5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 523
София, 14.06.2016г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми април две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СИМЕОН ЧАНАЧЕВ
ЧЛЕНОВЕ: ДИАНА ХИТОВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 1602/2016 год.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на С. П. Л., [населено място], подадена чрез адв. И. П., срещу въззивно решение от 25.01.2016г. на Софийски градски съд, постановено по в.гр.д.№ 10927/2015 г., с което е потвърдено решение от 05.03.2015г. по гр.д.№ 33632/2014г. на Софийски районен съд.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост– основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1 т.3 ГПК. Искането е за отмяна на решението и уважаване на предявените искове. Претендира се присъждане на сторени в производството разноски. Към жалбата е приложено изложение на основания за допускане на касационното обжалване.
Ответната страна [фирма], в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, изразява становище за липса на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а по същество счита касационната жалба за неоснователна. Претендира присъждането на разноски.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба е подадена от надлежно конституирана страна с интерес от предприетото процесуално действие срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд, поради което се явява допустима. Същата е редовна като подадена в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
Предявените искове са с правно основание чл.344 ал.1 т.1, т.2 и т.3 от КТ.
За да потвърди първоинстанционното решение, с което тези искове са отхвърлени, въззивният съд е приел за установено, че ищецът е работил по трудово правоотношение при ответника, като е заемал длъжността „мениджър по сигурността на информационните технологии“ в направление „Информационни технологии“, както и че същото е прекратено на основание чл.328, ал.1, т.2, предложение второ КТ – поради съкращаване на щата. Волеизявлението на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение било обективирано в заповед
№ 18/24.04.2014г., подписана от И. Й., посочен като пълномощник на Управителния съвет на [фирма] и от изпълнителния директор на дружеството К. В.. Съгласно справка от Търговския регистър, към датата на издаване на заповедта, дружеството се е представлявало заедно от двама от членовете на Управителния съвет: К. В., Д. М., М. Б. и А. Д.. Пред въззивната инстанция е представено пълномощно с нотариална заверка на подписите от 27.02.2012г., удостоверяващо представителната власт на И. Й.. Същото било подписано от членовете на Управителния съвет на ответното дружество към момента на съставянето му. В протокол № 35/22.04.2014г. от заседание на УС на [фирма] е обективирано решение на съвета за закриване на една щатна бройка за длъжността „мениджър по сигурността на информационните технологии“ в направление „Информационни технологии“. Бройката била единствена съгласно щатното разписание, действало към момента на съкращаването й и не се съдържала в последващото такова, утвърдено със заповед № 28/23.04.2014г.
При тези данни, въззивният съд обосновал, че доколкото ищецът поддържа, че съкращаването в щата на работодателя му не е реално, тъй като правата и задълженията му след извършеното уволнение се осъществяват от друг служител, то той следва да установи в процеса този положителен факт. Приел е, че не били ангажирани доказателства, от които да се заключи, че функцията, изпълнявана от ищеца е продължила да съществува и след уволнението му, като съдържаща се в самостоятелна длъжност, поради което е достигнал до извод за наличие на реално съкращение на щата, обуславящо необходимостта от прекратяване на трудовото правоотношение с работника, заемащ съкратената единствена длъжност. В този смисъл, въззивният съд заключил, че извършеното уволнение е законосъобразно и предявените искове са неоснователни.
Според разясненията в ТР № 1 от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС на РБ, в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Той следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Същевременно касаторът следва да обоснове и наличието на поддържаната специфична предпоставка – дали правният въпрос е решен в противоречие със задължителната за съдилищата практика – чл.280 ал.1 т.1 ГПК, като в този случай следва да се позове на конкретни съдебни актове от обхвата на тази практика / Постановления на Пленума или Тълкувателни решения на ВКС, решения по чл.290 ГПК, определения по чл.274 ал.3 ГПК/ и обоснове в какво се състои твърдяното противоречие; дали правният въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата – чл.280 ал.1 т.2 ГПК, в който случай следва да се позове на влезли в сила съдебни актове от обхвата на казуалната практика и обоснове твърдяното противоречие; дали разрешеният от съда правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото – чл.280 ал.1 т.3 ГПК, като в този случай касаторът следва да обоснове тезата си относно това до какъв принос за точното прилагане на закона и развитие на правото би довело произнасянето на ВКС по неговата жалба. Основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато по приложимата към казуса материалноправна или процесуалноправна норма няма правна уредба, поради което се налага прилагането на закона или на правото по аналогия, или когато правната уредба е непълна или неясна, поради което се налага тълкуване на закона, или когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа, че е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 т.1 ГПК, тъй като съдът се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси, конкретизирани от настоящия съдебен състав: 1./ При наведено твърдение от ищеца, че извършеното съкращаване на щата не е реално, а трудовата му функция продължава да се осъществява, чия е тежестта на доказване на този факт – на ищеца – работник, или на ответника-работодател ?“. 2./ Следва ли въззивният съд служебно да констатира непълнота, неточност и неяснота на доклада на първоинстанционния съд по чл. 146 ГПК, без да е сезиран от страните в процеса?“, 3./ “Достатъчно ли е при разпределяне на доказателствената тежест в трудовия процес, да се укаже на ответника, че в негова тежест е да установи, че уволнението е извършено законно или следва съдът да даде детайлизирани указания относно доказването на всички предпоставки и елементи, които характеризират съответния състав на уволнението?“, 4./„Когато въззивният съд служебно обсъжда доклада на първоинстанционния съд по чл. 146 ГПК, следва ли ако не е съгласен с точността, яснотата и пълнотата му в частта, с която е разпределена тежестта на доказване относно законността на уволнението върху ответника да укаже на страните и в частност на ищеца, че като въззивна инстанция не е съгласен с тази част на доклада и че в негова тежест е да установи реалността на съкращаването в щата и че трудовата функция продължава да се осъществява, или може да изрази това становище с решението си?“
По първия поставен въпрос се позовава на решение № 224 от 23.06.2011г. по гр. д. № 1184/2010г. на III г.о. на ВКС, с което по същия правен въпрос по реда на чл.290 ГПК е прието :” при исковете за отмяна на незаконно уволнение, които имат конститутивен характер – по чл. 344, ал.1т.1 и т.2 КТ, доказателствената тежест за установяване законността на уволнението пада върху работодателя, съответно той трябва да докаже законното упражняване на потестативното право“, както и на решение
№ 219 от 07.06.2013г. по гр. д. № 1378/2012г. на IV г.о. на ВКС и Определение № 378/22.03.2012г. по гр. д. № 1215/2011г. на ВКС, IV г.о.. Обосновава довод за наличие противоречие на въззивното решение по втория и четвъртия въпрос с т.2 от тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, в която се приема, че „Въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания.“ Позовава се и на решение
№ 3/ 24.02.2015г. по гр. д. № 3770/2014г. на ВКС, III г.о. по втория въпрос. Във връзка с третия формулиран въпрос сочи решение № 89/26.04.2011г. по гр. д. № 278/2010г. на IV г.о.
Предвид изложеното и при съобразяване и на мотивите на въззивния съд, настоящият състав на ВКС намира, че първият и вторият от поставените въпроси са обуславящи решаващите изводи на съда, а даденото от въззивния съд правно разрешение е в противоречие със задължителната съдебна практика, обективирана в приложените актове на ВКС – решение № 224 от 23.06.2011г. по гр. д. № 1184/2010г. на III г.о. на ВКС, постановено по реда на чл. 290 ГПК, и тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013г. по тълк. д. № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС.
Третият поставен от касатора правен въпрос е включен в предмета на спора и е обусловил правната воля на въззивния съд, обективирана в решението, поради което съществува общата предпоставка по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, но касаторът не обосновава наличието на допълнителната такава по т.1 на чл. 280, ал.1 ГПК. В представеното решение № 89/26.04.2011г. по гр. д. № 278/2010г. на IV г.о се разглежда различен от поставения правен въпрос, поради което не би могло да се извърши преценка за съответствие на даденото правно разрешение с това на въззивния съд в обжалвания съдебен акт.
Четвъртият поставен от касатора въпрос е общотеоретичен, а не правен, поради което не представлява общо основание за допускане на касационното обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
В обобщение следва да се посочи, че е налице основанието по чл. 280, ал.1,т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по първия и втория формулиран въпрос.
Съгласно разпоредбата на чл. 83, ал.1 ГПК касаторът-ищец е освободен от внасяне на държавна такса.
С оглед гореизложеното Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 25.01.2016г. на Софийски градски съд, постановено по в.гр.д.№ 10927/2015 год.
Делото да се докладва на Председателя на ІІІ г.о. за насрочване.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: