О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 595
гр. София, 19.07.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на четиринадесети юни през две хиляди и осемнадесета година в състав:
Председател: Симеон Чаначев
Членове: Диана Хитова
Александър Цонев
като изслуша докладваното от съдията Александър Цонев гр. д. № 1734/2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК и е образувано по касационна жалба на ищеца И. С. срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд, с което е отхвърлен иска за неимуществени вреди, причинени от лекарска грешка по чл. 49 ЗЗД, вр. чл. 45 ЗЗД, насочен срещу ответника МБАЛ [фирма], [населено място].
Основната теза на касатора в касационната жалба, която е била подържана и пред първа и втора инстанция е, че лекарската грешка се състои в забавяне- несвоевременно предоставяне на медицински грижи, тъй като с два дни закъснение му е направена аорто- артериография на десния крак и чак след това операция, което е довело до загубата на крака. Според касатора, въззивният съд неправилно е приел от фактическа страна, че аорто- артериографията е била направена своевременно, без забавяне, откъдето и неправилно е заключил, че операцията е можело да се отложи с два дни.
Във връзка с оспорването на фактическия извод на съда, че аорто-артериографията е била направена своевременно в Изложението за допускане на касационно обжалване касаторът е поставил процесуалноправни въпроси във връзка с приложението на процесуални норми, обезпечаващи правилността на фактическите изводи относно установяването на датата на направената аорто-артериография на десния крак.
Касационната жалба е редовна, но не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК, защото въззивният съд е приел от фактическа и правна страна нещо различно от твърдението на касатора. Оттам поставените въпроси в Изложеинето са неотносими- отговорът на тези въпроси ще е без значение за проверка на правилността на въззивното решение.
За разлика от твърдението на касатора, че въззивният съд е отхвърлил иска за вреди от забавено лечение тъй като е приел, че аорто-артериографията е направена своевременно, Софийски апелативен съд е приел нещо различно- липсвало е забавяне на лечението и проведеното лечение е било оптимално тъй като отлагането на операцията с два дни е било жизнено необходимо заради провеждана от ищеца към момента на хоспитализацията терапия с индиректен антикоагулант („С.“), който блокира съсирваемостта на кръвта, поради което е имало значителен риск от кръвоизлив и смърт. Периодът от 48часа е бил необходим за прекратяване действието на антикоагуланта. Този извод е бил подържан от двете вещи лица по допуснатите две единични СМЕ и съответно е бил възприет както от първата, така и от втората съдебна инстанция. Според въззивния съд направената аорто-артериография не е имала значение за взимане на най- благоприятното решение за отлагане на операцията.
Този решаващ фактически извод не е бил оспорен от ищеца нито с въззивната, нито с касационната жалба, а напротив ищецът е продължил да подържа твърдението, че аорто- артериографията не е направена своевременно и във връзка с твърдението си за неправилно установяване на този факт от въззивния съд е формулирал следните правни въпроси:
1. „При своевременно оспорени в първоинстанционното производство две съдебно-медицински експертизи, при развити във въззивната жалба доводи за допуснати съществени процесуални нарушения от страна на СГС, изразяващи се в неуважаване на искане да бъде назначена разширена СМЕ, при назначена от САС с нарочно определение от съд. заседание на 08.06.2015 г. на основание чл. 201 от ГПК, еднолична съдебно-медицинска експертиза с вещо лице съдов хирург, който да направи проверка на цитираната аорто-артериография и да отговори на въпросите, поставени в първоинстанционното производство, допусна ли въззивният съд нарушение на принципа на установяване на истината, залегнал в чл. 10 от ГПК и принципа на служебното начало в чл. 7 от ГПК, както и на нормата на чл. 266, ал. 3 от ГПК, като не назначи, не изслуша СМЕ и не събра едно основно доказателство по делото, а именно аорто-артериографията?“
2. „При продължителност на въззивното производство повече от 2 години, в опити да бъде назначена и допусната от САС съдебно-медицинска експертиза, относно пълноценното изясняване на действителната фактическа обстановка относно наличието или липсата на основно, според нас, доказателство, респ. основен факт – наличие на т.нар. аорто-артериография, допусна ли въззивният съд нарушение на принципа на установяване на истината, залегнал в чл. 10 от ГПК и принципа на служебното начало в чл. 7 от ГПК, постановявайки определение по чл. 158 от ГПК, определяйки краен срок за приключване на производството? Наложи ли се с това определение своеобразна процесуална санкция на жалбоподателя, след като събирането на това доказателство не се дължи на негово виновно процесуално поведение и представлява ли това съществено нарушение на процесуалните правила и на принципите по чл. 7 и по чл. 10 от ГПК?“
3. „Длъжен ли е съдът да уважи направено искане по реда на чл. 204 от ГПК относно оглед на място при ответника /при невъзможност от изслушване СМЕ по причини, които не могат да се вменят във вина на въззивника/ относно наличие на основно доказателство по делото /арто-артериография/ и в този смисъл допусна ли процесуално нарушение по чл. 146, ал. 4 от ГПК, като не допусна събиране на това допустимо, относимо и необходимо за производството доказателство?“
4. „Обвързан ли е решаващият съд от констатациите на съдебно-медицинските експертизи, ако те са оспорени в първоинстанционното производство, а съдът не е изслушал непосредствено ново вещо лице по допуснатата от него СМЕ, с т.ч. относно наличието или липсата на ангиографско изследване, или следва да вземе предвид и всички останали доказателства, вкл. да съобрази наличието или липсата на някои от тях и доказателствената им стойност за процеса и да ги обсъди заедно с тях в мотивите си?“
5. „Следва ли съдът да изгради свое собствено вътрешно убеждение за наличието или липсата на причинно-следствена връзка при изследване на предпоставките по чл. 49 от ЗЗД, като съобрази, прецени и обсъди всички събрани доказателства, респ. тези доказателства, за които са създадени пречки за събирането им от ответната страна, да обсъди всички искания и възражения на страните, да прецени доказателствената стойност на всички събрани доказателства и да изложи собствени мотиви относно причинно-следствената връзка по опитните правила и логиката при преценка на доказателствения материал?“
6. „Има ли преимуществено приложение принципът на чл. 13 от ГПК /разглеждане и решаване на делата в разумен срок/ пред принципите на: законност /чл. 5 ГПК/, диспозитивното начало /чл. 6 ГПК/, служебното начало /чл. 7 ГПК/, състезателно начало /чл. 8 ГПК/, равенство на страните /чл. 9 ГПК/, установяване на истина /10 ГПК/ и вътрешно убеждение /чл. 12 ГПК/.“
7. „Длъжен ли е съдът, независимо от разпределената доказателствена тежест в доклада по чл. 146, ал. 1 ГПК, да изгради вътрешно убеждение относно наличието или липсата на причинно-следствена връзка, като една от предпоставките по чл. 49 от ЗЗД, за което длъжен ли е да обсъди всички оплаквания във въззивната жалба, да уважи направените искания и обсъди всички възражения на страните, да прецени доказателствената стойност на всички събрани доказателства, като ги обсъди в тяхната цялост и взаимовръзка, в т.ч. и да изложи съображения относно несъбраните такива, не по вина на страната, която ги иска, и да изложи собствени мотиви относно причинно-следствената връзка по опитните правила и логиката при преценка на доказателствения материал?“
8. „Може ли да бъде реализиран състав на деликтна отговорност в случай, че съгласно съдебно-медицинската експертиза от медицинска гледна точка не е налице неправилно лечение и противоправно поведение от страна на лекарския екип?“
Видно е, че поставените въпроси от 1до 4 са въпроси по правилността на въззивното решение доколкото се пита дали съдът е допуснал нарушение на съдопроизводствените правила, а въпросите по правилността са извън приложното поле на производството по чл. 288 ГПК. Но дори от тези въпроси да могат да се извлекат процесуалноправни въпроси по тълкуването на правни норми, а именно в кои случаи съдът е длъжен да допусне разширена експертиза и оглед, как съдът следва да възприеме заключението на вещо лице, кога съдът може да откаже събирането на допуснато доказателство, то отново последните въпроси не са обуславящи и относими, доколкото те са свързани с твърдението за процесуални нарушения при установяването на датата на извършената аорто-артериография, а както се установи по- горе, тази дата не е обусловила решаващите изводи на въззивния съд. Аналогично е положението и с въпрос №6 доколкото е свързан с твърдението за допуснати процесуални нарушения при установяването на датата на аорто-артериографията.
Неотносими и без да обуславят изводите на съда са и материалноправните въпроси относно това какво представляват причинно- следствената връзка и какъв е критерият за справедливост по чл. 52 ЗЗД и съответно свързаните с тях процесуални въпроси за това как съдът следва да обоснове изводите си за причинната връзка и понятието справедливост, защото въззивният съд не е обсъждал тези въпроси, поради констатираната от него изначална липса на противоправност.
Не е обуславящ и материалноправният въпрос за това дали медицински деликт има само при лекарска грешка, но също и при липса на хуманно и добронамерено отношение, както и липса на разбиране и съчувствие, защото ищецът не е въвел такова друго обстоятелство в исковата молба, то е останало извън предмета на делото и предмета на доказване и съответно въззивният съд не се е произнесъл относно липсата или наличието на този факт.
Не се установява и противоречие между извършеното от въззивния съд тълкуване и прилагане на материалноправните и процесуалноправни норми относно медицинския деликт и правомощията на въззивната инстанция и задължителната практика на ВКС по тези въпроси, защото въззивният съд е извършил преценка на критериите за своевременност, качество и достатъчност на лекарските грижи, включително за оптималното лечение в този случай. Освен това липсват и основания за изменение на тази задължителна практика на ВКС (липсва изменение в законодателството или промяна в обществените отношения), поради което не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ГПК.
Воден от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение:
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2490/30.11.2017 г. по в. гр. д. № 3915/2014 г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: