О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 818
София, 14.07.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осми юли две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 7071/2014год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх.№ 9837 от 13.08.2014г. и по касационна жалба вх.№10217 от 26.08.2014г., подадени срещу въззивно решение №1596 от 23.07.2014г., поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 1015 от 15.05.2015г., по в.гр.д.№636/2014г. на Софийски апелативен съд /САС/.
Касационна жалба вх.№ 9837 от 13.08.2014г. е подадена от Прокуратурата на Република България чрез прокурор В. от Апелативна прокуратура – [населено място], против въззивното решение В ЧАСТТА, с която е потвърдено решение от 17.12.2013г. по гр.д.№ 13135/2012г. на Софийски градски съд, гражданска колегия, I отделение, първи състав, в осъдителните части, с които Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на В. Й. Т. на основание чл.2 ал.1 т.2 ЗОДОВ – 20 000лв. обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 02.10.2012г. до окончателното изплащане; на основание чл.86 от ЗЗД – 6243,34лв. лихва върху главницата за времето от 02.10.2009г. до 02.10.2012г.; на основание чл. 2 ал.1 т.2 ЗОДОВ – 7150,70лв. обезщетение за имуществени вреди; на основание чл.86 от ЗЗД – 2232,17лв. лихва върху главницата за времето от 02.10.2009г. до 02.10.2012г., а в полза на СГС – държавна такса 10лв. и деловодни разноски в размер 205лв., КАКТО И В ЧАСТТА, с която Прокуратурата е осъдена да заплати на В. Й. Т. деловодни разноски за въззивното производство в размер 5лв.
В касационната жалба са релевирани оплакване за неправилност на решението поради нарушение на процесуалните правила и неправилно приложение на материалния закон и за необоснованост на решението поради неизлагане на мотиви относно наличието на причинно-следствена връзка между действията на Прокуратурата и причинените вреди на ищеца – чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Поддържа се, че следствие на допуснатите от съда нарушения е присъден необосновано завишен размер на обезщетение за неимуществени вреди. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и присъждане на по-нисък размер, съобразен с принципа на справедливостта. Поддържа се също, че не е налице причинна връзка между действията на прокуратурата и твърдяната от ищеца имуществена вреда в размер 6980лв., представляваща лихва върху внесената парична гаранция в размер 5000 деном.лв. за периода от 07.08.1997г. до 06.10.2007г., поради което се поддържа, че съдът неправилно е обосновал извод за дължимост на същата, ведно с мораторната лихва за забава в размер 2232,17лв. за времето от 02.10.2009г. до 02.10.2012г. Искането е за отмяна на решението и в тази част и отхвърляне на претенциите за присъждането им. Към жалбата е приложено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване.
В. Й. Т. не взема становище по жалбата на Прокуратурата на Република България.
Касационна жалба вх.№10217 от 26.08.2014г. е подадена от В. Й. Т. чрез адв. Г. и адв.Й., против въззивното решение В ЧАСТТА, с която след частична отмяна на първоинстанционното решение въззивният съд е отхвърлил като неоснователни предявения от В. Й. Т. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание по чл.2,ал.1,пр.2 от ЗОДОВ за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди, причинени от обвинения в извършване на престъпления, за които е постановена оправдателна присъда, за разликата над сумата 20 000 лева до размер на присъдената от първоинстанционния съд сума от 40 000 лева заедно със законна лихва върху разликата между двете суми, считано от 02.12.2012г. до окончателното изплащане, и предявения от В. Й. Т. срещу Прокуратурата на Република България иск с правно основание по чл.86 от ЗЗД за присъждане на лихва върху определеното обезщетение за неимуществени вреди (главница) за периода от 02.10.2009г. до 02.10.2012г. за разликата над дължимата сумата 6 243,34 лева до размер на сумата 12 486,70 лева., КАКТО И В ЧАСТТА, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлена като неоснователна заявената претенция за присъждане на обезщетение за имуществени вреди, представляващи пропусната полза от неполучено трудово възнаграждение през времето на задържането под стража в размер 5022лв.
В касационната жалба са релевирани оплаквания за неправилност на решението поради нарушение на материалния закон и за необоснованост на същото – чл.281 ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението в обжалваната част и уважаване на исковете със законните последици. Към жалбата е приложено изложение на основанията за допускане на касационното обжалване.
Прокуратурата на Република България не взема становище по жалбата на В. Й. Т..
Касационните жалби са подадени от надлежни страни в срока по чл. 283 от ГПК срещу решение на въззивен съд, подлежащо на касационно обжалване, и са процесуално допустими.
За да се произнесе съдът съобрази следното:
С решението си въззивният съд е приел, че е сезиран с искове по чл.2, ал.1, т.2, предл.1 ЗОДОВ (в редакцията до изменението с публикацията в ДВ, бр.38 от 28.05.2012 г.) и акцесорни такива по чл.86 ЗЗД ; че постановената оправдателна присъда по повдигнатите обвинения по чл.116,ал.1,т.6,пр.2 и 3, т.З пр.1, връзка с чл.115,връзка с чл.20,ал.2 НК (квалифициран състав на убийство, извършено по особено мъчителен начин за убития и с особена жестокост); чл.199,ал.1,т.1 връзка с чл.198,ал.1 НК (квалифицирани състави на грабежи) – дава основание да се приеме, че обвинението е било незаконно и ответникът следва да понесе отговорността за настъпилите имуществени и неимуществени вреди за ищеца; че в случая при преценка на обезщетението, дължимо за репариране на неимуществените вреди съвкупно се отчитат младата възраст на ищеца в периода на неоснователното му наказателно преследване , както и обстоятелството, че личният му и семеен живот сериозно е пострадал от повдигнатите обвинения; продължителността на наказателното производство – 12 години, 5 месеца и 29 дни ; вида и тежестта на инкриминираните деяния, като всяко от тях съставлява тежко умишлено престъпление по смисъла на чл.93, т.7 НК; обстоятелството, че в продължение на 2 години, 3 месеца и 24 дни спрямо ищеца е прилагана най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража”, както и, че последната е изменена с постановление от 31.07.1997г. на Софийска градска прокуратура (СГП) в парична гаранция в размер на пет милиона неденоминирани лева, която е внесена на 08.08.1997г.; наложената на ищеца забрана да напуска пределите на страната, която е отменена след влизане в сила на оправдателната му присъда; характера и интензитета на причинените увреждания, установени с показанията на разпитаните свидетели и приетите и неоспорени от страните заключения на вещите лица, които се намират в причинно-следствена връзка с воденото наказателно производство, и не на последно място социално-икономическите условия в страната към момента на влизане в сила на оправдателната присъда и при постановяване на решението. Съобразно изложеното е обосновал извод, че сумата от 20000лв. е от естество да репарира причинените неимуществени вреди, че същата се дължи със законната лихва от предявяването на иска до окончателното изплащане, както и , че претенцията по чл.86 ЗЗД е основателна за периода от 02.10.2009г. до 02.10.2012г. в размер на сумата 6 243,34 лева.
По отношение на исковете за имуществени вреди и лихва върху тези обезщетения до датата на исковата молба, въззивният съд, препращайки към мотивите на първоинстанционното решение, е приел следното: че претенцията за присъждане на обезщетение за имуществени вреди за платените от ищеца адвокатски възнаграждения в наказателното производство е частично основателна и следва да се уважи до размер на сумата 170,50 лева, тъй като заплащане на този размер на адвокатските възнаграждения от ищеца се потвърждава и от заключението на приетата от първоинстанционния съд и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза, изготвена от вещото лице И. П., както и поради това, че заплатените в качеството на подсъдим разноски в наказателното производство не могат да се търсят и присъждат в завършилото с оправдателна присъда наказателно производство и следва да се присъдят в настоящето производство; че частично основателен е и искът за присъждане на обезщетение за имуществени вреди за претендираната от ищеца пропусната полза в размер на законната лихва за периода от 07.08.1997г. до 06.10.2007г. върху внесената от него в наказателното производство парична гаранция в размер на 5 000 000 неденоминирани лева; че размерът на тази претенция – 6 980,27 лева, е изчислено от приетото в първоинстанционното производство заключение на съдебно-счетоводна експретиза, изготвена от вещото лице И. П., което не е оспорено от страните и се възприема от съда; че дължимата лихва за забава върху сумата на присъденото обезщетение за имуществени вреди в размер на 7 150,77 лева (170,50 лева + 6 980,27 лева) за периода от 02.10.2009г. до 02.12.2012г. е в размер на 2 232,17 лева. Счел е, че е неоснователен искът на В. Й. Т. за присъждане на обезщетение за имуществени вреди от пропуснати ползи за неполучено трудово възнаграждение през времето на задържането му под стража. В тази връзка въз основа на доказателствата, събрани в производството по делото, въззивният състав е приел, че ищецът не е провел пълно и главно доказване на факта, че той действително и реално е работил по трудово правоотношение с дружество [фирма] към момента на задържането му под стража; че дори и да е полагал труд по трудово правоотношение с това дружество, видно от акт за прекратяване на трудов договор № 1 с дата 01.09.1998г., страните са прекратили това трудово правоотношение по взаимно съгласие, повече от година след изменение на наложената на ищеца мярка за неотклонение задържане под стража; че ищецът не е установил причинна връзка между търсеното обезщетение за неполучено трудово възнаграждение и незаконните действия на Прокуратурата.
При тези мотиви на въззивния съд се обосновава извод, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните:
По касационната жалба на Прокуратурата на Република България и приложеното към нея изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК:
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, касаторът Прокуратурата на Република България сочи чл.280 ал.1 т.1 ГПК с твърдението, че съдът се е произнесъл по обуславящ изхода на спора процесуалноправен въпрос в противоречие със задължителната практика на ВКС. Според касатора това е въпросът “за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл.52 ЗЗД”. Поддържа, че той е разрешен от въззивния съд в противоречие с т.11 на ППВС №4/1968г., с т.3 и т.11 на ТР№3/2005г. по т.д.№3/2004г. на ОСГК на ВКС и с т.19 на ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС. Обосновава наличието на твърдяното противоречие с оплакване за неправилност и необоснованост на решаващите изводи на съда , както и за допуснати процесуални нарушения при анализа на доказателствата. Касаторът сочи и чл.280 ал.1 т.2 ГПК по материалноправния въпрос за съдържанието на понятието справедливост при определяне на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ, като поддържа, че той се разрешава противоречиво от съдилищата. Позовава се на Р№229 от 15.07.2013г. по гр.д.1179-2012г- ІV ГО на ВКС, Р-1419-2008- гр.д.37-2008г- V ГО на ВКС , Р-132-2011- гр.д.645-2010г. на ІІІ ГО на ВКС и Р-29-2009-гр.д. 2496-2008г. на І ГО на ВКС.
Поставеният в изложението въпрос “за определяне на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши след задължителната преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства за точното приложение на чл.52 ЗЗД”, е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с посочените в изложението актове на Върховния касационен съд.
Смисълът на приетото в ППВС № 4/68 г., т. 11, е, че обезщетението за неимуществени вреди се определя по справедливост, като се посочат конкретните обстоятелства, които обосновават присъдения размер. В. съд в процесния случай е посочил кои обстоятелства счита за установени и за значими в посочения смисъл, а не е постановил решението си без обосновка. Разрешението на въззивния съд не е сторено и в нарушение на т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г., в които касационният съд сочи съответно, че “отговорността на държавата се намалява в случаите, при които е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия като преценката се прави при наличието на причинно – следствена връзка между поведението на пострадалия и вредоносния резултат с оглед особеностите на всеки конкретен случай” и , че “в случай на частично оправдаване при доказана причинна връзка между незаконното обвинение за извършено престъпление и претърпените вреди, при определяне на обезщетението се вземат предвид броя на деянията, за които е постановена оправдателна присъда и тежестта на тези, за които е осъден деецът съпоставени с тези, за които е оправдан, в контекста на особеностите на всеки конкретен случай”. Разглежданият казус не е такъв. Предвид изложеното не може да се обоснове извод за наличие на противоречие на въззивното решение по поставения въпрос с правните разрешения, дадени с т.3 и т.11 от ТР № 3/2005г.
Следва да се има предвид и това, че от една страна проблем, който да е разрешен в противоречие именно с ТР № 3/2005 г., не е ясно формулиран от касатора, а от друга – кръгът проблеми, разгледан от касационния съд в посоченото тълкувателно решение, е различен от този, който касаторът посочва – налице ли са елементите от фактическия състав за ангажиране отговорността му по реда на чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, налице ли е причинно-следствена връзка между издадения акт и претърпените неимуществени вреди; неимуществените вреди не са доказани по съответния ред. Последните твърдения очевидно следва да се определят като такива по съществото на спора и не могат да бъдат разгледани в производството по допускане до касационен контрол.
Не е налице и твърдяното противоречие на въззивното решение с разрешението , дадено в т.19 от ТР№1/2001г. на ОСГК на ВКС, съгласно която “мотивите на въззивния съд трябва да отразяват решаваща, а не проверяваща правораздавателна дейност”. В случая касаторът не е направил обосновка в какво се състои твърдяното противоречие, но съобразявайки същността на правното разрешение, дадено с т.19 на това ТР, следва изводът, че позоваването на последното по същество е оплакване за необоснованост на съдебния акт, което не подлежи на преценка в стадия на селектиране на касационната жалба.
Поставеният в изложението материалноправен въпрос за съдържанието на понятието справедливост при определяне на обезщетението по чл. 2 ЗОДОВ, също е обуславящ волята на съда, но не е разрешен от въззивния съд в противоречие с приложените съдебни решения на състави на Върховния касационен съд. По тях съдилищата са се произнесли също по искове с правно основание чл. 2, т. 2 ЗОДОВ, но при обстоятелства специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.
Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка по касационната жалба на Прокуратурата на Република България.
По касационната жалба на В. Й. Т. и приложеното към нея изложение по чл.284 ал.3 т.1 ГПК:
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа от касатора Т. искане за допускане в приложното поле на чл. 280, ал. 1, т. 1, т.2 и т.3 ГПК.
На първо място според касатора въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос в противоречие със задължителната практика. Като такъв счита въпроса, уточнен от съда : следва ли при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди да се отчита броят на деянията, за които е оправдан ищецът, както и всички обективно съществуващи обстоятелства, респективно всички доказани факти, които обосновават размера му. Поддържа, че въззивният съд не е отчел този брой, не е преценил и всички обстоятелства, имащи отношение към размера на обезщетението – като чисто съдебно минало и продължителната забрана да се напуска територията на страната, поради което решението му е в противоречие с т.11 на ТР№3/2005г. по т.д.№3/2004г. на ОСГК на ВКС.
На второ място счита, че съдът се е произнесъл и по материалноправния въпрос „как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД”. Сочи основанието по чл.280 т.2 ГПК. Позовава се на Решение на Апелативен съд [населено място] от 04.04.2014г. по гр.д. 47-2014г. и Р№290 от 06.04.2010г. по гр.д.124/2010г. на Апелативен съд [населено място]. Обосновава наличието на противоречие с твърдението, че по сходни казуси се присъждат различни размери на обезщетение.
Във връзка с двата въпроса счита, че е налице и основанието по чл.280 т.3 ГПК.
С първия поставен въпрос касаторът не обосновава извод за наличие на обща предпоставка за достъп до касация. Поставеният въпрос не е правен по смисъла на чл.280 ГПК, а по съществото си е оплакване за неправилност и необоснованост на съдебния акт, което подлежи на преценка във втория стадий на касационното производство в случай, че бъде допуснато обжалването. Следва да се посочи и това, че съдът е изложил в мотивите си какво приема за установено и въз основа на какви доказателства и какво приема за недоказано в процеса и защо. Посочил е и кои факти счита за относими към въпроса за определяне размера на обезщетението, отчел е деянията, за които ищецът е бил обвинен и впоследствие оправдан. С оглед на това не се установява въззивният съд да се е отклонил и от задължителните постановки, дадени с т.11 на ТР№3/2005г. по т.д.№3/2004г. на ОСГК на ВКС.
Относно критерия „справедливост” и неговото съдържание по смисъла на чл. 52 ЗЗД, касационният съд многократно е имал случай да преутвърди в практиката си постановките на ППВС № 4/1968 г., приемайки, че той включва винаги конкретни факти предвид стойността, които засегнатите блага са имали за своя притежател – характер и степен на увреждането, начин и обстоятелства, при които то е получено, вредоносни последици, тяхната продължителност и степен на интензитет, възраст на увредения, неговото обществено и социално поведение, без този списък да е изчерпателен. В. съд не се е отклонил от тези постановки.
Поставеният в изложението въпрос „как се прилага общественият критерий за справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД”, е обуславящ волята на съда, но не е налице поддържаната хипотеза на т.2 на чл.280 ГПК. На първо място поставеният въпрос не е разрешен от въззивния съд в противоречие с приложените съдебни решения, с които съдилищата са се произнесли също по искове с правно основание чл. 2, т. 2 ЗОДОВ, но при обстоятелства специфични за всеки отделен случай, имащи отношение към неимущественото увреждане и справедливото му обезщетяване. Разликата в присъдените от съставите обезщетения за неимуществени вреди, произтича от различните факти при различните казуси, а не сочи на противоречиво тълкуване на закона. Трайно установено в съдебната практика е, че разпоредбата на чл. 52 ЗЗД изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна.
Следва да се има предвид, че относно критериите, по които се определя справедливия размер на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, е налице задължителна съдебна практика /ПП № 4-1968-ВС РБ, както и решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК/, последователно съблюдавана от съдилищата в страната. Въпрос на фактическа преценка, с оглед конкретните факти и обстоятелства, както и личността на увредения, е определянето на конкретния паричен еквивалент на обезщетението. При присъждането на обезщетение за неимуществени вреди множество обстоятелства се оценяват от съда, като тези обстоятелства почти никога не могат да бъдат идентични с друг разглеждан случай. Освен въздействието на незаконния акт на правозащитния орган върху здравето на ищеца, значение имат и субективните му негативни преживявания, отражението на незаконния акт върху личната свобода и социалната сфера на общуване и работа, контактите и взаимоотношенията със семейството му и близките му, както и други подобни обстоятелства, естествено, видът на повдигнатото обвинение, продължителността на наказателното производство, видът и срокът на мерките за неотклонение за всеки конкретен случай. Като база служи още и икономическия растеж, стандарта на живот и средностатистическите показатели за доходите и покупателните възможности в страната към датата на деликта, а тя също е различна. Поради всичко изложено, законодателят и не борави с други техники за определяне размера на справедливото парично овъзмездяване за причинени болки и страдания, като например фиксирани суми, определен минимален и максимален размер, процент и пр. Следва да бъде изяснено още, че по всяко конкретно дело изходът зависи и от това доколко и как страните се справят с доказателствените си задачи.
На последно място не се установява и основанието по чл.280 т.3 ГПК във връзка с поставените въпроси. По принцип това основание за допускане на касационно обжалване е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. В случая касаторът не е изложил такива съображения, а само формално се е позовал на законовия текст, поради което и не може да се обоснове извод, че поддържаното основание е налице.
Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка и по касационната жалба на В. Й. Т..
Предвид изхода всяка от страните следва да понесе разноските така, както ги е сторила в настоящото производство.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1596 от 23.07.2014г., поправено по реда на чл.247 ГПК с решение № 1015 от 15.05.2015г., по в.гр.д.№636/2014г. на Софийски апелативен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: