10
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 40
гр. София, 17.01.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на седми декември, две хиляди и шестнадесета година, в състав:
Председател: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
Членове: ДИАНА ХИТОВА
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 3549 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на ищеца М. А. Н. от [населено място], [улица], срещу решение № 184 от 22. 04. 2016г. по в. гр. дело № 144/2016 г. на Плевенски окръжен съд, Гражданско отделение, ІV-ти гр. въззивен състав, с което е потвърдено решение № 160 от 10. 07. 2015г. по гр. дело № 651/2014 г. на Районен съд Червен бряг, с което е отхвърлен като неоснователен предявеният от М. А. Н. срещу В. Ц. П. и Л. И. П., двамата от [населено място], [улица], вх. Б, ап. 4, иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД, за обявяване за нищожен като сключен при липса на основание, до размера на 1/2 ид.част, договор за покупко-продажба на недвижим имот срещу задължение за издръжка и гледане, обективиран в нот. акт № 24, том ХХ, рег. № 6466 по нот. дело № 3904/2006г. на съдия при Н., и е осъден М. А. Н. да заплати на В. Ц. П. и Л. И. П. направените деловодни разноски в размер на 700 лева. С горепосоченото въззивно решение ищецът е осъден да заплати на ответниците сумата 650 лв.– съдебни разноски пред въззивната инстанция, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК.
В касационната жалба касаторът – ищец релевира неправилност на обжалваното въззивно решение поради нарушение на материалния и процесуалния закони – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
Въвежда основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните материалноправни и процесуалноправни въпроси от значение за изхода по конкретното дело:
1. “Когато в съдебно заседание се установи, че прехвърлителната сделка на процесния имот е осъществена без да бъде прочетено съдържанието на акта на участващите в нея лица и извън канцеларията на съдията по вписване, налице ли е задължението на съда да се произнесе по всички възражения и доводи и да извърши преценка на правнорелевантните факти, като обсъди събраните по делото доказателства?“;
2. „Допустимо ли е въззивният съд да осъществи служебен контрол за приложението на императивна правна норма – в случая нормата на чл. 579, ал. 1 ГПК и чл. 580, т. 1 ГПК за изискванията на особените правила – формата и съдържанието на нотариалното действие с оглед данните за релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на свидетеля В. А. Д. дадени в съдебно заседание проведено на 04.12.2013год. по гр.дело № 289/2013г. на Районен съд – [населено място]?“;
3. „Допустимо ли е правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото да са в съответствие с правилото на чл. 269, изр. 2 ГПК, според което служебната проверка на съда има за предмет валидността и допустимостта на обжалваната част на първоинстанционното решение, а по останалите въпроси въззивния съд е ограничен от посочените в жалбата?“;
4. “Какви са правомощията на въззивния съд при нищожност и недопустимост и дали са разграничени в чл. 209 ГПК от тези при неправилно първоинстанционно решение? Кога Въззивният съд следи служебно?“;
5. „Какви са правомощията на Въззивния съд касаещи случаите, свързани с прилагане на императивна материална норма? Дали целта на въведеното служебно начало в чл. 7 ГПК е както подпомагане на страните за изясняване на делото от фактическа страна, така и осигуряване на прилагането на императивните материални разпоредби при решаване на правния спор по същество?“ и
6. „Какви са правомощията на Въззивния съд, когато се установи, че нотариалното действие е нищожно и сделката е оформена с порочния нотариален акт поради неспазване на предписаната в закона форма?“.
С оглед основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, касаторът не е посочил в изложението си коя е противоречивата практика по т. 1 и т. 2, но е приложил следните съдебни актове: решение от 21.05.2015г. по гр.д. № 191/2015г. на Варненския окръжен съд, решение от 23.07.2010г. по гр.д. № 378/2010г. на РС Айтос, решение от 21.05.2010г. по гр.д. № 4962/2009г. на Русенския районен съд, за които обаче няма данни да са влезли в сила. За основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК обосновката е следната: „Значението на поставените въпроси относно изхода на конкретното дело се състои в обстоятелството, че от разрешаването на всеки един от тях зависи дали искът е основателен или не и дали решението е правилно или не, като въззивният съд не ги е разгледал и обсъдил и е решил неправилно в противоречие с практиката на ВКС и със събраните по делото доказателства – приложените решения. Изтъкнатите по-горе въпроси са основополагащи правни въпроси, разрешаването на които има съществено значение за точното прилагане на закона и разглежданата правна материя. Тези въпроси са решени противоречиво от съда в сравнение с възприетото в приложените решения и поради различното тълкуване на правните норми, а оттук те са от значение и за развитието на правото. От друга страна, изясняването на тези въпроси има съществено значение не само за теорията, но и за практиката и за прилагането на закона.“
Ответниците по касационната жалба В. Ц. П. и Л. И. П., подават писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в който поддържат становище, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване поради отсъствието на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК. Претендират направените в касационното производство съдебни разноски, съгласно приложен списък по чл. 80 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба на ищеца е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по иск за нищожност на граждански договор с цена на иска над 5 000 лв., но не са налице посочените от касатора общо и допълнителни основания на чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по същество по поставените въпроси.
Въззивният съд е приел, че процесният договор за издръжка и гледане от 18. 12. 2006г., сключен между ищеца и съпругата му Е. Н. като прехвърлители от една страна и ответника В. П. като приобретател от друга страна, намиращ се към този момент в граждански брак с ответницата Л. П., имащ за предмет процесното жилище, съставляващо СИО, е развален за притежаваната от ищеца 1/2 ид.ч. от жилището – СИО, прекратена със смъртта на съпругата Е. Н., настъпила на 12. 04. 2007г., с влязло в сила решение № 148 от 16. 10. 2008г. по гр. дело № 53/2008г. на Районен съд – [населено място], по предявен от съпруга – настоящ ищец иск с правно основание чл. 87, ал. 3 ЗЗД срещу ответниците. Със същото решение искът по отношение на притежаваната от починалата съпруга Е. Н. 1/2ид.ч. от прекратената със смъртта й СИО е отхвърлен като неоснователен, тъй като решаващият съд е приел, че приобретателите по договора за издръжка и гледане са изпълнявали договорното си задължение до смъртта й. Предявеният по настоящото дело иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД за обявяване нищожността на неразвалената 1/2 идеална част от алеаторния процесен договор, като сключен при липса на основание, изразяващо се в това, че към момента на сключването на договора, ответниците като приобретатели са знаели за тежкото здравословно състояние на прехвърлителката Е. Н., изразяващо се в напреднал стадий на онкологично заболяване и произтичащата от това близка и неизбежна смърт, е счетен за неоснователен, като постановеното в този смисъл първоинстанционно решение е потвърдено. Легитимацията на ищеца по иска произтича от качеството му на универсален правоприемник на Е. Н. по силата на саморъчно универсално завещание.
Плевенски окръжен съд анализира създадената съдебна практика по искове за нищожност на договори за издръжка и гледане поради липса на основание /решение № 381 от 06. 06. 2006г. по гр. д. № 1073/2005г. на Второ г. о. на ВКС; решение № 569 от 08. 03. 2011г. по гр. д. № 76/2009г. на Четвърто г.о. на ВКС; решение № 384 от 10. 05. 2010г. по гр. д. № 1190/2009г. на Трето г.о. на ВКС; решение № 420 от 11. 01. 2012г. по гр. д. № 99/2011г. на Трето г.о. на ВКС/, при което заключава, че не е налице основание, когато при сключване на договора приобретателят знае за близката и неизбежна смърт на прехвърлителя, но че всеки случай следва да се преценява конкретно, съобразно събраните по делото доказателства, като се има впредвид, че допускането на възможността прехвърлителят скоро да умре, не е равнозначно на знание за скорошна и сигурна смърт и не изключва характерния елемент на риск при сключване на контракта – обратно, именно лошото здравословно състояние и напреднала възраст на прехвърлителя, без видими признаци за скорошна и неизбежна смърт, представляват основанието за сключване на договор за издръжка и гледане. При съобразяване, че ищецът който оспорва основанието на процесния алеаторен договор, носи тежестта да установи чрез пълно и главно доказване липсата на основанието, т.е. да обори законовата презумпция по чл. 26, ал. 2, изр. 2 ЗЗД, след преценка на всички приети по делото доказателства, въззивният съд приема за недоказани фактическите твърдения в исковата молба, съставляващи основанието на предявения иск – знанието на ответниците – приобретатели за страдание на прехвърлителката Е. Н. от тежко онкологично заболяване в напреднал стадий, което е неизлечимо и с близък летален край. Точно обратното – от показанията на свидетеля д-р А. /лекуващия Н. семеен лекар/ и от заключението на приетите единична и тройна съдебно – медицински експертизи, се установява, че същата е била практически излекувана от онкологичното заболяване и същото не е причина за смъртта й, настъпила в резултат на внезапна криза – остра сърдечна и дихателна недостатъчност. 27 години преди смъртта си Е. Н. е била оперирана заради карцином на дясна млечна жлеза, като е била отстранена жлезата и лимфно – мастната тъкан от дясна аксиална мишница, с типичното усложнение след такава операция – лимфедема на цялата ръка, водеща до затруднения на движението на оперирания горен десен крайник, трудности в самообслужването и значителен козметичен дефект, който впечатлява околните и създава усещане за тежко болестно състояние, но от медицинска гледна точка не е животозастрашаващо състояние. Същевременно, поради напредналата си възраст и множеството хронични заболявания, от които е страдала /артериална хипертония, исхемична болест, захарен диабет – тип 2, базедова болест с хипофункция на щитовидната жлеза, исхемична кардиопатия, полиартрозна болест, късогледство от детска възраст/, както и поради липсата на близки родственици /наследниците й по закон са само по съребрена линия/, прехвърлителката Н. се е нуждаела от непосредствени грижи и издръжка, обстоятелство съставляващо достатъчно основание за сключване на процесния договор за издръжка и гледане.
Независимо, че в исковата молба ищецът се е позовавал само на онкологично заболяване на прехвърлителката, без да конкретизира други заболявания, въззивният съд е изследвал и въпроса дали при сключването на процесния договор, приобретателите са знаели за близка смърт на прехвърлителката, поради тежко здравословно състояние, предизвикано от друго/други заболявания. Макар свидетелските показания по делото да изглеждат противоречиви, установените с тях обстоятелства не са несъвместими, с оглед установеното от свидетеля д-р А. /семейният лекар на прехвърлителите/ и заключенията на единичната и тройна медицински експертизи, здравословно състояние на Е. Н., страдаща от множество хронични заболявания, посочени по – горе. Въз основа на установените обстоятелства, Плевенски окръжен съд приема, че към релевантния момент на сключване на атакуваната сделка – 18. 12. 2006г., прехвърлителката на процесното жилище Е. Н. не е страдала от тежко нелечимо заболяване в напреднал стадий, което по категоричен начин да води до близка и неизбежна смърт, както и не е възможно приобретателите на имота да знаят за подобно състояние. Предявеният установителен иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД е счетен за неоснователен.
Ищецът отделя обширно място във въззивната си жалба на съображения за нищожност на договора, поради липса на форма, твърдейки, че при изповядване на сделката са нарушени императивни разпоредби на чл. 573, чл. 576 и чл. 580 ГПК. Обсъждайки тези доводи, въззивният съд намира, че ищецът – въззивник е имал предвид разпоредбите на чл. 469, чл. 472 и чл. 476 ГПК от 1952г. /отм./, тъй като сделката е сключена при действието на ГПК от 1952г. /отм./, доколкото и в отм. ГПК и в сега действащия ГПК, нотариалното производство е уредено по един и същ начин. Приема, че оплакванията за нищожност на атакувания договор поради липса на форма, не следва да бъдат разглеждани, тъй като видно от текста на исковата молба, съдът не е сезиран с искане за прогласяване нищожността на алеаторен договор поради липса на форма – основание за нищожност съгласно чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД, а единственото релевирано основание за нищожност от ищеца е липса на основание, изразяващо се в знание на приобретателите за тежко и нелечимо заболяване /онкологично/, в напреднал стадий, на прехвърлителката Е. Н. – чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД. Излага и евентуални доводи, в случай че се приеме, че всеки може да се позове на нищожност на правна сделка и съдът може да я констатира служебно, приемайки че от показанията на свидетеля В. Д. /л. 52 от първоинстанционното дело/ не може да бъде направен извод, че прехвърлителите са подписали именно нотариалния акт, обективиращ процесния договор, пред гише на първия етаж на Съдебната палата в [населено място], а не в канцеларията на съдията по вписванията, на когото към съответния момент е било възложено изпълнение на нотариални функции, т.е. че е налице нищожност на нотариалното удостоверяване.
Настоящият съдебен състав намира следното:
Ако въобще може да бъде прието, че зададените от касатора въпроси в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК към касационната му жалба притежават характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, то същите касаят основания за нищожност на процесния договор за издръжка и гледане поради липса на форма за действителност /основания за нищожност на нотариалното удостоверяване/ по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД, какъвто иск не е предявен и не е разгледан по делото. Предявеният иск е с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД за нищожност поради липса на основание на алеаторния договор, като доводи за недействителност поради липса на форма са изтъкнати за първи път от ищеца едва във въззивната му жалба и поради това те са извън предмета на спора. Съгласно т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по тълк. дело № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС, за да е налице общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, следва касаторът да формулира правни въпроси, които да са от значение за изхода на конкретния правен спор, т.е. да са включени в неговия предмет и да са обусловили правните изводи на въззивния съд, обективирани в решението. Касаторът по настоящото дело не формулира правни въпроси, които да са обуславящи за изхода на конкретното дело. Зададените трети и четвърти въпроси: „Допустимо ли е правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото да са в съответствие с правилото на чл. 269, изр. 2 ГПК, според което служебната проверка на съда има за предмет валидността и допустимостта на обжалваната част на първоинстанционното решение, а по останалите въпроси въззивния съд е ограничен от посочените в жалбата?“ и “Какви са правомощията на въззивния съд при нищожност и недопустимост и дали са разграничени в чл. 209 ГПК от тези при неправилно първоинстанционно решение? Кога Въззивният съд следи служебно?“, по начина формулиран от касатора, не съдържат в себе си въобще въпрос, още повече такъв от значение за конкретния правен спор. Пети и шести въпроси: „Какви са правомощията на Въззивния съд касаещи случаите, свързани с прилагане на императивна материална норма? Дали целта на въведеното служебно начало в чл. 7 ГПК е както подпомагане на страните за изясняване на делото от фактическа страна, така и осигуряване на прилагането на императивните материални разпоредби при решаване на правния спор по същество?“ и „Какви са правомощията на Въззивния съд, когато се установи, че нотариалното действие е нищожно и сделката е оформена с порочния нотариален акт поради неспазване на предписаната в закона форма?“ са абстрактно формулирани по начин, по който не биха могли да бъдат съотнесени към конкретното дело, а освен това не са обсъждани от въззивния съд в атакуваното въззивно решение.
Първи и втори въпроси в изложението към касационната жалба, макар да могат да бъдат преформулирани /прецизирани/ от касационния съд съобразно правомощията му съгласно т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по тълк. дело № 1 /2009 г. на ОСГТК на ВКС, така че да съставляват правни въпроси по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, същите не са обуславящи за формираната решаваща правна воля на въззивния съд в атакувания съдебен акт. Предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД е отхвърлен поради неустановяване чрез процеса на доказване по делото на твърдяното от ищеца негово основание – нищожност на процесната правна сделка поради липса на основание, изразяващо се в знание на ответниците – приобретатели за страдание на прехвърлителката Е. Н. от тежко онкологично заболяване в напреднал стадий, което е неизлечимо и с близък летален край. Действително въззивният съд е изложил допълнителни мотиви за релевираната за първи път във въззивната жалба нищожност на процесния договор за издръжка и гледане поради липса на форма /опорочено нотариално удостоверяване по смисъла на чл. 469, чл. 472 и чл. 476 ГПК от 1952г. /отм.//, в случай, че бъде направен извод, че всеки може да се позове на нищожност на правна сделка и съдът може да я констатира служебно, като е счел за неустановен доводът за липса на форма на алеаторния договор, но тези правни изводи не са решаващи и по никакъв начин не са обуславящи за изхода на спора по предявения иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД. С оглед диспозитивното начало в гражданския процес сезираният съд има правомощието да разгледа и реши само предявения от ищеца иск, не и различен иск, който не е включен в спорния предмет по делото но надлежния законов ред, било чрез първоначално предявената искова молба, било чрез нейното изменение на основание чл. 214 ГПК. Прилагането на принципа на служебното начало не може да има за цел и последица постановяването на недопустими съдебни решения /по непредявени искове/ и създаване на несигурност в правния мир. В този смисъл е формираната безпротиворечива съдебна практика, вкл. задължителната такава по чл. 290 ГПК /решение № 84 от 28. 04. 2016г. по гр. д. № 5960/2015г. на Трето г.о. на ВКС, решение № 555 от 09. 02. 2012г. по гр. д. № 1224/2010г. на Четвърто г.о. на ВКС и др./. Нищожното нотариално удостоверяване, ако бъде установено в исков процес, наистина води до липса на предписаната от закона форма за действителност по смисъла на чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД, но то може да бъде взето впредвид само ако предявеният иск е с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 3 ЗЗД за нищожност поради липса на форма, но не и по иск с правно основание чл. 26, ал. 2, пр. 4 ЗЗД /решение № 60 от 19. 05. 2016г. по гр. д. № 3569/2015г. на Трето г.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК/.
Неформулирането на правни въпроси от значение за изхода на настоящия правен спор от касатора е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да е необходимо да се разглеждат сочените допълнителни основания по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1, т.2 и т. 3 ГПК. Не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК и по служебен почин на съда в хипотеза на вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение.
Следва да бъде посочено, че не са осъществени и сочените от ответника допълнителни основания за касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Обжалваното въззивно решение по въпросите за диспозитивното и служебно начала в гражданския процес в контекста на приложими към конкретен спор материалноправни норми е съобразено изцяло с безпротиворечивата задължителна практика на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, част от която е цитирана по – горе, а приложените към касационна жалба решения на първоинстанционни и второинстанционни съдилища в страната не е установено да са влезли в сила, за да са основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
Съгласно т. 4 ТР № 1 от 19. 02. 2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. При наличието на безпротиворечива задължителна практика на ВКС по поставените въпроси, която не се нуждае от осъвременяване и/или корективно тълкуване, при липса на непълнота, неяснота или противоречие в материалния закон, не е налице и допълнителното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ищецът следва да бъде осъден да заплати на ответниците съдебно – деловодните разноски, направени в настоящото касационно производство, съставляващи хонорар за един адвокат в размер на 500 лв., чието плащане в брой е удостоверено с договор за правна защита и съдействие от 15. 07. 2016г..
На основание изложеното касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допуснато, поради което, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 184 от 22. 04. 2016г. по в. гр. дело № 144 от 2016 г. на Плевенски окръжен съд, Гражданско отделение, ІV-ти граждански въззивен състав.
ОСЪЖДА М. А. Н. от [населено място], ЕГН: [ЕГН], [улица], да заплати на В. Ц. П., ЕГН: [ЕГН] и на Л. И. П., ЕГН: [ЕГН], двамата от [населено място], [улица], вх. Б, ап. 4, сумата 500 лв. /петстотин лева/ – съдебно – деловодни разноски пред касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: