О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 144
гр. София, 29.01.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, трето гражданско отделение в закрито заседание на деветнадесети декември две хиляди и тринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
изслуша докладваното от председателя СИМЕОН ЧАНАЧЕВ гр. дело № 6514/2013 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 391 от 26.04.2013 г. по търг. дело № 332/2013 г. на Варненски окръжен съд.
Ответникът по касация – Ж. В. Ж. е на становище, че не са налице предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. По допускането на касационното обжалване Върховният касационен съд /ВКС/ намира, че не са налице основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК поради следните съображения:
С цитираното въззивно решение състав на Варненски окръжен съд е отменил решението на първоинстанционния Варненски районен съд, с което са били отхвърлени предявените от Ж. В. Ж. против касатора искове за заплащане на сумата 12 000 лв., претендирана, като недължимо платена и сумата 3 906.18 лв., мораторна лихва и вместо това е уважил изцяло предявените искове, присъдил е и разноски. За да постанови този резултат въззивният съд е приел, че сумата от 12 000 лв. е преведена от ищеца в качеството му на физическо лице, като липсват данни за наличие на каквито и да е правоотношения между банката и това физическо лице. Прието е още, че договорът за наем, сключен между касатора и [фирма] е сключен на 01.03.2009 г., а претендираната сума е внесена в банката преди това на 26.02.2009 г. Констатирано е още, че с оглед доказателствената тежест на ответника да установи основанието, на което са внесени тези суми, това обстоятелство не е доказано, а направеното от него основно възражение е свързано изцяло със сключения в последствие договор за наем.
Касаторът е възпроизвел текстово разпоредбата на чл. 280, ал.1, т 1 –3 ГПК. Поддържал е противоречие с практиката на ВКС – ППВС № 1/1979 г., с което според него са дадени задължителни указания по тълкуване и прилагане на нормите на неоснователното обогатяване. Във връзка с това противоречие същият е поддържал, че елемент от фактическия състав на иска по чл. 55, ал.1 ЗЗД бил липсата на облигационна връзка, докато в разглеждания случай неправилно въззивният съд не обсъдил в цялост събраните доказателства, като не е съобразил, че между банката и третото лице – търговско дружество била налице облигационноправна връзка, а ищецът по спора, като управител на това дружество имал правен интерес от „изпълнение” в качеството си на „съдружник и собственик на капитала”. Същият твърди, че в друго производство, развило се между банката и дружеството, ищецът е предприел защита чрез възражение за прихващане, но от името на дружеството. Направен е извод, че тези доводи установяват основание по чл. 280, ал.1 ГПК „с оглед задължението на съда да следи за нарушаване на тези процесуални норми, които са относими към преценката за допустимостта на иска и постановения съдебен акт”. Страната е заявила, че въззивният съд се произнесъл по недопустим иск, тъй като ищецът не притежава „активно – правна легитимация за предявяване на настоящия иск, като упражнява чужди права, в случая права на юридическото лице В. СТРОЙ 1 О.”. Касаторът е развил и доводи относно неправилност на съдебния акт във връзка с началната дата на присъдената лихва за забава, като е обосновал тези доводи с нарушение на материалния закон, защото липсвала покана от ищеца до банката „за връщане на даденото на неосъществено основание”. Освен това този извод е мотивиран с твърдения за недължимост на сумата 12 000 лв. Други доводи не са развити.
Страната е заявила довод за недопустимост на иска, който съгласно разясненията на т. 1 на ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК съставлява самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване. В случая касаторът не обосновава валиден довод, водещ до извод за вероятна недопустимост на съдебния акт. Твърденията си за недопустимост на иска касаторът свързва с липсата на активна /неуточнена каква / легитимация на ищеца, тъй като според него той е упражнил чуждо право, това на трето неучастващо в производството лице – търговско дружеството. Доводът не се подкрепя от съдържанието на исковата молба. От нейната обстоятелствена част и петитум следва категоричния извод, че искът е предявен от физическото лице Ж. Ж., който е поддържал, че без основание е внесъл по сметка на ответника сумата 12 000 лв. В същия смисъл с петитума на тази искова молба се цели осъждане на банката, като сумата бъде присъдена в полза на физическото лице Ж.. Следователно ищецът е упражнил своите права, а твърдението на страната за недопустимост на иска на това основание е неоснователно.
Касаторът не е поставил материалноправен или процесуалноправен въпрос съобразно изискването на чл. 280, ал.1 ГПК. Липсата на такъв въпрос е самостоятелно основание за недопускане на решението до касационно обжалване. Освен това страната не е обосновавала и допълнително основание по чл. 280, ал.1, т. 1- 3 ГПК. Не са такива твърденията за противоречие с ППВС № 1/1979 г., тъй като страната не е сочила конкретно противоречие, нито е поддържала, че въззивният съд е приел нещо различно от приетото с дадените разяснения в ППВС № 1/1979 г. , а е свързала това си твърдение изцяло с оплаквания за неправилност на решението /така квалифицирани и от нея/, които не се разглеждат в настоящето производство. Този извод на касационната инстанция е изцяло относим и във връзка с оплакването за неправилност на определянето на начална дата на присъдената лихва за забава. Извън изложеното приложените решения на съдилищата / за които няма конкретни доводи за противоречиво разрешаване на правен въпрос /не съставляват и съдебна практика, тъй като за тях касаторът не е установил, че са влезли в сила /арг. т. 2 и т.3 ТР № 1/2009 г. на ОСГКТК/. Касационният съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от значение за изхода на конкретното дело от твърденията на касатора, както и от сочените от него факти и обстоятелства по касационната жалба.
С оглед на всичко изложено по – горе следва да се приеме, че касаторът не е обосновал приложно поле на основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК, поради което не са налице предпоставки за допускане касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, гражданска колегия, състав на трето гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 391 от 26.04.2013 г. по търг. дело № 332/2013 г. на Варненски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: