4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 152
София, 10.05.2017 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на трети май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Симеон Чаначев
Членове: Диана Хитова
Александър Цонев
изслуша докладваното от съдията Александър Цонев ч. гр. д. № 1701/17 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на П. В. С. от [населено място] срещу Определение № 151/09.03.2017 г. по ч. гр. д. № 98/2017 г. на Варненския апелативен съд, с което е потвърдено Определение № 53/23.01.2017 г. постановено по гр. д. № 586/2016 г. на Добричкия окръжен съд.
Жалбоподателят поддържа становище за незаконосъобразност на въззивното определение и иска то да бъде отменено и делото се върне за продължаване процесуалните действия по разглеждане на предявения иск против съдия С. Р..
В срока по чл. 276, ал. 1 ГПК не е подаден отговор от ответника по частната касационна жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, като констатира, че обжалваното определение е въззивно и с него е потвърдено първоинстанционно определение, с което е прекратено производството по делото поради липса на пасивна процесуална легитимация, намира, че то подлежи на касационно обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е редовна по смисъла на чл. 260 и чл. 261, чл. 278, ал. 4, вр. с чл. 284, ал. 2 ГПК.
Преди да разгледа по същество частната касационна жалба, касационният съд следва да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. С обжалваното определение е потвърдено Определение № 53/23.01.2017 г. постановено по гр. д. № 586/2016 г. на Добричкия окръжен съд. С последното производството по делото е прекратено и исковата молба, по която е образувано, е върната. С исковата си молба, уточнена с молба от 25.11.2016 г., жалбоподателят е претендирал от ответника заплащане на обезщетение в размер на 50 000 лв., мораторна лихва в размер на 25 782,74 лв. върху същото от 27.06.2011 г. до завеждане на делото и законна лихва от подаване на исковата молба до окончателната му заплащане, за претърпени от него неимуществени вреди – негативни преживявания, вследствие действието на ответницата като член на съдебния състав, изразяващо се в отхвърляне на искането му да му бъдат свалени белезниците по време на съдебното производство по НОХД № 303/2011 г. по описа на Шуменския окръжен съд във всички съдебни заседания от началото на процеса на 27.06.2011 г. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е приел, че исковете за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди са насочени срещу ответницата във връзка със заеманата от нея длъжност – съдия, свързани са с изпълнението на служебните й задължения като член на съдебния състав, разглеждащ наказателното дело срещу ищеца и са по осъществяваното ръководство на съдебните заседания и осигуряване на реда и мерките за сигурност в съдебната зала по време на процеса. Изложени са решаващи мотиви, че по силата на чл.132 от Конституцията на Република България, съдията не носи гражданска отговорност за служебните си действия и постановените актове като функционалният имунитет обхваща всички случаи, в които магистратите действат в това си качество, а единственото изключение е само за извършено умишлено престъпление от общ характер, което обаче не намира приложение в настоящия случай, защото ищецът не е твърдял наличието на такова и няма влязла в сила присъда. Формиран е решаващ правен извод, че предвиденият в Конституцията на Република България функционален имунитет на магистратите, е пречка за разглеждане на имуществени искове против ответника за действията й като магистрат, поради което същите са недопустими.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с въззивното определение да е разрешен правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в т. 1 – т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК. В приложеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване на въззивното определение жалбоподателят твърди, че въззивният съд се е произнесъл по обуславящи изхода на спора въпроси, произнасянето на касационния съд по които би било от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а именно:
1. Нормата на чл. 13 ЕКПЧ обосновава /допуска/ или изключва правото на иск за обезщетение на увреденото лице срещу представителите на официалните власти, които са причинили вредите при упражняване на служебните се функции;
2. ЕКПЧ има ли предимства пред националното законодателство, в т. ч. пред разпоредбата на чл. 132 КРБ, съгласно чл. 5, ал. 4 КРБ;
3. Допустимо ли е с мотив за функционален имунитет, да се мотивира неправомерно избавяне на ответницата от деликтна отговорност за извършени лични, виновни, неправомерни и вредоносни действия? Неизпълнението на визираните задължения представлява ли, както основание за допускане на касационното обжалване, така и касационно отменително основание;
4. Допустимо ли е с твърдение за прилагане на функционален имунитет да се нарушава чл. 6, ал. 1 и чл. 13 ЕКПЧ, чл. 47 ХОПЕС, както и чл. 7 ЗСВ и визираното правонарушение представлява ли както касационно отменително основание, така и основание за допускане на касационно обжалване;
5. Длъжен ли е българският съд, съгласно принципа на непосредствена приложимост на правото на ЕС да приложи правната норма на чл. 47 ХОПЕС и визираните нарушения извършени по настоящото дело, представляват ли както касационно отменителни основания, така и основания за допускане на касационно обжалване;
6. Въпросът за легитимацията на страните по допустимостта на исковото производство ли е или по съществото на материалноправния спор;
7. Към кой момент съдът преценява наличието на функционален имунитет по смисъла на чл. 132 КРБ и следва ли по наличието му да се произнесе с решение.
При така поставените в основата на обжалваното въззивно определение решаващи правни мотиви, формулираните от касатора правни въпроси не са в състояние да обусловят исканото допускане на касационното обжалване. Формулираните от касатора въпроси представляват общи и абстрактни питания, които не са били предмет на обсъждане от въззивния съд и не са намерили отражение при постановяване на съдебния акт. Изводът за недопустимост на производството е направен при преценката за липса на надлежна пасивна процесуална легитимация по предявения иск. Функционалният имунитет на съдиите, прокламиран в чл. 132 КРБ, изключва гражданската им отговорност на деликтно основание във връзка с постановените от тях съдебни актове. Процесуалната легитимация обуславя принадлежността на правото на иск и нейната липса е основание за недопустимост на иска. Касае се за абсолютна процесуална предпоставка, за която съдът следи служебно. Ако тя липсва, липсва право на иск в полза на страната по делото, съдът няма право да решава спора по същество, а това е основание за прекратяване на делото. Касаторът не обосновава и наличието на допълнителната предпоставка за допускане на касационното обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, тъй като по въпроса за недопустимостта на искове, заявени за вреди, произтекли от действия в рамките на правораздавателната компетентност на магистрати, както и във връзка с процесуалната легитимация на страната –практиката е единна и непротиворечива и не е налице необходимост от промяна. В този смисъл са определения № 502 от 1.10.09г. по ч. гр. д. № 414/2009 г. на ІІІг.о., № 100 от 5.03.09г. по ч. гр. д. № 2308/2008 г. II г.о., № 668 от 2.12.09г. по ч. гр. д. № 634/2009 г. III г.о.,№ 307 от 18.06.10г.. по ч. гр. д. № 324/2010 г. III г.о., № 348 от 6.06.2011г.по ч.гр.д.№ 433/10г. на ІV г.о. и др.
Само за пълнота на изложението следва да се отбележи, че по въпросите за приложението на чл. 6 и чл. 13 ЕКПЧ и чл. 47 ХОПЕС липсва произнасяне в мотивите на въззивния съд, а частният жалбоподател не обосновава и наличието в конкретния случай на визираните в цитираните норми предпоставки. Чл. 6 ЕКПЧ, предвиждащ право на справедлив съдебен процес, както и чл. 13 ЕКПЧ, предвиждащ ефикасни вътрешноправни средства за защита на нарушени права, предпоставят сезиране на съда с разглеждането на процесуално допустим иск. Функционалният имунитет на съдиите, уреден в чл. 132 КРБ се преодолява единствено когато извършеното от магистратите съставлява умишлено престъпление, установено по надлежния ред с влязла в сила присъда или решение по чл. 124, ал.5 ГПК. Извън тази хипотеза, за вреди от актове на съда, деликтна отговорност носи Държавата, а не отделния съдия. В този смисъл, увредените гражданскоправни субекти не са лишени от правна възможност да търсят обезщетение за вреди, но не пряко от конкретните длъжностни /физически/ лица, а от съответния държавен орган, като при наличие на конкретните предпоставки отговорността се реализира по реда на ЗОДОВ, или по общия ред на ЗЗД.
С оглед гореизложените съображения, не са налице предпоставките на процесуалния закон за допускане до касационно обжалване на въззивното определение № 151/09.03.2017 г. по ч. гр. д. № 98/2017 г. на Варненския апелативен съд.
Воден от горното, ВКС,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение № 151/09.03.2017 г. по ч. гр. д. № 98/2017 г. на Варненския апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: