5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 31
гр. София, 17.01.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на седми декември, две хиляди и шестнадесета година, в състав:
Председател: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
Членове: ДИАНА ХИТОВА
ГЕНОВЕВА НИКОЛАЕВА
като разгледа докладваното от съдия Николаева гр. дело № 3341 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Д. Х. и К. Д. Х., двамата с постоянен адрес: [населено място], [улица], ет. 3, ап. 12, срещу решение № 255 от 11. 01. 2016г. по в. гр. дело № 6283/2015 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, ІV-Г състав, в частта му, в която е отменено решение от 16. 02. 2015г. по гр. дело № 51872/2014 г. на Софийския районен съд, 78 състав в частта, с която е отхвърлен иска на Б. Б. Б. от [населено място], [улица], срещу ответниците Д. Д. Х. и К. Д. Х., с правно основание чл. 415, ал. 1 ГПК, вр.чл. 79, ал. 1, вр.чл. 240, ал.1 ЗЗД, за признаване за установено, че ответниците дължат на ищеца при условията на солидарност сумата над 6 624.77 лв. до размера от 10 014.22 лв. – непогасена главница по договор за заем от 29. 07. 2010г. и вместо него е постановено ново решение, с което е признато за установено по предявения от Б. Б. Б. срещу Д. Д. Х. и К. Д. Х. иск с правно основание чл. 422 ГПК, вр.чл. 79, ал. 1, вр.чл. 240, ал. 1 ЗЗД, че Д. Д. Х. и К. Д. Х. дължат на Б. Б. Б., при условията на солидарност, сумата над 6 624.77 лв. до размера от 10 014.22 лв. /или 3 389.45 лв./, представляваща непогасена част от главницата по договор за заем от 29. 07. 2010г., като е реализирана отговорността на ответниците за съдебни разноски пред двете съдебни инстанции в размер на 609. 57 лв. и в заповедното производство в размер на 874. 63 лв., на основание чл. 78, ал. 1 ГПК.
В касационната жалба ответниците излагат доводи за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и поради необоснованост – основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Молят обжалваното въззивно решение да бъде отменено и вместо него постановено ново решение, с което да бъде потвърдено първоинстанционното решение. Претендират заплащане на сторените съдебно – деловодни разноски във всички инстанции.
Касаторите – ответници въвеждат основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните материалноправни въпроси от значение за изхода по конкретното дело, решени в противоречие със задължителната практиката на Върховния касационен съд, постановена по реда на чл. 290 ГПК и обективирана в решение № 86 от 14.08.2014г. по гр.д. № 6766/2013г. на ІV г.о.; решение № 167 от 26.01.2012 г. по т.д. № 666/2010 г. на І т.о.; решение № 235 от 27.12.2013 г. по т.д. № 1586/2013г. на ІІ т.о. и решение № 147 от 23.07.2012г. по гр.д. № 627/2011г. на ІІІ г.о.:
1. “При тълкуването на договора следва ли съдът да се ръководи само от конкретни уговорки, без да се съобрази целия смисъл на договора и да се търси действителната обща воля на страните?“ и
2. „Допустимо ли е начисляването на законна лихва за забава върху главница, в чийто размер е включена договорна възнаградителна лихва?“.
Ответникът по касационната жалба /ищец в исковото производство/ – Б. Б. Б. подава отговор на касационната жалба в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, считайки, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване поради неосъществени основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема по допустимостта на касационното обжалване следното:
Касационната жалба на ответниците е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу подлежащ на касационно разглеждане съдебен акт – въззивно решение по иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД с цена над 5 000 лв., но не са налице посочените от касаторите общо и допълнителни основания на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване по същество по поставените правни въпроси.
Въззивният съд е приел по отношение на иска с правно основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 240, ал. 1 ЗЗД, че същият се явява основателен. Съгласно чл. 1, ал. 1 от процесния договор за заем от 29. 07. 2010г., ищецът се е задължил да предостави на ответниците сумата от 11 350 евро при уговорена, при условията на чл. 240, ал. 2 ЗЗД възнаградителна лихва в размер на 10 %, като последните са се задължили да върнат на заемателя дадената в заем сума, ведно с договорената възнаградителна лихва, на три вноски с конкретно посочен размер и падеж, или общо сумата от 13 083.00 евро, от които 11 350.00 евро представляват главница по договора за заем, а 1 733.00 евро – възнаградителна лихва. В договора са посочени два алтернативни погасителни планове, като изборът по кой от двата да се извърши погасяването на заетата сума е предоставено на заемополучателите. По делото няма спор, че последните са избрали да погасят задълженията си по договора за заем по погасителен план № 1. Доколкото възнаградителната лихва е определена по размер и период и е изискуема, въззивният съд е приел, че същата е дължима от ответниците. Съгласно приетото по делото заключение на съдебно-счетоводната експертиза, непогасената част от главницата от 11 350.00 евро към 20.05.2014г. е в размер на 3 387.19 евро /6624.77 лв./, като в тази сума не е включена уговорената между страните, при условията на чл. 240, ал. 2 ЗЗД възнаградителна лихва в размер на 1 733.00 евро или 3 389.45 лв., т.е. според СГС остатъкът на непогасената част от главницата, включваща предоставената в заем сума и уговорената възнаградителна лихва, е в размер на 10 014.22 лв.
Съгласно чл. 1, ал. 2 от договора за заем, ако сумата от 11 000.00 евро, която е последна вноска и по двата погасителни плана с падеж 30.03.2012г., се върне след 30.03.2011 г. предсрочно, на заемателите ще се преизчисли лихвата спрямо оставащата главница, но заемът трябва да бъде погасен най-късно до 30.03.2012 /без глоба/. При невръщане на заема в уговорените срокове, според въззивния съд е договорено, че заемополучателите дължат законна лихва върху главницата по ал. 1 /в размер на 11 350.00 евро/ за целия срок на ползване на заема. Тълкувайки отделните уговорки на чл. 1 от договора за заем, СГС е приел, че действителната воля на страните е за уговорена мораторна неустойка при неизпълнение от страна на ответниците на задължението им за връщане на пълния размер на заетата сума в срок до 30.03.2012г., като при определяне на нейния размер, страните са се съгласили, същата да е в размер на законната лихва върху главницата от 11 350 евро за целия срок на договора за заем, т.е. за периода от 29.07.2010г. до 30.03.2012г., който е крайния срок за ползване на заема съгласно чл. 6 от договора. Вземането за неустойка е изискуемо, тъй като заемателите не са изпълнили задължението си да върнат заетата сума в уговорения срок. Изчислен с помощта на компютърна програма, размерът на мораторната неустойка възлиза на 3 838.24 лв., поради което въззивният съд е приел, че установителният иск по чл. 422 ГПК, вр.чл. 92 ЗЗД е основателен до посочения размер. Първоинстанционният съд е уважил иска за по-висок размер от установеното, но въззивният съд е потвърдил в тази част решението на първоинстанционния съд, с оглед забраната, въведена с разпоредбата на чл. 271, ал. 1, изр. последно ГПК.
В частта му по акцесорния иск с правно основание чл. 92 ЗЗД, въззивното решение не е предмет на настоящата касационна жалба.
Формулираният от касаторите първи материалноправен въпрос, посочен по – горе, осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19. 02. 2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Той е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на въззивния съд в обжалваното въззивно решение. По отношение на него обаче не е налице соченото допълнително основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – противоречие на атакуваното въззивно решение с постановените по реда на чл. 290 ГПК от ВКС решение № 86 от 14.08.2014г. по гр.д. № 6766/2013г. на ІV г.о. и решение № 167 от 26.01.2012 г. по т.д. № 666/2010 г. на І т.о.. Според цитираните решения по чл. 290 ГПК при тълкуването на договорите съгласно чл. 20 ЗЗД трябва да се търси действителната обща воля на страните – върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат, като отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и в смисъл, произтичащ от целия договор, с оглед целта му, обичаите в практиката и добросъвестността. При всяко тълкуване на договорната воля на страните, съдът е задължен да изясни само обективираната воля на страните, като не я подменя, защото чрез тълкуването не може да бъдат изменяни договорените от съконтрахентите права и задължения. Атакуваното въззивно решение е съобразено изцяло с горепосочената задължителна практика на ВКС по чл. 290 ГПК при тълкуването на ал. 1 и ал. 2 на чл. 1 от процесния договор за заем, в тяхната взаимовръзка и съобразно смисъла и целта на целия договор, при което е изведена действителната воля на страните за предоставяне на паричен заем с възнаградителна лихва в размер на 10% съгласно чл. 240, ал. 2 ЗЗД, който ведно с тази възнаградителна лихва, подлежи на връщане от заемополучателите на заемодателя, и за договаряне на допълнително, предварително регламентирано като размер /законната лихва върху главницата по чл. 1, ал. 1 от договора/, обезщетение при забавено изпълнение на главното задължение за връщане на предоставената в заем парична сума с възнаградителната лихва, имащо характеристиките и обезпечително – санкционните функции на договорна мораторна неустойка.
Вторият изведен от касаторите материалноправен въпрос не осъществява общото основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и т. 1 ТР № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Правният въпрос следва да е от значение за изхода по конкретното дело, т.е. да е включен в предмета на висящия пред ВКС спор, за да може да обоснове общо основание за допускане на касационно обжалване. Въпросът „Допустимо ли е начисляването на законна лихва за забава върху главница, в чийто размер е включена договорна възнаградителна лихва?“ е относим към предявения по делото акцесорен иск с правно основание чл. 92 ЗЗД, който не е предмет на касационната жалба, насочена срещу въззивното решение само в частта му, с която е уважен главния иск с правно основание чл. 422 ГПК вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД за разликата над 6 624.77 лв. до 10 014.22 лв.. Уважаването на акцесорната искова претенция не е било предмет и на въззивното обжалвано, осъществено само по инициатива на ищеца, като в тази част първоинстанционното решение е влязло в сила с изтичане на срока за въззивно обжалване за ответниците, които не са подали въззивна жалба.
На основание изложеното не са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване, поради което Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 255 от 11. 01. 2016г. по в. гр. дело № 6283/2015 г. на Софийския градски съд, Гражданско отделение, ІV-Г състав, в обжалваната пред касационната инстанция негова част.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: