О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 137
София, 28.01.2014г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети януари две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 6337/2013 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] [населено място], подадена чрез адв. Б. и адв. П. от [фирма], срещу решение на Пловдивски окръжен съд № 1244, постановено на 04.07.2013г. по в.гр.д.№ 1707/2013г. С това решение ПлОС е потвърдил решение №1530/12.04.2013г. по гр.д.№19929/2012г. по описа на ПРС,ХІ гр.с-в. С последното са уважени предявените от А. Т. К. против [фирма] – [населено място], искове по чл.344 ал.1 т.1 и т.3 КТ във връзка с чл.225 КТ, като съдът е признал уволнението на А. Т. К., извършено със заповед № 124/10.10.2012г. на работодателя [фирма], на осн. чл. 325, ал. 1, т. 9 от КТ за незаконно и го отменил; осъдил е [фирма], да заплати на ищцата следните суми: сумата от 3 712, 14 лева (три хиляди седемстотин и дванадесет лева и четиринадесет стотинки), представляваща дължимо обезщетение на осн. чл. 225, ал. 1 от КТ за това, че е останала без работа вследствие на незаконното уволнение за периода 10.10.2012г. – 10.04.2013г., ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 28.11.2012г. до окончателното плащане на дължимите суми, както и сумата от 800 лева (осемстотин лева) – разноски за адвокатско възнаграждение; осъдил е [фирма] да заплати и в полза на държавата, по бюджета на съдебната власт, по сметка на ПРС сумата от 208, 50 лева (двеста и осем лева) – държавна такса върху уважените искове.
В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост, неправилност и необоснованост на обжалваното решение, нарушение на материалния закон и процесуалните правила – основания за касационно обжалване по чл.281 ал.1 т.2 и т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на предявените искове.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по обуславящи изхода на спора въпроси в противоречие със задължителната практика на ВКС, както и по такива обуславящи въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото – основания по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
Ответната страна А. Т. К. взема становище, че не са налице основания за допускане касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за настоящото производство в размер 800лв. съгласно приложен договор за правна помощ.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие, в законоустановения срок и срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Не са налице обаче поддържаните основания по чл. 280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, Върховният касационен съд съобрази следното:
Съдът е сезиран с кумулативно обективно съединени искове с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3 от КТ вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ и чл. 86 от ЗЗД. За да обоснове извода си за основателност на исковете първостепенният съд е приел за установено, че по трудов договор от 21.11.2006 г. ищцата е започнала работа по Т. с ответника на длъжност „работник сглобяване на детайли“; че от 01.03.2010г. е била преназначена на длъжност „машинен оператор”; че със заповед за прекратяване на Т. № 124/10.10.2012г., Т. между страните е прекратено, считано от 11.10.2013г. на осн. чл. 325, т. 9 от КТ – поради невъзможност на работника да изпълнява възложената му работа поради здравни противопоказания въз основа на заключение на ТЕЛК № 2239/18.09.2012г.; че в заповедта е посочено, че ищцата се уволнява от длъжност „машинен оператор“ с код по НКПД – 81892022, както и, че заповедта е оформена редовно като връчена при условията на отказ, удостоверено с подписите на двама свидетели; че съгласно ЕР на ТЕЛК № 2239/145 зас. от 18.09.2012г. на специализирана ТЕЛК „Професионални заболявания” ищцата е с 62 % намалена трудоспособност със срок до 01.09.2015г. вследствие на общо заболяване, а като противопоказни условия на труд във връзка длъжността „машинен оператор”, са посочени тежка физическа работа, право стоене, продължително ходене, принудителна поза, вдигане на тежести – В ЕР е посочено, че работата, заемана в момента от ищеца като машинен оператор е подходяща при спазване изискванията на експертното решение; че изп. директор е уведомил ищцата, че във връзка с постъпилото ЕР на ТЕЛК не могат да й предложат друга работа, подходяща за здравословното й състояние, освен да й предложат работа на същата длъжност на 4-часов раб. Ден, че ищцата е поканена да даде отговор до 10.10.2012г., като същата с писмо от 10.10.2012г. е отговорила, че отказва да приеме предложението. При така приетото за установено е обосновал извод, че действително ищцата да страда от заболявания, довели до трайно намалена работоспособност, но не се установява да са налице противопоказания ищцата да изпълнява заеманата до момента длъжност, напротив, в самото ЕР на ТЕЛК е посочено, че работата, която лицето в момента изпълнява е подходяща, при спазване изискванията на решението, а именно – да не стои права или в принудителна поза, да не извършва тежка физическа работа и да не вдига тежести. Приел е също, че работодателят ако е приел, че предписанията на ТЕЛК не могат да бъдат изпълнени, тъй като за заеманата от ищеца длъжност са били налице така посочените вредности, което по никакъв начин не е установено по делото, същият е бил длъжен да й предложи друга подходяща длъжност, но по делото не са ангажирани доказателства какви длъжности е имало за заемане при работодателя, кои от тях са предвидени за заемане от трудоустроени лица, има ли длъжности, предвидени за заемане от трудоустроени, които не са заети от трудоустроени лица, има ли други подходящи длъжности. По тези съображения е уважил исковете. Това решение е потвърдено с въззивното решение. Преди постановяването му във връзка с релевирани оплаквания във въззивната жалба, че поради процесуални нарушения РС не е приел дадения отговор по исковата молба, въззивният съд е приложил същия. Не е приел приложените към въззивната жалба доказателства, поради това, че същите не са нови или новооткрити по смисъла на чл.266 ГПК. За да потвърди решението е приел, че ищцата е работила на безсрочен трудов договор към ответната фирма на длъжността „ работник сглобяване на детайли”, а в заповедта за уволнение е посочено, че същата е на длъжността „ машинен оператор”. Счел е, че това е първото основание, въз основа на което заповедта за уволнение се явява незаконосъобразна, тъй като ищцата е била уволнена от длъжност, която не е заемала. Приел е също, че за да е налице законосъобразно уволнение по смисъла на чл.325, ал.1, т.9 от КТ следва да се установи невъзможността на работника да изпълнява възложената му работа поради болест, довела до трайно намалена трудоспособност, или по здравни показания на ТЕЛК. Съгласно разпоредбата уволнение не се допуска, ако при работодателя има друга длъжност, подходяща за здравословното състояние на работника. От експертното решение на ТЕЛК се установява действително ищцата да е с намалена трудоспособност, но не се установява факта, същата да не може да заема досегашната си длъжност. Единствено ТЕЛК е посочил, да не стои права или да не заема принудителна поза. Следователно в тежест на работодателя е било да докаже, че заеманата до момента длъжност от ищцата не отговаря на предписанията на лекарската комисия и едва тогава същата да бъде уволнена от работа. Освен това работодателят не установява по никакъв начин възможността ищцата да е била пренасочена към друга подходяща за заболяването й работа във фирмата, поради което и на това основание заповедта се явява незаконосъобразна.
При тези мотиви на въззивния съд Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК. Съображенията за това са следните:
Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор, изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Това е ново изискване за страната, която не е доволна от получения резултат с въззивния съдебен акт. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл.281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно. В случая изложението не отговаря на тези изисквания.
На първо място в изложението си касаторът поддържа оплакване за недопустимост на обжалваното решение. Съгласно ТР № 1/2009 г. от 19.02.2010 г. на ВКС по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГКТК, т. 1 при вероятна процесуална недопустимост на въззивното решение, касационният съд следва да прецени, налице ли е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В случая касаторът счита, че недопустимо е както първоинстанционното, така и потвърждаващото го въззивно решение. Поддържа оплакването си с твърдението, че ищцата е уволнена от длъжност, за която е твърдяла и е доказала, че не е заемала, а съдът е уважил исковете й за същата длъжност, без да е допуснал изменение на иска и без за това да е уведомен ответникът. Счита, че с оглед на изложеното съдът се е произнесъл недопустимо “плюс петитум”. Твърдението е необосновано. Основанието на иска се определя от обстоятелствената част на исковата молба и петитума на същата, а от отразеното в процесната е видно, че изложените твърдения са относими към фактическия състав на чл. 344, ал. 1, т. 1 и т. 3 от КТ вр. с чл. 225, ал. 1 от КТ и чл. 86 от ЗЗД, от които произтича претендираното спорно право. На тези основания са разгледани претенциите. Спорът не е разгледан на непредявено основание, поради което и въззивното решение е процесуално допустимо, респективно не е налице основание за допускане на касационно обжалване поради вероятна процесуална недопустимост на съдебния акт. Не е налице и произнасяне свръх петитум, както твърди касаторът, тъй като от обстоятелствената част на исковата молба е видно, че ищцата е поддържала, че заема длъжността „работник сглобяване на детайли“, а е уволнена от длъжност “машинен оператор” – това е и първото й оплакване във връзка със заповедта за уволнение , респективно първият й довод за незаконосъобразност на уволнението. Поради това и инстанциите по същество са изследвали това обстоятелство каква реално длъжност е заемала ищцата. В този смисъл не е налице произнасяне “плюс петитум”, което да обосновава извод за недопустимост на съдебния акт. Следва да се има предвид, че въпросът каква е заеманата длъжност от ищцата преди прекратяване на трудовото правоотношение е относим към основателността на претенцията, а не към нейната допустимост. Дали фактите са правилно установени на база събраните доказателства и дали са обосновани крайните изводи, във връзка с тях, е въпрос, който е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК. С оглед на изложеното следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване във връзка този въпрос.
В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл по въпросите : ” 1. Длъжен ли е въззивният съд с решението си да коментира представените и приети по делото писмени доказателства?”, “2. Когато поради съществени процесуални нарушения първоинстанциония съд не обсъди представени по делото доказателства и становища на една от страните, длъжен ли е въззивния съд, при констатиране на допуснатото нарушение да ги обсъди?” и “3. Длъжен ли е въззивния съд да докладва с решението си оплакванията и исканията на страната, релевирани с въззивната жалба?” в противоречие със задължителната практика на ВКС. Поддържа, че противоречието се изразява в това, че въззивният съд, въпреки, че е констатирал, че първоинстанционият съд неправилно и незаконосъобразно не е приел за разглеждане депозирания отговор на искова молба и надлежно приложените към същия доказателства, не е разгледал нито едно от тях в обжалваното съдебно решение.Според касатора противоречието се състои и в това, че независимо, че във въззивната жалба са релевирани множество оплаквания за допуснати процесуални нарушения, както и надлежно са формирани доказателствени искания, ПОС не е обсъдил нито едно от тях в постановения съдебен акт. Във връзка с основанието по чл.280 т.1 ГПК се позовава на Решение № 241 от 17.10.2012 г. на ВКС по гр. д. № 850/2011 г., II г. о., ГК, в което е прието, че липсата на мотиви по смисъла на чл. 236, ал. 2 ГПК е съществено нарушение на императивна норма и е основание за отмяна на решението . Позовава се и на Решение № 323 от 18.05.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1338/2009 г., IV г. о., ГК; Решение № 139/ 24.04.2013г. ВКС, ГК, IV г.о.; Решение № 120/ 04.04.2013 г. на ВКС, Четвърто гражданско отделение; Решение № 370/ 12.10.2012 на ВКС, четвърто гражданско отделение, като поддържа, че въззивното решение им противоречи поради това, че въззивният съд постановява своето решение, без да докладва исканията на страните, без да обсъди наличните по делото писмени доказателства, без да посочи правните си изводи, което напрактика е обусловило решаващата воля. С така поставените въпроси не се обосновава по разбиране на настоящия състав наличието на обща предпоставка за допускане на касационно обжалване. Въпросите са формулирани общотематично, а не във връзка с конкретни правни разрешения на съда, при това в контекста на касационни оплаквания за необоснованост на решението и за неговата неправилност поради допуснати процесуални нарушения, които са неотносими към производството по чл.288 ГПК и подлежат на преценка във втория стадий на касационното производство, в случай, че решението бъде допуснато до него. При отсъствие на общата предпоставка не се дължи произнасяне по специфичната такава, поддържана от касатора.
Наличието на основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК се поддържа от касатора и във връзка с въпросите : “4.Когато е налице допуснато съществено процесуално нарушение при разпределяне на доказателствената тежест, води ли това до опорочаване постановеното решение и грешно формиране волята на съда?”, “5.Ако ответника не докаже вмененото му като тежест на доказване, това освобождава ли ищеца да ангажира доказателства в посока на твърдението си?” и “6. Когато не са оспорени приложените по делото доказателства, длъжен ли е съдът да се съобрази със същите?”. Излага съображения, че противоречието на въззивното решение със задължителната практика на ВКС се състои в това, че във въззивната жалба е навел довод, че първоинстанционният съдът не е разпределил правилно доказателствената тежест по отношение на ищеца, като не му е посочил, че следва да докаже твърденията си, а окръжният съд не е обсъдил този довод и е обосновал неправилен извод. Не се позовава на конкретни съдебни актове. И тези въпроси не са свързани с конкретни правни разрешения на въззивния съд, а представляват по съществото си касационно основание по чл.281 ал.1 т.3 ГПК за неправилност на решението поради допуснати процесуални нарушения. Не е извършено от касатора и позоваване на конкретни съдебни актове, както и не е направено обосноваване в какво и досежно кои конкретни с оглед предмета на делото правни разрешения е налице противоречие, за да може настоящата инстанция да се произнесе.
По-нататък в изложението си касаторът поддържа наличието на основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и във връзка с въпроса “7. Има ли преклузия при непълен и грешен доклад по чл. 146 от ГПК и длъжен ли е въззивния съд да допусне събиране на нови доказателства при надлежна констатация на допуснатото процесуално нарушение”. Обосновава наличието на противоречие с оплакване, че извършеният от районният съд доклад е непълен и неточен. Не се позовава в изложението си на конкретни съдебни актове във връзка с тези въпроси. Въпреки това към изложението си касаторът е приложил четири решения на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК, в които е прието, че при релевирано оплакване във въззивната жалба и при констатация , че първоинстанционния съд е направил непълен или неточен доклад по чл.146 ГПК, въззивният съд е длъжен да направи нов доклад като разпредели доказателствената тежест и укаже на страните кои факти подлежат на доказване. И този въпрос е формулиран общотематично, а не във връзка с конкретни правни разрешения на съда, а с оглед обосновката му, е касационно оплакване за неправилност на решението. С поставянето му не се обосновава наличие на обща предпоставка по смисъла на чл.280 ГПК. Същите съображения са относими и към следващия поставен в изложението въпрос, който според д касатора също е разрешен в противоречие със задължителната за съдилищата практика: “8. Когато, поради съществено процесуално нарушение не са допуснати доказателства на страната пред първоинстанционния съд, следва ли да бъдат допуснати нови (различни) такива пред второинстанционния съд или ако въззивния съд приеме представените и неприети досега доказателства, това санира процесуалния порок и страната няма право да иска нови(различни) от исканите доказателства на основание чл.266 ал.3 ГПК?”. Основанието във връзка с този въпрос също е обосновано с оплакването на касатора, че въззивното решение е постановено при нарушение на процесуалните правила, изразяващи се в това, че с въззивната жалба са формулирани нови доказателствени искания, недопуснати пред първа инстанция поради изцяло игнориране подадения отговор на искова молба, а същите не са допуснати и от въззивния съд. Позовава се на съдебни решения по чл.290 ГПК – Решение № 556 от 10.01.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1019/2009 г., II г. о., ГК; Решение № 174 от 12.01.2011 г. на ВКС по т. д. № 36/2010 г., I т. о., ТК; Решение № 93 от 8.04.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1141/2010 г., III г. о., ГК, и Решение № 149 от 8.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1884/2009 г., IV г. о., ГК, които съдържат правни разрешения по приложение нормата на чл.266 ГПК. Предвид посоченото, че въпросът няма характеристиката на правен въпрос по смисъла на нормата на чл.280 ГПК, не се дължи произнасяне и по въпроса дали е налице твърдяното противоречие на въззивното решение с приложените съдебни актове.
В изложението си касаторът се позовава и на чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като поддържа, че съдът се е произнесъл по въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Като такива счита въпросите : “9. Допустимо ли е Въззивният съд да остави в сила първоинстационното решение, потвърждавайки със сила на присъдено нещо неистини, приемайки, че ищцата е заемала длъжност за която се доказва, че реално не е заемала ?” и “10. Допустимо ли е да бъде постановено потвърдително решение от въззивния съд по чл.271 от ГПК, когато същият приема различна фактическа обстановка от първоинстанционния?”. Не посочва защо смята, че произнасянето на касационната инстанция е от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. На първо място въпросите не са правни въпроси по смисъла на чл.280 ГПК – такива въпроси не са обсъждани и правно разрешавани от въззивния съд, нито са обусловили решаващите му изводи. На следващо място касаторът не е обосновал и тезата си защо смята, че същите са от значение за точното прилагане на закона и развитие на правото. Основанието по чл.280 т.3 ГПК е налице когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато съществуващата по приложението на тази правна норма практика на ВКС се нуждае от коригиране. Касаторът не е изложил такива съображения, а и те не са налице в случая. Собственото разбиране на касатора за дължимите процесуални действия от въззивния съд не е от естество да обоснове наличие на основанието по т.3 на чл.280 ГПК.
Предвид изложеното не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания. Съобразно изхода на делото разноски за настоящото производство на касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответната страна сторените и удостоверени в производството такива в размер 800лв.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Пловдивски окръжен съд № 1244, постановено на 04.07.2013г. по в.гр.д.№ 1707/2013г.
ОСЪЖДА [фирма] [населено място] да заплати на А. Т. К. сумата 800лв. деловодни разноски.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: