдът е констатирал, че в процесната заповед са посочени обстоятелствата, при които е извършено нарушението, с препращане към конкретните задължителни правила от „Процедура PR – 03 – 00 – 01 – Обозначение и разединяване“ и „Правилник за вътрешния трудов ред“, с които ищецът е запознат, както и с личните задължения, които те предвиждат и които не е изпълнил, поради което невръчването на посочените по – горе два документа е ирелевантно. По тези мотиви касаторът не е поставил правни въпроси, а е въвел въпрос, засягащ правилността на неговото становище, обективиращо виждането за нарушение на чл. 195, ал. 1 КТ, поради невръчване на посочените два документа. Въпрос, който следва от становище на страната не е общо основание за селектиране на касационната жалба, тъй като касационният съд преценява предпоставките за допускане на обжалването по въпросите, по които са развити мотиви от въззивната инстанция. Не е мотивирано в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК твърдението за противоречие в правните разрешения, чрез съпоставяне на изводите на второинстанционния съд и тълкувателните изводи в приложените касационни решения. С оглед на изложеното следва да се приеме, че не е налице общо основание, както и допълнителни основания, като представената практика на ВКС, спрямо която е поставен цитираният въпрос е съобразена от въззивния съд. Затова настоящият състав на ВКС приема, че със същият въпрос не е обосновано приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Вторият въпрос в изложението е със следното съдържание: „2. Налице е материалноправния въпрос. Отговаря ли на изискванията на императивното изискване на чл. 195 ал. 1 КТ за мотивиране на заповедта за дисциплинарно уволнение, ако в нея работодателят не е изложил пълния обем конкретни обстоятелства при извършване на нарушението, а именно – извършване на аварийния ремонт от прекия ръководител С. под чието ръководство и контрол е работил и доверителя ми (Р № 532/22.03.04 г. по гр. д. 1520/02 на ВКС ІІІ ГО). ВКС в настоящия си състав намира следното. Всяко дисциплинарно уволнение засяга конкретно трудово правоотношение, поради което обстоятелствата, относими към отговорността на С. не влизат във фактическата обстановка, с която се очертават нарушенията на ищеца, а и в исковата молба не са въведени твърдения, обосноваващи допускане на дисциплинарните нарушения от ищеца, вследствие поведението на С. С.. Затова такива обстоятелства не са включени в спорния предмет на делото и по тях не са формирани изводи. Следователно поставеният въпрос не произтича от мотиви на въззивния съд, а от становище на касатора за неизлагане пълния обем на обстоятелствата по чл. 195, ал. 1 КТ. Както се посочи по – горе въпрос, изведен от становище на страната не формира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Не е обосновано и допълнително основание, тъй като цитираното решение на ВКС не представлява задължителна съдебна практика. Когато практика по правен въпрос /в случая произнасянето на съда по спазването на чл. 195, ал. 1 КТ/ е уеднаквена по реда на чл. 290 ГПК – отм. и въззивният съд се е съобразил с разрешенията й, не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, казуална практика, каквато е била формирана с решението по гр. дело № 1520/2002 г. на състав на ВКС, ІІІ г.о. Затова настоящият състав на ВКС приема, че със същият въпрос не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Третият въпрос в изложението е формулиран, както следва: „3. Поради недоказан извършен инструктаж от прекия ръководител С. – извършил аварийния ремонт, под чието ръководство и контрол е работил доверителя ми налице ли е тежко нарушение от страна на доверителя ми за налагане на най – тежкото дисциплинарно наказание – уволнение само на него, без доказателства за наказание на прекия ръководител. Не следва ли да се приема като очевидна несправедливост наказанието на доверителя ми ?“. Въззивният съд е приел, че неоснователно е оплакването в жалбата, че след като не са представени доказателства за наказание по чл. 188 КТ на С. С., дисциплинарното наказание, наложено на ищеца е незаконосъобразно. Прието е още от състава на въззивната инстанция, че на ищеца е бил провеждан ежедневен инструктаж от началник смята Р. Н., а за изпълнение на рутинно възникнала задача по ремонт на клапан от водоснабдителната система не е необходимо отново да бъде инструктиран. Съпоставката на посочените мотиви от въззивното решение с горния цитат от изложението обуславя извод за формулирането на въпроса, без оглед на приетите от съда правни разрешения. Съгласно последните инструктаж е проведен. Несъгласието на жалбоподателя с изводите на окръжния съд и поставянето на въпрос, изведен от становището му, обективиращо неговата защитна позиция – за липсата на инструктаж от С., не релевира основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради вече изложените съображения – правният въпрос трябва да произтича от извод на въззивния съд, а не от становище на страната. Затова настоящият състав на ВКС приема, че със същият въпрос не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Последният въпрос в изложението е със следното съдържание: „4. С оглед установяване на заболяването на неврит на слуховия нерв – шумов синдром, което с Протокол № 1 ПВ от 15.09.2015 г. на НОИ – Териториално поделение София област е признато за професионално и обжалвано от работодателя и към датата на уволнението това е единствения документ удостоверяващ закрилата на чл. 333 ал. 1 т. 2 КТ и Наредба № 5 от 20.02.1987 г. налице ли е към датата на уволнение нарушение от страна на работодателя по чл. 333 ал. 1 КТ, който не е взел мнение на ТЕЛК и разрешение от Инспекцията по труда преди уволнението“. Подобно на предходните и този въпрос не е формулиран по решаващите мотиви на окръжния съд. Съставът на въззивната инстанция пространно е обосновал, какъв е редът, предвиден в закона за признаване на професионална болест, за да се ползва от страна на уволненият по чл. 188, т. 3 КТ работник или служител предварителната правна закрила по чл. 333, ал. 1, т. 3 КТ, като се е позовал и на задължителната съдебна практика по чл. 290 ГПК – отм., решение по гр. дело № 1125/2010 г. на състав на ІІІ г.о. Изложено е в мотивите на обжалваното решение, че приложените документи, включително цитираният във въпроса протокол не са документи, с които заболяването на ищеца се признава за професионално по предвидения в закона ред. Посоченият по – горе въпрос не е изведен от тези мотиви на съда, а от становище на страната, че с протокол № 1 ПВ от 15.09.2015 г. на НОИ – Териториално поделение София се установявал професионален характер на заболяване на ищеца, респективно се доказвало нарушаване от ответника по исковете на чл. 333, ал. 1 КТ. Като формиран от становище на касатора този въпрос не съставлява основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, а липсата на общо основание по нормата е достатъчна за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Ето защо и по този въпрос настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване.
Като допълнителен аргумент следва да се посочи и липсата на допълнителни основания по чл. 280, ал.1, т. 1, т. 3 КТ, както и по чл. 280, ал. 2, предложение трето ГПК. По първото от тях – чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК липсва мотивиране на предпоставки за допускане на касационен контрол, чрез обосноваване на противоречие между изводите на въззивния съд и разрешенията в приложената практика на ВКС /решения на състави на ВКС по следните дела – гр. дело № 264/2009 г., гр. дело № 354/2011 г. на състави на ІІІ г.о., гр. дело № 1276/2010 г., гр. дело № 40/2010 г., гр. дело № 410/2009 г. на състави на ІV г.о/. Освен това не е налице и противоречие с разрешенията в тази практика, напротив въззивният съд е обосновал изводи в съответствие с тълкувателните мотиви, приети в посочените касационни решения. По чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК страната не е мотивирала основания –както общи така и допълнителни, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или чрез позоваване на съдебна практика, която не е актуална, с оглед промяната на законодателството или обществените условия, а при твърдение за липсата на съдебна практика, чрез обосноваване на необходимостта от тълкуване на конкретни разпоредби, когато съдържащата се в тях уредба е непълна, неясна или противоречива.
Споменаването на основанието „очевидна неправилност“, чрез посочване на разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК, между другите допълнителни основания за допускане на касационен контрол, не може да обоснове предпоставки за допускане на касационно обжалване, тъй като в изложението не е мотивирано наличието му. Основанието по чл. 280, ал. 2, предложение трето ГПК предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко и единствено от съдържанието на последния, без анализ на извършените процесуални действия на съда и страните, както и без съобразяване на действителното съдържание на защитата им, събраните доказателства и тяхното съдържание. Очевидната неправилност на съдебния акт трябва да е изводима от мотивите на съдебното решение и би била налице при прилагане на отменена или несъществуваща правна норма или при прилагане на правна норма със смисъл, различен от вложения от законодателя, както и при неприложена императивна правна разпоредба, при отказ да се приложи правна норма или при пряко установимо нарушение на процесуално правило, когато това е довело до формиране на решаващ изхода на делото резултат. Очевидната неправилност също така изисква обосноваването й от страната, а не служебното й установяване от съда. В случая касаторът не е обосновал наличието на основание по чл. 280, ал. 2, предложение трето ГПК. Поради това следва да се приеме, че и по същото основание не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване. Останалите основания по чл. 280, ал. 2 ГПК – вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение също така не са налице. По първото от тях при служебната проверка се установи, че решението е постановено от надлежен състав, в правораздавателната компетентност на съда, при спазване на изискуемата форма на съдебния акт, който е подписан от състава, който го е постановил и в който волята на съда е изразена ясно, по разбираем начин. По второто основание – процесуална недопустимост не са налице обстоятелства, опорочаващи въззивното решение, тъй като същото е постановено при наличието и надлежното упражняване на правото на иск, както и при наличието и надлежното упражняване на правото на въззивна жалба.
Поради това следва да се приеме, че не е обосновано приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение в разглежданата част.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба, подадена от Д. Д. Д. против решение № 342 от 26.10.2017 г. по гр. дело № 568/2017 г. на Софийски окръжен съд, гражданско отделение, втори въззивен състав в частта, с която съдът се е произнесъл по иска, предявен от Д. Д. Д. против [фирма] – [населено място] по чл. 224 КТ.
ПРЕКРАТЯВА производството по гр.дело № 292/2018 г. на Върховния касационен съд, гражданска колегия, трето отделение в същата част.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 342 от 26.10.2017 г. по гр. дело № 568/2017 г. на Софийски окръжен съд, гражданско отделение, втори въззивен състав в останалата обжалвана част.
Определението в частта, с която касационната жалба е оставена без разглеждане може да се обжалва пред друг тричленен състав на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от уведомяването на страните, че е постановено.
Определението в останалата част не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: