О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 822
София, 15.07.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи май две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 1684/2015год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Т. Х. А. от [населено място], подадена чрез адв.М. от АК [населено място], против въззивно решение № 571 от 14.10.2014г. на Пловдивски апелативен съд /П./, постановено по в.т.д.№ 359/2014г. С въззивното решение П. е потвърдил решение № 109/27.11.2013г. по т.д. № 91/2012г. на Хасковски окръжен съд и Н. Х. А., П. П. А. и Т. Х. А. са осъдени да заплатят на [фирма] [населено място] съдебни разноски за въззивното производство в размер на 3354лв. С първоинстанционното решение на основание чл. 135 от ЗЗД за относително недействителен по отношение на [фирма] [населено място] е обявен договор за продажба на недвижими имоти, обективиран в нотариален акт № 068 т.V рег. № 4158 дело № 312 от 21.06.2012г. на нотариус К. Г. рег. № 353, с който ответниците Н. Х. А. и П. П. А. са прехвърлили на Т. Х. А. – сестра на прехвърлителя Н. Х., собствеността върху описаните в решението недвижими имоти, представляващи съпружеска имуществена общност, и Н. Х. А., П. П. А. и Т. Х. А. са осъдени да заплатят на [фирма] деловодни разноски в общ размер 6247,66лв.
В касационната жалба се релевират доводи за необоснованост и неправилност на решението поради нарушения на материалния закон и процесуалните правила. Излагат се подробни доводи, че изводите на съда са неправилни и необосновани. Искането е за отмяна на решението и отхвърляне на иска изцяло.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, се сочи чл.280 ал.1, т.2 ГПК във връзка с въпроса :”Допустимо ли е съдът да извършва разширително тълкуване на разпоредбата на чл.135 ал.2 ЗЗД относно лица, които не попадат в кръга на изброените”. Позовава се на решение №716 от 09.10.2009г. по гр.д.№1745/2008г. на ІV ГО на ВКС, в което е прието, че ако купувачът не попада сред лимитивно изброените хипотези на чл.135 ал.2 ЗЗД, приложението на ал.2 е недопустимо и следва да се прилага ал.1 на чл.135 ЗЗД. Счита, че след като въззивният съд не е уважил възражението й, че презумпцията по чл.135 ал.2 ЗЗД не е приложима в отношенията между нея и втората прехвърлителка – съпруга на брат й, е постановил решението си в противоречие с цитираното решение на ВКС.
В изложението се сочи и основанието по чл.280 т.3 ГПК във връзка с въпросите :” Приложима ли е презумпцията за знание за увреждащия характер на сделката спрямо кредитора по чл.135 ЗЗД при сделки между роднини по сватовство и до каква степен? и „ Следва ли при наличие на сделка, по която прехвърлител е повече от едно лице и презумпцията за знание по чл.135 ал.2 ЗЗД важи само в отношенията между единия прехвърлител и приобретателя по увреждащата сделка, съдът в доклада си по чл.146 ГПК да разпредели и съответна разлика в доказателствената тежест на ответниците, с оглед на обстоятелството, дали презумпцията по чл.135, ал.2 ЗЗД се прилага спрямо тях?” Счита, че произнасянето по тези въпроси е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Ответната страна [фирма] в представен писмен отговор по смисъла на чл.287 ГПК чрез юрисконсулт Б. взема становище, че не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение, както и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер 1786,50лв., изчислено по наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Ответните по жалбата страни Н. Х. А. и П. П. А. не вземат становище по касационната жалба.
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол, и е постъпила в срока по чл.283 ГПК.
Против въззивното решение е била подадена и касационна жалба от П. П. А.. Същата обаче е върната с влязло в сила разпореждане на П. №114 от 20.01.2015г.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав на ВКС, Трето гражданско отделение, съобрази следното :
Пред първоинстанционния съд е предявен иск с правно основание чл.135 от ЗЗД с искане да бъдат обявени за недействителни спрямо ищеца действията, с които длъжниците Н. Х. А. и П. П. А. го увреждат, изразяващи се в сключването на процесната сделка за покупко-продажба с продавач – ответниците Н. Х. А. и П. П. А., и купувач – Т. Х. А. – сестра на прехвърлителя Н. Х..
За да постанови този резултат, описан по-горе в определението, въззивният съд е приел за установено след анализ на доказателствата, че ищцовата банка има качеството на кредитор по отношение на съпрузите Н. и П. А. ; че банката е кредитор с изискуеми вземания по отношение на тях по силата на сключени договори за банков кредит, а именно: договор за банков кредит за инвестиционни средства № 558-006/17.09.2008г., анекси към същия и договор за встъпване в дълг от 14.02.2012г., по силата на които Н. Х. А. е в качеството си на кредитополучател, а П. П. А. – солидарен длъжник; също договор за банков кредит за инвестиционни средства № 558-004/29.04.2008г. и анекси към същия със страни банката кредитор и [фирма] кредитополучател, а Н. Х. А. и П. П. А. солидарни длъжници на основание договор за встъпване в дълг от 14.02.2012г.; че поради неплащане на дължимите съобразно погасителния план суми и в съответствие с условията на договорите, банката е обявила кредитите за предсрочно изискуеми, като към 24.06.2012г. общо дължимата по договора от 17.09.2008г. сума възлиза на 1 966 717.30 лв., а по договора от 29.04.2008г. – 245 973.19 лв. Приел за установено и това, че няма твърдение и доказателства за това задълженията към банката да са погасени било чрез плащане или на друго основание; че след като вече били в забава по отношение плащанията към банката, съпрузите А. на 21.06.2012г. извършили атакуваната сделка, като продали на ответницата Т. Х. А. – сестра на Н. Х. А. , притежаваните в СИО недвижими имоти – два жилищни и ? ид.ч. от поземлен имот, подробно описани, на цена по-ниска от данъчната оценка; че е без значение точният размер на задължението към момента на предявяване на исковата молба или към момента на постановяване на решението, тъй като отношенията по договорите за кредит и поетото встъпване в дълг не са предмет на производството, а е достатъчно установяването само на качеството „кредитор“ от страна на ищеца, което в настоящия случай е безспорен факт; че предвид разпоредбата на чл. 133 ЗЗД съпрузите А. отговарят пред банката с цялото си имущество, както и, че продавайки на третата ответница свои недвижими имоти, те намаляват своето имущество и препятстват възможността банката да се удовлетвори от тези имоти; че е без значение при преценка основателността на иска цената, на която са продадени имотите, защото затруднение за удовлетворението на кредитора е налице дори и при продажба на имот по действителната му цена, тъй като от извършване на сделката до принудителното изпълнение могат да настъпят промени и получената като продажна цена сума да не е налице ; че сделката винаги е увреждаща за кредитора, когато длъжникът извършва разпореждане със секвестируемо имущество, тъй като по този начин се осуетява, намалява или затруднява възможността на кредитора да се удовлетвори от имуществото на длъжника; че правноирелевантен факт е дали след разпореждането длъжникът притежава имущество и на каква стойност. Съдът е приел и това, че Законът изисква и знание за увреждането, в случая и у двете страни, тъй като атакуваната сделка е възмездна. Приел е, че не може да има съмнение, че лишавайки се от имотите, предмет на сделката, съпрузите А. са съзнавали, че изключват възможността банката при нужда да се удовлетвори от тези имоти и в това се състои и знанието за увреждане, изискуемо от закона. По отношение купувача по сделката – ответницата Т. А., е приел, че също е налице презумпцията за знание по чл. 135 ал.2 ЗЗД, тъй като е сестра на длъжника Н. А.. Счел е за неоснователни доводите, че с извършената сделка са уредени парични задължения между брата и сестрата, почиващи на други техни отношения. Посочил е, че подобни твърдения не могат да се противопоставят на материалната доказателствена сила на нотариалния акт за покупко-продажба и да опровергаят презумпцията за знание за увреждането. Обосновал е извод въз основа на гореизложеното, че в случая всички елементи от състава на чл. 135 ЗЗД са налице и предявеният иск се явява основателен и доказан.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото- чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
В случая Първият поставен от касатора въпрос е правно разрешен от въззивния съд, обуславя решаващите му изводи и поради това съставлява общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. Не е налице обаче поддържаното допълнително такова по чл.280 т.2 ГПК. Действително с цитираното решение, макар и не при идентична фактическа обстановка, съставът на ВКС е приел, че че когато купувачът по атакуваната с иска по чл. 135 от ЗЗД сделка, е съпруга на брата на длъжника, тя не попада в кръга на изрично изброените в чл. 135, ал. 2 от ЗЗД лица, за които е установена оборимата презумпция за знание, че сделката е увреждаща кредитора-ищец. Прието е също, че тази правна норма не може да се тълкува разширително, както и че е без значение, че сделката поражда вещни права в патримониума на съпруга на договарящия купувач, тъй като законът има предвид единствено субектите, направили насрещни престации и тяхното субективно отношение към увреждането на кредитора, като е без значение субективното отношение на трети лица, които са облагодетелствани от резултата от сделката, но не са направили волеизявление за сключване на договора. Наличието на противоречива практика по правен въпрос обаче не винаги е основание за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК. Възможно е по прилагането на определена правна норма да съществува противоречива съдебна практика, която обаче е уеднаквена чрез постановяване на тълкувателно решение или решение по реда на чл. 291 ГПК. Когато обжалваното въззивно решение е постановено в съответствие с уеднаквената вече практика, то не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, независимо от наличието на влезли в сила съдебни решения, даващи противоречиво разрешение на същия правен въпрос. В случая по въпроса, поставен от касатора е налице задължителна съдебна практика, обективирана в решение на ВКС, постановено по реда на чл.290 ГПК – решение №423 от 29.11.2012г. по гр.д.№ 1623/2011г. на ВКС, ІV ГО. В това решение по правния въпрос „допустимо ли е разширително тълкуване на презумпцията по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД и приложима ли е тя по отношение на приобретател по сделка, който е съпруг на низходящ на прехвърлителя-длъжник, т.е. по отношение на лице, което не е изрично посочено в разпоредбата на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД” е прието следното : „Относителната недействителност по чл. 135 от ЗЗД е установена от законодателя с оглед защита интересите на кредитора от съзнателните действия на длъжника, които го увреждат. От друга страна, с оглед защита интересите на лицето, което е сключило увреждаща възмездна сделка с длъжника, законът поставя изискването то също да е знаело за увреждането. Когато обаче договарящият с длъжника е негов съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра, разпоредбата на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД установява предположението, че знанието му се предполага до доказване на противното. Тази оборима законова презумпция, с която се обръща тежестта за доказване в процеса, също изхожда от основната цел на относителната недействителност по чл. 135 от ЗЗД – да се даде приоритет на защитата на интересите на кредитора пред тези на изброените близки на длъжника, които са сключили с последния увреждаща възмездна сделка и са придобили права по нея, а също и от обичайната житейска ситуация, че в тези случаи, както длъжникът, така и договарялият с него негов близък обикновено знаят за увреждането. Изхождайки от горното при очертаването кръга от лица, спрямо които се прилага презумпцията по чл. 135, ал. 2 от ЗЗД при приемането на ЗЗД през 1950 г., законодателят очевидно не е могъл да има предвид замяната на режима на разделност по ЗЛС, с принципно установения едва със СК от 1968 г. (и следващите СК от 1985 г. и от 2009 г.) режим на СИО върху вещните права, придобити през време на брака, при който съпругът на приобретателя по транслативна сделка придобива същите вещни права и в същия обем като самия приобретател. При действието на този режим на имуществените отношения между съпрузите, в случаите, когато длъжникът сключи увреждаща кредитора вещнопрехвърлителна сделка, не със свой низходящ, възходящ, брат или сестра, а със съпруг на такъв, се стига до абсолютно същия увреждащ интересите на кредитора правен резултат на прехвърляне на вещните права в патримониума на съответния близък роднина на длъжника, както ако сделката би била сключена с него, а не със съпруга му. Това налага и извода, че като е взел предвид целите на института на относителната недействителност по чл. 135 от ЗЗД, както и посоченото развитие на обективното семейно право, с което не е съобразена разпоредбата на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД, въззивният съд по настоящото дело правилно е тълкувал разширително последната, като е включил в приложното й поле (с оглед конкретния казус) съпруга на дъщерята на длъжника. Освен това в практиката на ВКС, формирана по реда на отменения ГПК, са налице подобни случаи на разширително тълкуване на чл. 135, ал. 2 от ЗЗД (например, решение № 313/16.04.2009 г. по гр. дело № 72/2008 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС)”. В процесния случай въззивното решение не се отклонява от така формираната задължителна съдебна практика по правния въпрос, което обосновава извод за липса на поддържаното основание по чл.280 т.2 ГПК.
Правно разрешен и обуславящ решаващите изводи на съда е и вторият въпрос на касатора, доколкото по същество същият се припокрива с първия поставен въпрос. Във връзка с него не е обосновано обаче наличието на поддържаното допълнително основание по чл.280 т.3 ГПК. Липсата на обосновка от страна на касатора защо счита, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото е достатъчно да обоснове извод за липса на това допълнително основание.
Последният въпрос на касатора не е правно разрешен от въззивния съд и не обуславя решаващите му изводи. Същият касае процесуалните действия на първата инстанция във връзка с доклада по чл.146 ГПК и разпределение на доказателствата тежест , а не процесуалните действия или бездействия на въззивния съд при разглеждане на делото и постановяване на решението. Предвид изложеното този въпрос не съставлява общо основание по смисъла на чл.280 ГПК. При липса на общо основание не се дължи произнасяне по наличието на поддържаното допълнително такова. Въпреки това следва да се посочи, че и допълнителното основание не е налице, тъй като при липса на обосновка защо според касатора въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото настоящата инстанция е в невъзможност с оглед диспозитивното начало в процеса да формира извод налице ли е същото или не.
Съобразно изложеното атакуваното решение не следва да се допуска до касационна проверка. Предвид изхода разноски за касатора не се следват. Ответниците Н. Х. А. и П. П. А. не са претендирали такива. Своевременно искане за разноски е заявено от ответника [фирма] . В полза на същия касаторът следва да заплати деловодни разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер 1786,50лв., изчислен по наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 571 от 14.10.2014г. на Пловдивски апелативен съд, постановено по в.т.д.№ 359/2014г.
ОСЪЖДА Т. Х. А. да заплати на [фирма] [населено място] деловодни разноски за настоящото производство в размер 1786,50лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: