6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 476
София, 25.05.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети февруари две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 674/2016 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], чрез адв. С. И. и адв. С. Л., срещу въззивно решение № 6592 от 28.09.2015г. на Софийски градски съд, постановено по в.гр.д.№ 6301/2015год., с което е отменено решение от 23.03.2015г. по гр.д.№ 56463/2014 г. на Софийски районен съд, вместо което са уважени предявените от Н. Г. Д. против [фирма] искове с правно основание чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т. 3 КТ, като е отменено уволнението му, извършено със заповед № 37 от 20.08.2014г.; същият е възстановен на заеманата при ответника длъжност „търговски агент ключови клиенти“ и [фирма] е осъдено да му заплати сумата от 5 227,14 лв., представляваща обезщетение за оставане без работа за периода от 20.08.2014г. до 20.02.2015г. В тежест на ответника са възложени и съдебните разноски.
В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост на съдебното решение, обективиращо произнасяне извън предмета на спора, очертан от ищеца в исковата молба, неправилност и необоснованост на същото, поради нарушение на материалния закон и допуснати съществени нарушения на процесуалните правила.
Към касационната жалба касаторът е представил изложение на основанията за допустимост на касационното обжалване, в което поддържа основанията по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК с твърдението, че правните разрешения на въззивния съд по обуславящите изхода на спора въпроси противоречат на задължителната съдебна практика, както и, че същите са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Счита за обуславящи изхода на спора следните въпроси:
1./ „Задължен ли е работодателят да уволни всички служители, които не отговарят на въведените от него нови изисквания за образование за определена длъжност и подлежи ли преценката му за това кого да уволни на съдебен контрол? Относима ли е преценката на работодателя за това кого от тези служители да уволни към въпроса за законосъобразността на конкретно уволнение, извършено на основание чл. 328, ал.1,т.6 от КТ?“,
2./ При предявен иск с правно основание чл. 344, ал.1, т.1 от КТ кога се преклудира възможността за навеждане на фактически и правни основания за незаконност на уволнението и може ли ищецът да сочи нови пороци на заповедта за уволнение след подаване на исковата молба?“, 3./Допустимо ли е въззивният съд служебно да събира непоискани доказателства за факти или несвоевременно поискани /след преклузията на чл. 312 от ГПК/ от страна по делото, върху която е принципно възложена тежестта на доказването им?“. Във връзка с първия поставен въпрос се позовава на Решение № 55 от 16.04.2015г. на ВКС по гр.д. № 3086/2014г., IV ГО, с което по идентичен правен въпрос по реда на чл.290 ГПК е прието, че „когато са променени изискванията за длъжност, за която са предвидени повече от една щатни бройки, работодателят разполага с правото да прекрати трудовите договори с всеки от работниците, които не отговарят на изискванията и това може да бъде направено едновременно или последователно по преценка на работодателя.Поетапното прекратяване на трудовите договори на основание чл. 328, ал.1, т. 6 КТ не обуславя извод за злоупотреба с право, тъй като работодателят разполага с правото с оглед нуждите на работата да прецени в кой момент и с кого от заемащите длъжността да прекрати трудовото правоотношение“.В другото представено решение № 734 от 10.01.2011г. на ВКС по гр.д. № 449/2010г., ІII ГО се посочва, че когато работодателят е уволнил само един от служителите, които не отговарят на новото изискване, това само по себе си не води до незаконност на уволнението. Негово право е да уволни един, няколко или всички служители, които не отговарят на това изискване и това е въпрос на целесъобразност, а не на законосъобразност, поради което не подлежи на съдебен контрол.
Довод за противоречие със задължителната практика на ВКС, касаторът обосновава и във връзка с втория поставен въпрос. Позовава се на решение № 71 от 24.07.2013г. на ВКС по гр.д. № 284/2012г., ІV ГО, решение № 232 от 13.06.2011г. на ВКС по гр.д. № 781/2010г., ІV ГО, решение № 239 от 21.05.2012г. на ВКС по гр.д. № 799/2011г., ІV ГО и решение № 192 от 14.06.2013г. на ВКС по гр.д. № 680/2012г., ІV ГО, в които се приема, че „в случаите, когато ищецът – работник или служител твърди, че заповедта за уволнението му е незаконосъобразна, трябва да обоснове иска на твърдения за злоупотреба, като изложи конкретни факти и обстоятелства, от които могат да се направят подобни изводи с предявяването на исковата молба“. Съгласно приетото в представеното от касатора решение № 555 от 09.02.2012г. на ВКС по гр. д. № 1224/2010 г. ІV ГО, разглеждащо въпроса за възможността на ищеца да сочи нови пороци на заповедта за уволнение след подаването на исковата молба, „съдът не може да основе решението си по иска за признаване на уволнението за незаконно на факти, които опорочават, отлагат или погасяват оспорваното потестативно право, но не са посочени от ищеца в исковата молба. След предявяването на иска ищецът може да допълва исковата молба, като посочи нови факти, само ако е направил съответно възражение срещу оспорваното потестативно право на работодателя, но е пропуснал да посочи някои от фактите, на които се основава.“ В този смисъл касаторът твърди, че са и решение № 665 от 01.11.2010г. на ВКС по гр. д. № 242/2009 г. ІV ГО, решение № 158 от 01.07.2013г. на ВКС по гр. д. № 1008/2012 г. ІV ГО, решение № 459 от 27.01.2011г. на ВКС по гр. д. № 1532/2010 г. ІV ГО и решение № 503 от 05.01.2012г. на ВКС по гр. д. № 77/2011 г. ІV ГО. Обосновава твърдяното противоречи на въззивното решение и с решение № 248 от 23.04.2010г. на ВКС по гр. д. № 254/2009 г. ІV ГО и решение
№ 345 от 06.03.2014г. на ВКС по гр. д. № 3868/2013 г. ІV ГО.
По отношение на третия формулиран въпрос касаторът твърди противоречие на възприетото във въззивното решение с решение № 19 от 30.05.2011г. по гр. д. № 262/2010 г. на ВКС, II г.о., решение № 232 от 13.06.2011г. на ВКС по гр.д. № 781/2010г., ІV ГО и решение № 71 от 24.07.2013г. на ВКС по гр. д. № 284/2012 г. ІV ГО.
Ответната страна Н. Г. Д. не изразява становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна в производството с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
Настоящият състав на ВКС съобрази следното:
Въззивният съд е приел, че страните не спорят относно наличието на трудово правоотношение между тях, по силата на което ищецът е изпълнявал при ответника длъжността „търговски агент ключови клиенти“, което е прекратено едностранно от работодателя на основание чл. 328, ал.1, т. 6 КТ, поради липса на изискуемо образование на ищеца, съобразно въведени, последващи възникването на трудовоправната връзка, изисквания. За да обоснове извод за основателност на претенцията по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ въззивният съд е счел, че е сезиран с твърдение за наличие на злоупотреба с права при въвеждане на новите образователни изисквания от страна на ответното дружество – работодател, което е заявено от ищеца преди доклада в първото редовно съдебно заседание. Този довод не бил предмет на разглеждане от първоинстанционния съд, който като не съдействал на ищеца за събирането на поисканите от него доказателства, във връзка с установяване на наведеното твърдение, допуснал съществено процесуално нарушение, тъй като именно поисканите доказателства били единствен способ за установяване на твърдяната злоупотреба с право, респективно незаконността на извършеното уволнение. За отстраняване на това процесуално нарушение въззивният съд изискал от ответника данни за лицата, заемали същата като на ищеца длъжност, за извършване на преценка относно съответствието между притежаваното от тях образование и изискуемото по новата длъжностна характеристика, съответно дали същите са уволнени, както и има ли назначени нови служители. След извършен анализ на тези доказателства, въззивният съд достигнал до извод за злоупотреба с право от страна на ответника. Индикация за такава се проявила отчетливо след подаването на исковата молба, когато се установило, че ответникът не целял да въведе и приложи изискванията за образование спрямо всички служители, а само по отношение на ищеца. Във връзка с възражението за несвоевременно заявяване от ищеца на твърдението за извършена злоупотреба с права, въззивният съд обосновал, че позоваването на факти, които не са били възникнали при подаването на исковата молба не се преклудира. Изследвайки обстоятелствата, че работодателят е оставил на работа на същата длъжност останалите 6 служители, които не отговарят на новите изисквания, опровергават твърдението му, че има потребност от високо образовани и тясно профилирани лица, поради което образователните изисквания са въведени без действителна необходимост. С оглед на изложеното, достигайки до съждението за превратно упражняване от страна на работодателя на потестативното му право на уволнение, въззивният съд приел същото за незаконосъобразно. С оглед изхода на спора по обуславящия иск, за основателни са приети и обусловените такива по чл. 344,ал.1, т.2 и т.3 КТ.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия и втория поставен въпрос. Съображенията за това са следните:
Уредбата на касационното обжалване като селективно, а не задължително, възлага на страната – касатор изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика /Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото- чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
Предвид изложеното и при съобразяване и на мотивите на въззивния съд, настоящият състав на ВКС намира, че първият и вторият формулирани въпроси са обуславящи решаващите изводи на съда, а даденото от въззивния съд правно разрешение е в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в приложените актове на ВКС, постановени по реда на чл.290 ГПК.
Изложеното е достатъчно, за да обоснове извод за наличие на предпоставката по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане касационно обжалване на въззивното решение по тези въпроси.
Третият формулиран въпрос е включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението, поради което представлява обща предпоставка по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, но касаторът не обосновава наличието на поддържаните специфични предпоставки по чл. 280, ал.1,т.1 и т. 3 ГПК. Представените съдебни решения по същество дават разрешение на различни от поставения въпроси и в този смисъл са неотносими. Касаторът не обосновава и тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитието на правото би довело произнасянето на ВКС по поставения въпрос, поради което по същия не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение.
В обобщение: следва да се допусне касационно обжалване по първия въпрос „Задължен ли е работодателят да уволни всички служители, които не отговарят на въведените от него нови изисквания за образование за определена длъжност и подлежи ли преценката му за това кого да уволни на съдебен контрол? Относима ли е преценката на работодателя за това кого от тези служители да уволни към въпроса за законосъобразността на конкретно уволнение, извършено на основание чл. 328, ал.1,т.6 от КТ?, поради противоречие на въззивното решение с решение № 55 от 16.04.2015г. на ВКС по гр.д. № 3086/2014г., IV ГО и решение № 734 от 10.01.2011г. на ВКС по гр.д. № 449/2010г., ІII ГО и по втория формулиран въпрос „При предявен иск с правно основание чл. 344, ал.1,т.1 от КТ кога се преклудира възможността за навеждане на фактически и правни основания за незаконност на уволнението и може ли ищецът да сочи нови пороци на заповедта за уволнение след подаване на исковата молба?“, поради противоречие с решение № 239 от 21.05.2012г. на ВКС по гр.д. № 799/2011г., ІV ГО и решение № 555 от 09.02.2012г. на ВКС по гр. д. № 1224/2010 г. ІV ГО.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 6592 от 28.09.2015г. на Софийски градски съд, постановено по в.гр.д.
№ 6301/2015год.
УКАЗВА на касатора [фирма] в едноседмичен срок от съобщението да представи вносен документ за внесена по сметка на ВКС държавна такса в размер 174,50 лв, както и, че при неизпълнение на указанията в срок касационната жалба ще бъде върната, а производството – прекратено.
След внасяне на държавната такса делото да се докладва за насрочване на председателя на ІІІ ГО.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: