5 О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 165
гр. София, 19.04.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на осми март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ ч. гр. дело № 522/2018 г.
Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК, образувано по частна касационна жалба на Р. И. С. срещу определение № 2555 от 02.08.2017 г. по ч. гр. дело № 3310/2017 г. на Софийски апелативен съд, търговско отделение, 13 състав.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Жалба е процесуално допустима, тъй като е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу съдебен акт, който подлежи на инстанционен контрол по реда на чл. 274, ал. 3 ГПК, при наличието на правен интерес за сезиране на касационния съд, който в конкретния случай е обусловен от неблагоприятния за касатора правен резултат.
За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, ВКС в настоящия си състав взе предвид следното:
Софийският апелативен съд /САС/ е потвърдил определение от 31.05.2017 година по гр. дело № 722/2014 г. на Софийски окръжен съд, с което първоинстанционният съд е оставил без уважение молбата на жалбоподателката по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от държавна такса, за разглеждане на частната й жалба срещу разпореждане от 27.04.2017 г., постановено по същото дело. Въззивният съд е приел следните обстоятелства:
Установил е, че с определение от 17.10.2014 г. по гр. дело № 722/2014 г. на Софийски окръжен съд е оставена без уважение молбата на Р. И. С. по чл. 83, ал. 2 ГПК за освобождаване от внасяне на държавна такса по предявените от нея искове. Съдът е констатирал, че това определение е частично отменено от въззивния съд /с определение № 3039/10.12.2014 г. по ч. гр. дело № 4702/2014 г. на САС/, като жалбоподателката е освободена от заплащане на държавна такса в размер на 4000 лева от общо дължимите 6000 лева. Прието е още, че с разпореждане от 27.04.2017 г. по гр. дело № 722/2014 г., първоинстанционният съд е оставил исковата молба без движение, като е дал последна възможност на ищцата в едноседмичен срок от съобщението да представи по делото доказателства за внесена по сметката на съда държавна такса в размер на 2000 лева. В мотивите на определението си, САС е констатирал, че срещу разпореждането е подадена частна жалба от Р. С., която е оставена без движение за внасяне на държавна такса, а с молба от 31.05.2017 г. по делото частната жалбоподателка е поискала освобождаване от внасяне на държавната такса по частната жалба, която е оставане без уважение от първоинстанционния съд с определението от 31.05.2017 г. по гр. дело № 722/2014 г. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд е приел, че съгласно константната практика на ВКС, по молба за освобождаване от държавна такса на основание чл. 83, ал. 2 ГПК, съдът следва да извърши цялостна преценка, налице ли са предпоставките за освобождаване от внасяне на държавна такса, въз основа на доказателства за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, неговото здравословно състояние, трудова заетост и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса за производството по делото, съпоставими с размера на дължимата държавна такса. Съставът на САС е констатирал, че жалбоподателката е на 37 години, работоспособна е, с месечен доход от 600 лв. /от който след твърдени от нея удръжки получава 316,42 лв./, неженена е и е в добро здравословно състояние. При тези обстоятелства съдът е приел, че същата може да изпълни законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса за производството по делото в размер на 15 лева.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпроси, към които като допълнителни основания са посочени разпоредбите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК /в редакцията, обн. ДВ, бр. 47/2009 г., приложима към настоящия случай, предвид датата на подаване на частната касационна жалба – 25.08.2017 г./.
Първият въпрос е формулиран, както следва: „Какъв е критерият, по който съдът преценява достатъчността на средствата, необходими за държавната такса и съобразен ли е той с оглед влизането в сила – от началото на 2018 г. на минимална работна заплата за страната в размер на 510 лева или е само с оглед представените доказателства по чл. 83, ал. 2 ГПК ?“. Цитираният въпрос не отговаря на характеристиките на общото основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснени в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Съгласно същите разяснения правният въпрос трябва да произтича от решаващите мотиви на въззивния съд, с които се е произнесъл по предмета на делото и които са обусловили изхода на спора. Като е извършил цялостна преценка, относно обстоятелствата, дали жалбоподателката разполага с достатъчно средства за заплащане на дължимата държавна такса в размер на 15 лева и като е изследвал доходи, имуществено състояние, семейно положение, здравословно състояние, трудова заетост и възраст, с оглед представената по делото декларация на ищцата и установените въз основа на същата обстоятелства, въззивният съд не се е отклонил от задължителната съдебна практика. Съгласно практиката по чл. 290 ГПК, съдът преценява дали страната разполага с достатъчно средства за заплащане на държавната такса към момента на искането. Така е процедирал и САС, който е направил преценка на посочените обстоятелства към месец май 2017 г., поради което изцяло неотносим се явява формулирания от частния касатор въпрос, засягащ промяна в минималната работна заплата, считано от януари 2018 г. Цитираният въпрос не произтича от мотиви на въззивния съд и не засяга развитието на процесуалното правоотношение, а третира хипотеза, неотносима към делото. Когато въпросът не е изведен от мотивите на съда, обусловили изхода на делото, както е в настоящият случай, с поставянето му не се въвежда общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК / редакцията, обн. ДВ, бр. 47/2009 г./, а липсата на общо основание има за правна последица недопускане на касационен контрол, без да се обсъжда приложената съдебна практика. За пълнота на настоящите мотиви следва да се посочи и необосноваността на доводите на частната жалбоподателка по отношение на твърдението й за наличие на допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК /в редакцията, обн. ДВ, бр. 47/2009 г./. И двата съдебни акта, цитирани в подкрепа на поддържаното становище /определение по ч. гр. дело № 6382/2014 г. на състав на ІІ г.о., определение по ч. гр. дело № 207/2010 г. на състав на ІІ г.о./ за мотивиране на определението на САС в отклонение от практиката на ВКС, представляват съдебна практика, която не е задължителна, а третото определение – по ч. гр. дело № 4109/2017 г. на състав на ІІІ г.о. не съдържа произнасяне по съществото на спора, т.е. не формира практика по чл. 290 ГПК. Следва да се посочи още, че основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК /в приложимата за конкретния случай редакция, обн. ДВ, бр. 47/2009 г./ не се кумулират, а взаимно се изключват – ако практиката вече е уеднаквена с тълкувателно решение, както и с актове по чл. 290 ГПК или чл. 274, ал. 3 ГПК по конкретен въпрос, както е в настоящия случай. Поради това следва да се приеме, че не е налице основание по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Следователно позоваването от страна на частната жалбоподателка на съдебна практика, която е относима към актовете по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, в редакция, обн. ДВ, бр. 47/2009 г. и приложима към случая, не релевира предпоставки за допускане на касационно обжалване. Затова и с оглед на изложените съображения настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допусне касационен контрол по поставения въпрос.
Вторият въпрос е формулиран, както следва: „Поради това се поставя въпроса-нееднократно депозиране на частни жалби срещу актове на съда, които не подлежат на самостоятелен инстанционен контрол, би лимогло да се тълкува като „злоупотреба с права“?“. Същият въпрос не е третиран от въззивния съд, а съгласно разясненията в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС, когато по поставения от касатора въпрос въззивният съд не се е произнесъл и не са мотивирани правни разрешения, както е в настоящия случай, този въпрос не формира общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК /в приложимата за конкретния случай редакция, обн. ДВ, бр. 47/2009 г./. Поради това по него не може да се допусне касационно обжалване. Трябва да се посочи, че констатацията, относно нееднократното депозиране на частни жалби срещу съдебни актове, които не подлежат на самостоятелен инстанционен контрол, т.е. срещу необжалваеми съдебни актове е допълнителен, но не решаващ мотив /решаващият мотив обуславя самостоятелен изход на спора/, съдържащ се в първоинстанционния съдебен акт, като по него липсва произнасяне в мотивите на обжалваното въззивно определение. Затова и по изложените вече съображения за мотивите, от които страната е задължена да извежда правни въпроси от него не може да се изведе общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, в приложимата за конкретния случай редакция, обн. ДВ, бр. 47/2009 г. Въззивният съд, съобразно константната практика по чл. 290 ГПК /определение по ч. гр. дело № 1842/2015 г. на състав на ІІІ г.о. на ВКС, определение по ч гр. дело № 4453/2016 г. на състав на ІV г.о. на ВКС/ е изследвал, налице ли са предпоставките за освобождаване от внасяне на държавна такса въз основа на данните в декларацията за имущественото състояние на лицето, семейното му положение, възраст, неговото здравословно състояние, трудова заетост и всички обстоятелства, относими към възможността за изпълнение на законоустановеното задължение за внасяне на държавна такса за производството по делото, съпоставими с размера на дължимата държавна такса. Преценката е направена към момента на искането, съгласно разрешенията в цитираната практика. Следователно въззивният съд не се е отклонил от разрешенията в задължителната практика по чл. 290 ГПК. По тези мотиви правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК не е поставен, а е поставен въпрос, по който САС не се е произнесъл, процедиране извършено от страната, чрез пълномощника й, водещо до извод за липсата на общо основание и имащо за правна последица недопускането на касационно обжалване.
Трябва да се изложи и още един самостоятелен аргумент за недопускане касационно обжалване на въззивното определение по този въпрос, а именно обстоятелството, че страната не е обосновала допълнителната предпоставка за допускане на касационен контрол по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК / в приложимата за конкретния случай редакция, обн. ДВ, бр. 47/2009 г./. Липсва мотивиране на допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, чрез позоваване на съдебна практика, формирана при неточно приложение на закона или позоваване на съдебна практика, която не е актуална, с оглед промяната на законодателството или обществените условия, а при твърдение за липсата й, чрез обосноваване на необходимостта от тълкуване на конкретни разпоредби, когато са непълни, неясни или противоречиви. В тази връзка страната не е съобразила и разясненията в т. 4 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Затова настоящата инстанция намира, че и по този въпрос в изложението не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1 ГПК, в приложимата за конкретния случай редакция, обн. ДВ, бр. 47/2009 г.
С оглед изложеното следва да се приеме, че не е обосновано приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК в редакцията преди изменението на закона /Закон за изменение и допълнение на ГПК, обн. ДВ, бр. 86/27.10.2017 г./, а именно в редакцията обн. ДВ, бр. 47/2009 г., приложима към настоящия случай, поради което не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното определение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 2555 от 02.08.2017 г. по ч. гр. дело № 3310/2017 г. на Софийски апелативен съд, търговско отделение, 13 състав.
Определението не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: