3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 289
гр. София, 25.04.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори март през две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Симеон Чаначев
Членове: Диана Хитова
Александър Цонев
изслуша докладваното от съдията Александър Цонев гр. д. № 140/2018 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК и е образувано по касационна жалба на Е. Е. И. срещу решение на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение на Софийски районен съд, с което е отхвърлен иск с правно основание чл. 74 ЗЧСИ, вр. чл. 45 ЗЗД, предявен от Е. Е. И. против ЧСИ В. А. Л., рег. № 780 на КЧСИ. Касаторката е направила искане за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК по въпросите, поставени в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК.
В срока за отговор ЧСИ В. Л., чрез процесуалния си представител, излага становище за неоснователност на касационната жалба и моли въззивното решение да бъде потвърдено.
Касационната жалба е подадена в срок и е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно, поради липса на предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1,2 и 3 ГПК, съгласно т.р. №1-2010- ОСГТК.
За да са налице общата и допълнителните предпоставки от хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1,2 и 3 ГПК /ДВбр.47/2009г./ във връзка с пар.6 ПЗРГПК е необходимо касаторът да е формулирал правен въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл, но даденото разрешение противоречи на задължителната практика на ВКС или на практиката на съдилищата или разрешаването на въпроса е от значение за установяване на точния смисъл на неясна, непълна или противоречива правна норма.
В случая, по предявения иск за причинени имуществени вреди от частен съдебен изпълнител /чл. 74 ЗЧСИ, вр.чл. 45 ЗЗД/ за направен отказ да извърши разпределение и да прекрати изпълнително дело, поради наличието на допуснато обезпечение- „спиране на изпълнителното производство“, въззивният съд е приел, че плащането на задължението по сметка на ЧСИ не е погасило вземането на взискателя, тъй като ЧСИ не е имал правомощие да извърши разпределение и да прекрати изпълнителното дело, по причина на наложената обезпечителна мярка „спиране на изпълнителното производство“, поради което е счел, че не е нарушен чл. 330, ал. 1, б. „а“ ГПК (отм.) и е отхвърлил иска.
Според касаторката плащането на задължението по сметка на ЧСИ погасява вземането и прекратява изпълнителното производство, а спирането на изпълнителното производство чрез обезпечение не е пречка за това, поради което подържа основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.1,2 и 3 ГПК по следния въпрос- „Дали плащането на дълга по сметка на ЧСИ погасява вземането и прекратява изпълнителното производство, въпреки наложената обезпечителна мярка „спиране на изпълнителното производство“?“.
Постановеното от въззивния съд разрешение на правния въпрос не е в противоречие със задължителната практика на ВКС, според която когато сумите за пълно погасяване на дълга са внесени по сметка на ЧСИ, тези суми не принадлежат на взискателя, а на длъжника, но с тях се разпорежда ЧСИ чрез платежни нареждания и плащането към взискателя се реализира едва след заверяване на сметката му /р.№99-2012-ІІТО/. Спирането на изпълнителното производство от страна на съда прегражда правото на съдебния изпълнител да осъществява каквито и да е изпълнителни действия във връзка с процесното вземане, освен предприемането на мерки по обезпечаването му. След като е издаден съдебен акт за спиране на изпълнителното производство, той изцяло обвързва органа по принудителното изпълнение. Спирането осуетява и разпределянето на постъпили по сметката на съдебния изпълнител суми, доколкото, въпреки че не е действие по прилагане на изпълнителен способ, изплащането им представлява същинска реализация на правото на принудително изпълнение /решение № 324-2015-IVГО/.
Тъй като по поставения правен въпрос въззивният съд се е произнесъл в съответствие със задължителната практика на ВКС, която е изяснила точния смисъл на разпоредбата на чл. 330, ал. 1, б. „а“ ГПК (отм.) и е уеднаквила противоречивата практика на съдилищата, то следва, че не са налице допълнителните предпоставки от хипотезата чл. 280, ал.1, т.1,2 и 3 ГПК/ДВбр.47/2009г./ във връзка с пар.6 ПЗРГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение по касационната жалба на ищцата Е. И..
Не са налице основанията за допускане на касационно обжалване и по частната касационна жалба на ответника ЧСИ В. Л. срещу въззивно решение на Софийски градски съд, в частта, с която е потвърдено определение на Софийски районен съд, с което е била отхвърлено искането на жалбоподателката за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските. Производството по частната жалба е по чл. 274, ал. 3 ГПК и предвид подържаното основание по чл. 280, ал.1, т.2 и 3 ГПК, във фазата по селекция ВКС проверява доколко въззивният съд се е произнесъл по формулираните въпроси в изложението и дали разрешението на въззивния съд е в противоречие с решение на Конституционния съд или с решение на съда на Европейския съюз, както и дали е необходимо изясняване на точния смисъл на неясна, противоречива или непълна правна норма.
В случая поставеният въпрос е по правилността на акта /„… по въпроса относно дължимостта на направените в исковото производство разноски и по-конкретно за присъждане на дължимото адвокатско възнаграждение в размер на 3000 лева с вкл. ДДС в хипотезата, когато процесуалният представител на страна по делото е адвокат, регистриран по ЗДДС.“/, поради което с този въпрос не е изпълнено изискването на общата предпоставка от хипотезата на чл. 280, ал.1 ГПК /да се формулира обуславящ правен въпрос- въпрос по тълкуване на правна норма/ и не може да се прецени съответно и наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал.1, т.2 и 3 ГПК. Освен това частният жалбаподател не е посочил решения на КС или на съда на ЕС, които да противоречат на процесния съдебен акт. А в случай, че въпросът касае начисляването на ДДС върху адвокатско възнаграждение, то по този въпрос има постановена практика на ВКС /опр.№9-2015-ІІТО и др./, с които точният смисъл на правната норма е изяснен.
Предвид изложеното, съдът счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване по частната касационна жалба.
Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение:
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 5435/ 21.07.2017 г. по в. гр. д. № 14939/2016 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение № 11432 от 19.07.2016 г. по гр. д. № 28251/2015 г. на Софийски районен съд.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 5435/ 21.07.2017 г. по в. гр. д. № 14939/2016 г. на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено определение от 28.09.2016 г. по гр. д № 28251/2015 г. на Софийски районен съд, с което е отхвърлено искане за изменение на решение № 11432 от 19.07.2016 г. по гр. д. № 28251/2015 г. на Софийски районен съд в частта за разноските.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: