3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 461
гр. София, 29.05.2017 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четвърти май през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Симеон Чаначев
Членове: Диана Хитова
Александър Цонев
изслуша докладваното от съдията Александър Цонев гр. д. № 904/17 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Съдът е сезиран с касационна жалба, подадена от Р. П. А. срещу решение № 8050/ 04.11.2016г. постановено по в.гр.д. 5936/2016г. на СГС ІІ-д въззивен състав. В жалбата са изложени доводи за неправилност и необоснованост на съдебния акт- основания по чл. 281, т.3 от ГПК.
В Изложението за допускане на касационно обжалване, касаторът твърди, че по въпросите „От кой момент започва да тече срокът по чл. 358, ал.1, т.2 КТ във връзка с ал.2, т.1, предл. последно на същата разпоредба и от кой момент настъпва прекратяването на трудовия договор, когато прекратяването е без предизвестие?“, СГС се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС- основание по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, както и че СГС е дал разрешение на следните въпроси: „Какво е правното значение на узнаването от работника за наличието на заповед за прекратяване на трудовото правоотношение? В кои хипотези на прекратяване на трудовото правоотношение и при какви допълнителни обстоятелства, узнаването е правнорелевантно? Какво е минималното съдържание на писменото изявление по чл. 335, ал.2, т.3 КТ за прекратяване на договора, за да бъде годно то да предизвика прекратителния ефект на трудовия договор?“. Според касатора разрешаването на тези въпроси е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото- основание по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.
ВКС, състав на ІІІ г.о. като взе предвид, че решението е въззивно и е по чл. 344, ал.1, т.1,2 и 3 КТ, намира че касационната жалба е редовна и допустима, подадена е от легитимирано лице и в законния срок.
При преценка на допустимостта на касационното обжалване, ВКС намира следното:
Въззивният съд е приел, че ищцата Р. А. е работила по трудово правоотношение при ответника ТП на НОИ- [населено място]. Трудовото правоотношение между страните било прекратено по взаимно съгласие. Заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение била връчена на дъщерята на ищцата на 22.06.2015г., а с молба от 12.08.2015г. ищцата е поискала заверено копие от заявлението си за прекратяване на трудовото правоотношение по взаимно съгласие, в която е посочила номера на заповедта за уволнение и основанието за това. За да отхвърли предявените искове по чл. 344, ал.1, т.1,2 и 3 КТ, въззивният съд е приел по възражението за изтекла погасителна давност, че искът е предявен след изтичането на 2- месечният срок от прекратяването на трудовия договор, тъй като ищцата е узнала за заповедта за уволнение най- късно на 12.08.2015г., когато е подала молба до директора, в която е цитиран номера и датата на заповедта за уволнение и основанието за прекратяване на трудовото правоотношение, а исковата молба е подадена чак на 06.11.2015г..
При така дадените разрешения от въззивния съд в решаващите мотиви, ВКС счита, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване.
По първите два поставени въпроса, въззивният съд е приел, че в хипотезата на липса на лично връчване на заповедта за уволнение, прекратяването на трудовия договор, респективно началният момент на 2- месечната погасителна давност за предявяване на иска по чл. 344, ал.1, т.1 КТ са от узнаването на писменото волеизявление на работодателя за прекратяване на трудовия договор и основанието за това. Този отговор на поставените въпроси е в съгласие със задължителната практика на ВКС по чл. 290 ГПК /решение № 283-2010- ІІІ ГО, р.№39-2012-ІІІ ГО и р.№31-2014-ІV ГО/, където е прието, че при липса на лично връчване на заповедта за уволнение, трудовото правоотношение се счита прекратено от узнаването на същественото съдържание на заповедта за уволнение- волеизявлението на работодателя и основанието за това. Представената от касатора задължителна практика по чл. 290 ГПК е неотносима за настоящия случай, тъй като не касаят хипотезата, при която не е осъществено лично връчване на заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение. В случая не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1 ГПК.
По останалите правни въпроси, за които се подържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 КТ, въззивният съд е приел, че узнаването е релевантно за прекратяването на договора, тъй като ищцата в писмената си молба е удостоверила знанието си за наличие на писмена заповед и основанието за прекратяването на правоотношението. По тези въпроси има формирана задължителна практика на ВКС /решение № 283-2010- ІІІ ГО, р.№39-2012-ІІІ ГО и р.№31-2014-ІV ГО/, в която е прието, че при липса на лично връчване на заповедта за уволнение, релевантно е узнаването от работника или служителя за наличието на писмена заповед за прекратяване и основанието и за издаване.
При наличието на задължителна практика, касаторът не е обосновал необходимостта от изменението на тълкуването на правната разпоредба, поради което не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК.
Воден от горното, ВКС
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 8050/ 04.11.2016г. постановено по в.гр.д. 5936/2016г. на СГС ІІ-д въззивен състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: