О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 143
София, 04.02.2013г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на шести декември две хиляди и дванадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 1342/2012год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. С. М., подадена чрез адв.П. от В., против Решение № 1092 от 28.06.2012г. на Апелативен съд [населено място], постановено по гр.д.№ 266/2012г. С въззивното решение САС е отменил решение № 4668, постановено на 25.07.2011г. по гр.д. № 3838/2008г. на СГС, I ГО, 11 състав, в частта, в която е обявен за недействителен по отношение на И. С. М. договора за продажба, сключен на 19.06.2008г. с нотариален акт № 97, т.ІІІ, peг. № 9297, дело № 460/2008г. на нотариус В. М., peг. № 053 на нотариалната камара, по силата на който [фирма], [населено място], е продал на Р. Д. К. правото на строеж за собствения му недвижим имот, находящ се в новостроящата се жилищна сграда, намираща се в УПИ с пл. № 732 в [населено място], район „В.”, за който е отреден парцел XV-732, кв.5 по плана на [населено място], м. „М. ливади – Запад”, а именно: апартамент № 18, намиращ се на трети жилищен етаж, заедно с прилежащите 2,704% ид.части от общите части на сградата, по иск с правно основание чл.135, ал.1 от ЗЗД, и в частта, в която „А. И.” и Р. Д. К. са осъдени да заплатят на И. С. М. по 2 064.85 лева – разноски по делото на основание чл.78, ал.1 от ГПК, вместо което е постановил ново, с което е отхвърлил предявения от И. С. М. против [фирма], [населено място], и Р. Д. К. иск с правно основание чл.135 от ЗЗД с искане за обявяване за недействителен по отношение на него на договора за продажба, сключен между ответниците на 19.06.2008г. с нотариален акт № 97, т.ІІІ, peг. № 9297, дело № 460/2008г. на нотариус В. М., peг. № 053 на Нотариалната камара. В полза на ответниците по иска са присъдени деловодни разноски.
В касационната жалба се релевират доводи за необоснованост и неправилност на решението поради нарушения на материалния закон и неправилно разпределение на доказателствената тежест в процеса. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства и е достигнал следствие на това до грешни крайни изводи. Искането е за отмяна на решението в атакуваната част и уважаване на иска изцяло.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи чл.280 ал.1 т.3 ГПК по правните въпроси, формулирани от касатора, както следва: 1/ Съставлява ли оборима презумпция за знание за увреждането по чл.135, ал.1 от ЗЗД обстоятелството, че третото лице купувач е получило от името и за сметка на продавача документ, в който е отразено наличието на сключен предварителен договор с друго лице за продаваемия имот?; 2/ Получаването на нотариална покана от лице, което не е адресат на същата с полагането на подписа си в нея, съставлява ли индиция или оборима презумпция за запознаване със съдържанието й?; 3/ Размества ли се доказателствената тежест по чл.135 от ЗЗД при наличие на противоречиви и взаимноизключващи се твърдения, изходящи от страна по делото, върху която изначално не пада тежестта на доказване?; 4/ Длъжен ли е служителят или трето независимо лице при връчване на нотариална покана на едно юридическо лице да се запознае със съдържанието й и може ли да се счита за уведомен за изявленията, направени в същата? Касаторът счита, че поставените въпроси са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Ответната страна „А. И.” в представен писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК взема становище, че не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба.
Ответната страна Р. Д. К. не взема становище.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, съобрази следното :
Пред първоинстанционния съд са предявени при условията на субективно пасивно съединяване искове с правно основание чл.135, ал. 1 от ЗЗД с искане да бъдат обявени за недействителни спрямо ищеца действията, с които длъжникът [фирма] го уврежда, изразяващи се в сключването на сделка за покупко-продажба.За да постаннови този резултат, описан по-горе в определението, въззивният съд е отчел, че за да бъдат уважени субективно съединените искове по чл.135 ал.1 от ЗЗД, следва да са осъществени кумулативно следните елементи на сложния фактически състав: 1/ да е налице вземането на ищеца срещу ответника, от който ищецът извежда качеството си на кредитор; 2/ да е налице увреждащо кредитора действие, с което обективно да се намалява имуществото на длъжника или да се затруднява удовлетворяването на кредитора;3/длъжникът и неговият контрахент да са знаели за увреждането, произтичащо от сделката, ако същата е възмездна. След анализ на събраните доказателства е приел за доказано, че ищецът има качеството на кредитор по сключен с първия ответник предварителен договор за покупко-продажба, като към момента на сключване на процесния договор между ответниците непаричното му вземане е било възникнало; че процесният договор за покупко-продажба, сключен на 19.06.2008г., е обективно увреждащ ищеца като кредитор, тъй като с тази сделка първият ответник лишава ищеца от възможността да упражни успешно потестативното си право по чл.19, ал.3 от ЗЗД; че към датата на сключване на увреждащата сделка за покупко-продажба длъжникът [фирма] е знаел, че е длъжник на ищеца по сключения между тях предварителен договор за покупко-продажба; че не е доказано по несъмнен начин знание за увреждане у втория ответник Р. К., поради което в случая не е налице третата кумулативна предпоставка за уважаване на претенциите. За да обоснове решаващия си извод за липса на знание за увреждане у ответника К., съдът е посочил, че след като увреждащата сделка е възмездна, то съгласно чл.135 ал.1, изр.2 от ЗЗД е необходимо да се установи и знание за увреждането от страна на съконтрахента на длъжника по атакуваната сделка; че същият не е от категорията на лицата, по отношение на които намира приложение презумпцията по чл.135, ал.2 от ЗЗД, поради което и в тежест на ищеца е да докаже по несъмнен начин, че приобретателят е знаел за увреждащия характер на сделката; че фактът на получаване от втория ответник – приобретател на имота, на изпратената от ищеца до длъжника – продавач нотариална покана, сам по себе си не може да обуслови категоричния извод, че той е узнал за правоотношението между ищеца и първия ответник, тъй като адресат на нотариалната покана е било дружеството-продавач, а не ответникът Р. К., който я е получил, поради което получаването на нотариалната покана не е доказателство за узнаване на съдържанието й от фактическия получател. В тази връзка е посочено от съда и това, че за посоченото лице не е било налице нито право, нито задължение да прочете връчвания документ, на който не е адресат.Счетено е за ирелевантно обстоятелството дали ответникът К. е бил служител на дружеството. Съдът е приел за неоснователен и доводът на ищеца, че цената, на която вторият ответник е придобил имота, е необосновано ниска, тъй като с процесния договор този ответник е закупил само правото на строеж на апартамента, докато с предварителния договор, сключен от ищеца, е уговорена продажбата на апартамента в завършен вид. Поради това е приел, че различието между уговорените в двата договора цени не може да рефлектира върху основателността на предявения иск. Отчетено е също, че обстоятелството дали вторият ответник е заплатил цената на имота само по себе си е неотносимо към предмета на спора, че липсата на действително плащане на цената би могла да се третира като индиция за знание и намерения за увреждане , но в случая такава индиция не е налице, тъй като са ангажирани доказателства за заплащане на уговорената цена. По тези съображения е приел, че не е налице последната предпоставка от фактическия състав на иска по чл.135 ал.1 от ЗЗД, че предявените субективно съединени искове с правно основание чл.135, ал.1 от ЗЗД са недоказани и следва да бъдат отхвърлени.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не е налице соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл. 290, ал. 2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т. 1 от ТР № 1/19.II.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС/.
В случая касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл. 280, ал. 1 ГПК. Той не е формулирал изрично материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т. 1 на ТРОСГТК № 1/2009 г./. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. С оглед посочената дефинитивност не може да се третират като релевантни поставените в изложението фактически въпроси, тъй като с оглед начина , по който са формулирани от касатора, същите нямат правен характер и не са свързани с решаващите мотиви на въззивният съд, а със становището на страната, изведено от доводи за неправилност на мотивите на съда, за неправилен и непълен анализ на събраните доказателства, които са ирелевантни към производството по чл. 288 ГПК, тъй като се квалифицират по чл. 281 ГПК.
Касаторът в процесния случай не е обосновал и тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. Касаторът не е обосновал такива предпоставки, а и те не са налице в случая.
Следва да се има предвид и това, че по приложение нормата на чл.135 ЗЗД, по въпросите кои са предпоставките за уважаване на отменителния иск по чл. 135, ал. 1 ЗЗД, в кои случаи и спрямо кои лица е налице презумпция за знание за увреждане, както и по въпроса за разпределението на доказателствената тежест в процеса, е налице многобройна, трайна, последователна практика, в това число и задължителна такава, на която въззивното решение не противоречи. Конкретната преценка на съда дали в случая са налице установените от закона елементи на фактическия състав на правото на кредитора по чл. 135 ЗЗД да обяви за недействителни спрямо него увреждащите го актове на длъжника, е фактически въпрос, който би подлежал на проверка за правилност по реда на чл. 281, т. 3 ГПК, но не е предмет на производството по чл. 288 ГПК и затова не може да обоснове приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК. По въпроса какво представлява знанието за увреждането на кредитора у третите лица, отговор дава практиката и доктрината. В случай, че действието е възмездно, възникването на преобразуващото право по чл. 135 ЗЗД изисква не само длъжникът, но и лицето с което той е договарял, да са знаели за увреждането – чл. 135, ал. 1, изр. 2 ЗЗД. Затова правната сделка на длъжника може да бъде обявена за недействителна спрямо длъжниковия контрахент само ако той е бил недобросъвестен. Знанието на третото лице-контрахент на длъжника – има същото съдържание, каквото има знанието на самия длъжник. След като това трето лице не е от кръга на посочените в чл.135 ал.2 ЗЗД лица, няма законовоустановена презумпция за знание и в тежест на ищеца е да проведе пълно и главно доказване в процеса с допустимите доказателствени средства.
Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка. Предвид изхода разноски за касатора не се следват, а ответникът по касационната жалба Р. Д. К. не е претендирал присъждането на такива. Касаторът следва да заплати направените в производството разноски от ответника [фирма], [населено място], в размер 850лв., така, както са документирани по делото.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно Решение № 1092 от 28.06.2012г. на Апелативен съд [населено място], постановено по гр.д.№ 266/2012г.
ОСЪЖДА И. С. М. да заплати на [фирма], [населено място], сумата 850лв. деловодни разноски.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: