О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 300
гр. София, 11.03.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето гражданско отделение в закрито заседание на тридесет и първи януари двехиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 20/2013 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 206 от 02.10.2012 г. по гр. дело № 275/2012 г. на Старозагорски окръжен съд, втори граждански състав.
Ответниците Ф. Е. М., Е. Ф. М. и М. Ф. М. не са подали отговор по чл. 287, ал. 1 ГПК.
[фирма], [населено място] не е взело становище по чл. 287, ал.1 ГПК.
Върховният касационен съд /ВКС/, гражданска колегия, състав на трето гражданско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.
Върховният касационен съд /ВКС/ намира, че е налице основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване поради следните съображения:
С цитираното въззивно решение състав на Старозагорски окръжен съд е отменил решение № 212 от 12.04.2012 г. по гр. дело № 247/2012 г. на Казанлъшки районен съд и е постановил решение, с което е уважил предявените от Ф. Е. М., Е. Ф. М. и М. Ф. М. против [фирма], [населено място] искове за заплащане на обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на загиналата при трудова злополука Ш. Ю. М. в размер на 20000 лв. за първия ищец и по 10000 лв. за втората и третия ищци, ведно със законната лихва върху сумите, считано от датата на увреждането – 21.03.2009 г. до окончателното изплащане на същите суми, като са присъдени разноски и държавна такса. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че [фирма], [населено място] и Ш. Ю. М. към момента на смъртта на последната са били в трудово правоотношение, както и че претърпяната злополука има характера на трудова, а ищците са претърпели неимуществени вреди от смъртта на Ш. Ю. М., настъпила в резултат на злополуката. Съдът е приел освен това, че Ш. Ю. М. не е допуснала груба небрежност, предпоставяща приложението на чл. 201, ал. 2 КТ. Не са изложени мотиви за определяне размерите на всяко едно от претендираните обезщетения, като не е отразено, какви суми въззивният съд приема, че отговарят на понесените от всеки ищец болки и страдания във връзка със загубата на починалата при злополуката наследодателка. Присъдени са обезщетения, без да е третиран въпроса за тяхното намаляване, въпреки че е констатирано, че ищците са получили обезщетения от третото лице – помагач.
Касаторът в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е посочил следното:
„За да приеме, че в процесния случай не е налице груба небрежност на пострадалата, съдът е решил правния въпрос, кои са признаците на грубата небрежност в противоречие с практиката на ВКС и други съдилища в сходни случаи.
С оспорваното решение съдът възприе, че не е налице проявена от пострадалата груба небрежност, защото не се е установило по несъмнен начин, че пострадалата умишлено е посегнала на живота си и че поставянето в опасност не се дължи на умора, невнимание, разсеяност или отвличане на вниманието”.
По въпроса за признаците на грубата небрежност въззивният съд не се е отклонил от задължителната съдебна практика, обективирана в приложеното решение на състав на ВКС, което страната цитира /решение № 79 от 27.02.2012 г. по гр. дело № 673/2011 г. на ІV г.о./. Не е обосновано виждането, че окръжният съд не е приложил правните разрешения по поставения въпрос, съдържащи се в задължителната съдебна практика. Окръжният съд не само е определил понятието за груба небрежност, както сам констатира касатора в съответствие с приетото тълкуване на чл.201, ал. 2 КТ в посоченото решение на състав на ВКС, но също така е приложил дефиницията на това понятие, както е отразена в касационното решение. Изводът, че не е доказано пострадалата умишлено да е посегнала на живота си, не е в отклонение от практиката на ВКС. Грубата небрежност, съответстваща на самонадеяността по терминологията на наказателното право е форма на умисъла, като субективна страна на поведението на съпричиняващия увреждането. Обяснението на поведението й от съда, като проява на различни възможни причини – умора, невнимание, разсеяност или отвличане на вниманието се свързва с обикновената небрежност, която не е основание за компенсация на вини, т.е. за прилагане на чл.201, ал. 2 КТ. Позоваването на решение от 28.08.2009 г. по гр. дело № 655/2009 г. на Русенски окръжен съд е неоснователно, тъй като не са обосновани отклоненията в правните разрешения по поставения въпрос, съдържащи се в изводите на въззивния съд и Русенски окръжен съд, а релевантни са правните разрешения в съдебните актове на съставите на ВКС, постановени по чл. 290 ГПК, от които окръжният съд не се е отклонил.
Следващият правен въпрос, поставен в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е: „Може ли съдът да присъди исковата сума, без да определи преди това размера на обезщетението за неимуществени вреди при трудова злополука и без да посочи, как се извършва приспадането на платеното застрахователно обезщетение”.
В изложението е посочено, че въззивният съд се е произнесъл по тези въпроси в противоречие с приложената към жалбата практика: решение № 725 от 12.01.2011 г. по гр. дело № 403/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о., решение № 191 от 18.03.2010 г. по гр. дело № 824/2009 г. на ВКС, ІV г.о. Действително по поставеният въпрос е формирана единна задължителна практика, включително и с цитираните решения, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Със същата е прието, че при доказаност на елементите от фактическия състав на чл. 200 КТ, съдът трябва да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди и да приспадне от него платеното от застрахователя по застрахователното правоотношение обезщетение, установено със съответните писмени доказателства. Въззивният съд е присъдил обезщетения, без да определи преди това размерите на обезщетенията за неимуществени вреди за всеки ищец и без да обоснове, следва ли да се приспаднат от обезщетенията за неимуществени вреди, други вземания на ищците – застрахователните обезщетения, ако тяхното плащане е установено. По тази начин въззивната инстанция е процедирала в противоречие с правните разрешения, приети в задължителна съдебна практика, включително цитираните решения на състави на ВКС, постановени по чл. 290 ГПК. При тези обстоятелства следва да се приеме, че е налице основание за допускане на касационен контрол по посочения по – горе, втори по реда на изложението материалноправен въпрос. С оглед на горните мотиви следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
По тези съображения Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 206 от 02.10.2012 г. по гр. дело № 275/2012 г. на Старозагорски окръжен съд, втори граждански състав.
УКАЗВА на касатора да внесе държавна такса в размер на 800 лв. по сметка на Върховния касационен съд в едноседмичен срок от съобщението и да представи документ за внасяне на таксата в деловодството на ВКС в същия срок.
Делото да се докладва на председателя на трето гражданско отделение на Върховния касационен съд за насрочване в открито съдебно заседание с призоваване на страните.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: