О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 103
София, 26.01.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи януари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 5927/2015 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] [населено място], подадена чрез адв. В., срещу въззивно решение № 5992 от 13.08.2015г. на Софийски градски съд /СГС/, постановено по в.гр.д.№ 14444/2014год., В ЧАСТТА, с която е отменено Решение № 158/14.07.2014 г., постановено по гр. дело № 30307/2012г. по описа на Софийски районен съд, В ЧАСТТА, с която съдът е отхвърлил предявения от К. Г. П. иск по чл. 200, ал. 1 КТ срещу [фирма] за разликата от 6500 лева до 22 000 лева, вместо което е уважил предявения иск и е осъдил ответника да заплати още 15 000 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди в резултат на трудова злополука, настъпила на 29.03.2012г., ведно със законната лихва от 29.03.2012г. до окончателното й изплащане. Въззивното решение в останалата му част, с която е потвърдено решението на районния съд в частта, с която е уважена претенцията за заплащане на обезщетение в размер на 6500 лева, не е предмет на касационната жалба.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и отхвърляне на иска за уважения размер.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че въззивният съдът се е произнесъл по направеното възражение за допусната груба небрежност от страна на работника и съответно намаляване размера на обезщетението на основание чл. 201, ал. 2 КТ в противоречие с практиката на ВКС. Релевира довод, че отменяйки първоинстанционното решение, в което е прието наличието на съпричиняване, въззивният съд, постановявайки собствени мотиви не е извършил цялостен анализ на относимите към спора факти и тяхното установяване в процеса, поради което не е преценил правилно възраженията на ответника. Предвид изложеното, счита, че въззивното решение е в противоречие с Решение № 228 от 01.10.2014г. по гр. д. № 1060/2014г. на ВКС, I г.о..
Твърди, че въззивният съд, приемайки, че не е налице съпричиняване не е преценил поведението на пострадалия. Заявява, че решаващите му мотиви са в противоречие с практика на ВКС по въпроса за относителната тежест на поведението на пострадалия – когато последният създава реална възможност за настъпване на вредата, като сам се поставя в ситуация на повишен риск от увреждане, с което съпричинява вредата. Позовава се на Решение № 202 от 12.12.2014г. по гр. д. № 1298/2014г., на ВКС, III г.о. и Решение № 302 от 07.10.2013г. по гр. д. № 3248/2013г. на ВКС, IV г.о., съгласно приетото в които фактът на установено неизпълнение от страна на работодателя на задължението да осигури здравословни и безопасни условия на труд сам по себе си не е достатъчен да презумира, че работникът не е допринесъл за настъпване на трудовата злополука.
Ответната страна К. Г. П., в представен писмен отговор чрез адв. М., взема становище, че не са налице основанията за допускане касационно обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното :
Касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване съдът съобрази следното :
Предявен е иск с правно основание чл. 200, ал.1 от КТ за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди, в резултат на настъпила на 29.03.2012г. трудова злополука, в размер на 50 000 лева. С първоинстанционното решение претенцията е уважена частично до сумата от 6 500 лева, ведно със законната лихва от 29.03.2011г. до окончателното й изплащане. Предмет на настоящото производство е въззивното решение в частта, с която е отменена отхвърлителната част на първоинстанционното решение за сумата над 6500 лева до 22 000 лева и ищцовата претенция е уважена.
За да постанови този резултат, въззивният съд е приел, че : между страните е съществувало трудово правоотношение, по силата на което ищецът е работил в ответното дружество на длъжността „ оператор преса”; че от представено по делото разпореждане № 14337/08.06.2012г. на СУ „ СО“ се установява, че на 29.03.2012г. ищецът е претърпял трудова злополука при работа с гилотина за рязане на ламарина. След анализ на заявеното от ищеца, събраните в процеса гласни доказателствени средства, чрез разпитите на свидетелите М. и Г. и приетата и неоспорена съдебно-техническа експертиза, въззивният съд е приел, че доколкото няма данни, които с категоричност да изключват твърдения от ищеца механизъм на трудовата злополука, като не са събрани по предвидения в ГПК достоверни доказателства за различна причина за инцидента от твърдяната от него, то злополуката е настъпила при спъване и залитане, т.е. е възприел описания от ищеца механизъм. Приел е, че след като не е установено твърдяното от ответника поведение на ищеца – да е поставил ръцете си в зоната за рязане на гилотината, като едновременно с това да е държал крака си на педала за задействането й, безпредметно е обсъждането дали това поведение представлява груба небрежност. Изложеното е обусловило решаващия извод на съда за наличие на основание за ангажиране на отговорността на работодателя в пълен обем. Преценката за размера на дължимото обезщетение е формирана след отчитане на характера и вида на увреждането, настъпилите последици, продължителността и интензивността на претърпените болки и страдания, конкретните отражения на увреждането в бита на пострадалия работник, продължителността на възстановителния период и обстоятелствата при настъпване на злополуката. Въз основа на заключението на съдебно-медицинската експертиза и разпита на свидетеля М., съдът е приел относно тежестта на увреждането, че хватателната функция на дясната ръка на пострадалия е ограничена до такава степен, че практически е изгубена заради ампутацията на показалеца и неподвижността на средния пръст, като обстоятелството, че увреждането е на доминантната ръка, довело до ежедневни трудности в бита и при хранене и писане. При преценката си въззивният съд е съобразил периодът на временна неработоспособност – 261 дни, от които възстановителен период 4-5 месеца, през който ищецът е бил затруднен да се обслужва сам, както и че на пострадалия била призната и трайно намалена работоспособност от компетентните здравни органи. Отчел е обстоятелствата, при които е настъпило увреждането – попадане на ръката под режеща част от гилотина, което е наложило отрязване на два пръста и е предизвикало интензивни болки до 14 – тия ден след злополуката и след операцията за премахване на иглите, както и остатъчни болки при определени условия. Съобразно изложеното и с оглед на това, че уврежданията са необратими, без изгледи за подобрение, предвид активната трудоспособна възраст на ищеца към деня на злополуката, въззивният съд е приел, че справедливият размер на обезщетението за претърпените неимуществени вреди съответства на сумата от 22 000 лева.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните :
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, да бъде формулиран конкретно в контекста на решаващите изводи на съда, които пряко обуславят изхода на спора.
В случая касаторът в изложението си по чл. 280, ал.1 ГПК достатъчно ясно и недвусмислено, макар и без формално обособяване, поставя следните въпроси : Длъжен ли е въззивният съд, когато пререшава спора, в решението си да обсъди и се произнесе по всички своевременно заявени възражения на насрещната страна? Каква е относителната тежест на поведението на пострадалия – когато последният създава реална възможност за настъпване на вредата? Установеното неизпълнение от страна на работодателя на задължението да осигури здравословни и безопасни условия на труд само по себе си достатъчно ли е, за да се презумира, че работникът не е допринесъл за настъпване на трудовата злополука? Така поставените въпроси обаче не притежават характеристиките на правен въпрос по смисъла на чл.280 ГПК – такъв, включен в предмета на спора и обусловил решаващата воля на съда. По съществото си първият въпрос е привързан към доводите на касатора за неправилност на решението поради допуснати процесуални нарушения при анализа на доказателствата и при обсъждане на релевираните от страните възражения и поради това е не правен въпрос, а касационно основание по смисъла на чл.281 ГПК и като такова е относимо към и подлежи на преценка във втората фаза на касационното производството, но не може да обоснове извод за наличие на общо основание за допускане на касационното обжалване. Останалите въпроси също не са правно разрешавани от съда, привързани са към становището на касатора за неправилност на въззивното решение поради допуснати процесуални нарушения при анализа на доказателствата и при преценката на доводите и становищата на страните. Същите отразяват собственото становище на касатора за установените по делото факти и обстоятелства, които съдът не е приел да следват от анализа на доказателствения материал. Поради това с поставянето им също не се обосновава извод за наличие на общо основание по смисъла на чл.280 ГПК.
Въпреки това следва да се посочи, че въззивният съд не се е отклонил от задължителната съдебна практика, обективирана в приложените актове на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, тъй като същият не е формирал извод за относителната тежест на поведението на пострадалия, когато със същото пряко е предизвикано увреждането, а отговорността на работодателя е обоснована с нарушение на правилата за безопасност на труд. В процесния случай, съобразно приетото от въззивния съд, не е установено твърдяното от ответната страна поведение на пострадалия, което да бъде основание за извършване на преценката за наличието на причинно-следствена връзка между него и настъпилото увреждане, още по-повече за определяне на тежестта му спрямо действията на работодателя. Д. наведен от касатора за допуснат пропуск от страна на въззивния съд да обсъди подробно и задълбочено всички събрани доказателства по делото, което препятствало възможността за установяване на действителното фактическо положение и съответно за отчитане на поведението на пострадалия, с което той е допринесъл за настъпване на злополуката, касае правилността на атакувания съдебен акт и е ирелевантен за производството по чл.288 ГПК.
В обобщение следва да се посочи и това, че изложението на касатора по същество се свежда до неаргументирано оспорване на фактическите и правните изводи на съда и в него не се съдържа обосновка, свързана с правоприлагането, в изискуемия съгласно ТР № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС смисъл.
Предвид изхода на делото разноски за касатора не се следват. С оглед липсата на отправено искане в този смисъл, такива не се следват и на ответната страна.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 5992 от 13.08.2015г. на Софийски градски съд, постановено по в.гр.д.№ 14444/2014год., В ЧАСТТА, с която е отменено Решение № 158/14.07.2014 г., постановено по гр. дело № 30307/2012г. по описа на Софийски районен съд, В ЧАСТТА, с която съдът е отхвърлил предявения от К. Г. П. иск по чл. 200, ал. 1 КТ срещу [фирма]” за разликата от 6500 лева до 22 000 лева, вместо което е уважил предявения иск и е осъдил ответника да заплати още 15 000 лева, представляващи обезщетение за неимуществени вреди в резултат на трудова злополука, настъпила на 29.03.2012г., ведно със законната лихва от 29.03.2012г. до окончателното й изплащане.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: