5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
N. 695
гр. София, 09.10.2017 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето отделение в закрито заседание на двадесет и първи септември две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
АЛЕКСАНДЪР ЦОНЕВ
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело N 880 по описа за 2017 година.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на Прокуратурата на Република България – [населено място], подадена от М. Д. – прокурор в Апелативна прокуратура – София срещу решение № 2321 от 07.12.2016 г. по гр. дело № 4249/2016 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 8 състав.
Ответникът И. К. Д., чрез адвокат И. М. Г. поддържа становище за недопускане на касационното обжалване.
Касационната жалба е постъпила в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/, състав на гражданска колегия, трето отделение приема, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
Жалбата има за предмет цитираното въззивно решение в частта, с която е потвърдено решение № 229 от 03.05.2016 г. по гр. дело № 48/2016 година на Софийски окръжен съд в частта, с която е осъдена Прокуратурата на Република България да заплати на И. К. Д. сумата 10000 лв., обезщетение за неимуществени вреди по иск с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 05.11.2015 г. до окончателното й изплащане.
В приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е посочено следното:
„В случая процесуално – правният въпрос е за определяне на неимуществените вреди, което следва да се извърши от съда след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. от 52 ЗЗД, в който смисъл е задължителната съдебна практика на Върховния съд в т. ІІ от ППВС № 4/23.12.1968 г.”. По – нататък в изложението касаторът твърди, че „Обжалваното решение противоречи на посочената разпоредба, а също и на разпоредбите на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 г. по т. гр. дело № 3/2004 г. на ОСГК на ВКС, защото част от твърдените от ищеца неимуществени вреди не са пряка и непосредствена последица от увреждането, както и на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС, поради липсата на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди”. Твърди се в приложението, че по цитирания въпрос са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
ВКС в настоящия си състав намира, че предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не са налице, тъй като посоченият въпрос не формира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, а с приложението не е обосновано и допълнително основание за допускане на касационен контрол. Във въпроса, квалифициран от касатора като процесуално – правен не е посочено нито едно от приетите от въззивния съд правни разрешения при определяне на засегнатите блага, с които се очертават претърпените неимуществени вреди и техния размер. Въпросът е формулиран общо – „за определяне на неимуществените вреди”, без да произтича от конкретен извод във въззивното решение. Поради това същият въпрос не притежава характеристиките на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснени в мотивите на т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по т. дело № 1/2009 г. на ОСГКТК на ВКС. Общото основание за допускане на касационен контрол, съгласно обоснованото в т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 година на ОСГКТК на ВКС разбиране за точния смисъл на чл. 280, ал. 1 ГПК не се определя служебно от касационния съд, който не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства в касационната жалба. Ето защо в настоящия случай непосочването на правния въпрос е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. В изложението към жалбата последните не са и мотивирани, чрез очертаване на противоречие между разрешения, обективирани в мотивите на обжалваното решение и в мотиви в ППВС и ТР на ОСГК на ВКС, на които се позовава касатора. Последният поддържа виждането си за противоречие между изводите на въззивния съд и мотивите в ППВС и ТР на ОСГК на ВКС само като твърдения, без да аргументира съображения в тяхна подкрепа за това, че част от неимуществените вреди не били пряка и непосредствена последица от увреждането, както и за това, че причинно – следствената връзка между незаконосъобразното обвинение и причинените вреди не била мотивирана във въззивното решение. В съответствие с константната задължителна съдебна практика, включително тълкувателните актове на Върховния съд /ВС/ и на ВКС, които страната цитира, въззивният съд е изложил свои собствени фактически констатации и правни изводи, с които е приел, че е доказан фактическия състав на 2, ал. 1, т. 1 ЗОДОВ, предвид установяването на обстоятелствата, които го формират – незаконно задържане на ищеца, включително след екстрадиране в чужда държава – Германия, въз основа на европейска заповед за арест, която впоследствие е отменена. Освен това в мотивите на въззивното решение са изложени съображения относно доказаността на неимуществените вреди, претърпени от ищеца, изразяващи се в шок, недоумение и травмиране от предприетите процесуални действия – задържане 39 дни, от които 25 дни в български арест и 14 дни в немски затвор – „М.”, [населено място], престой в този затвор, по обвинение в тежко престъпление, притеснения и изнервеност, продължили известно време след завръщането от Германия. Ето защо следва да се приеме, че с тази част от приложението не са мотивирани предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По другите основания, поддържани от касатора в приложението не е обосновано приложно поле на предпоставки за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът, квалифициран от жалбоподателя като материално – правен не формира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, тъй като е формулиран общо – „Материално – правният въпрос е свързан с определянето на размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ”. Същият въпрос не произтича от конкретен извод във въззивното решение и за него следва да се имат предвид вече изложените съображения за това, че не притежава характеристиките на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на общо основание в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, която се констатира в настоящия случай има за последица недопускането на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените за това допълнителни основания. За същите е необходимо да се отбележи, че не са мотивирани, а са поддържани единствено като твърдение. Твърдението за противоречие между изводите на въззивния съд и изводите в касационните решения /решение по гр. дело № 61/2015 г. на състав на ІІІ г.о. и решение по гр. дело № 1061/2016 г. на състав на ІV г.о. на ВКС/ не е обосновано, като в приложението не са обсъдени и съпоставени мотивите на апелативния съд и на ВКС. Не е налице отклонение на въззивния съд от разрешенията, приети от Пленума на ВС в ППВС № 4/23.12.1968 г., както и от разрешенията, приети от ОСГК на ВКС в ТР № 3/22.04.2005 г. по т. дело № 3/2004 г., а също така и в практиката по чл. 290 ГПК, включително цитираната в приложението. В съответствие с тази практика е процедирал въззивният съд – разграничил е неимуществените вреди, които подлежат на репариране като доказани и неимуществените вреди, за които липсват доказателства да са в пряка причинна връзка със задържането на ищеца. Конкретният размер на обезщетението за неимуществени вреди е обоснован с релевантните за случая обстоятелства, а именно с това, че по делото не са установени сериозни последици в здравословен, личен и социален аспект, няма надлежни данни – медицинска документация или ангажирано експертно заключение, установяващо причинени здравословни проблеми, няма данни за срив в семейни или приятелски отношения, не са били създадени проблеми на ищеца в работата. Освен това прилагането на чл. 52 ЗЗД е обосновано още и с други обективни критерии, каквито са социално – икономическите условия на живот в страната към процесния период, както и практиката на съда за подобни случаи.
Неправилно касаторът се е позовал на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, която норма не е относима към настоящия спор. Страната не е съобразила, че основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не е налице, когато противоречивата съдебна практика е уеднаквена, чрез постановяване на тълкувателно решение или решение по чл. 290 ГПК и обжалваното въззивно решение е в съответствие с уеднаквената вече практика, какъвто е конкретния случай / в този смисъл са разясненията в т. 3 от цитираното ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГКТК на ВКС/. Във връзка с разглежданото основание е необходимо да се посочи, че с позоваването на решение по гр. дело № 76/2013 г. на Софийски апелативен съд касаторът не обосновава наличие на съдебна практика по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, освен поради вече изложеното още и поради обстоятелството, че в представеното копие от същото липсват данни за влизане на съдебния акт в сила. Съдебната практика се формира единствено от влезли в сила съдебни решения. По отношение на цитирания въпрос, определен от касатора като материалноправен са изложени следните доводи: „Налице е противоречие в съдебната практика на отделните съдилища в страната, защото има различия в тълкуването и прилагането на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, което е довело в практиката до различно решаване на еднородни случаи”. Цитираните доводи са неправилни. Страната не е съобразила, че изброяването на обстоятелствата от правно значение за определяне на обезщетението за неимуществени вреди в ППВС № 4/23.12.1968 г., ТР на ОСГК на ВКС № 3/22.04.2005 г. по т. дело № 3/2004 г., както и в практиката по чл. 290 ГПК е примерно, а не изчерпателно, като кръгът на релевантните обстоятелства се определя за всяко дело в зависимост от конкретните особености на случая, както и от доказване на фактите, относими към накърняването на засегнатите блага на ищеца. При тези обстоятелства следва да се приеме, че с тази част от приложението не са обосновани общи и допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
С оглед на изложеното ВКС в настоящия си състав приема, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в обжалваната част.
При този изход на делото касаторът следва да заплати на ответника по касация разноски за касационното производство, които видно от договора за правна защита и съдействие са в размер на сумата 1000 лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на гражданска колегия, трето отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2321 от 07.12.2016 г. по гр. дело № 4249/2016 г. на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 8 състав в обжалваната част.
ОСЪЖДА Прокуратурата на Република България – [населено място] да заплати на И. К. Д. сумата 1000 лв., разноски за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: