О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 476
София, 22.10.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 24 септември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: БОНКА ДЕЧЕВА
ГЕРГАНА НИКОВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 1202 /2019 година
Производство по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Ц. Д. Н. против решение № 4116 от 21.06.2018 г. по гр.д.№ 2168/2018 г. на СГС, С него при повторно въззивно разглеждане на делото е потвърдено решението на Софийски районен съд, постановено на 27.07.2015 г. по гр.д. № 34077/2014 г. в частта, с която са отхвърлени предявените от Ц. Д. Н. против С. Т. М. и М. М. Д. субективно съединени искове с правно основание чл. 109, ал.1 ЗС за осъждане на ответниците да предоставят на ищеца ключ от складово помещение, разположено на партера до асансьора в сграда- етажна собственост, находяща се в [населено място], [улица], район „И.”, като ищецът е осъден на основание чл. 78, ал.3 ГПК да заплати на ответниците сторените от тях разноски за адвокатско възнаграждение за въззивното производство по 400 лв. на всеки и за производството пред ВКС по гр.д. № 5128/2016 г. на І г.о.- по 350 лв. на всеки.
В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 5, ал.1, т.1, чл. 6, ал.1 т.1,, чл. 11, ал.1, във вр. с чл. 17, ал.3 ЗУЕС и на чл. 109 ЗС, за допуснати съществени процесуални нарушения поради това, че не са изпълнени задължителните указания, дадени от ВКС при първото въззивно разглеждане на делото и необоснованост на изводите кое помещение е за чистачка и кое е портиерна и, че има взето решение на общото събрание за начина на ползването на всяко от тях.
В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК е формулиран въпроса: дали преустройството на общите части на етажната собственост и ползването им по начин, различен от тяхното предназначение съставлява неоснователно действие при липса на договореност / 100% съгласие по чл. 17, ал.2 ЗУЕС между етажните собственици за ползването на общите части. По този въпрос се твърди противоречие с Р № 345 от 25.06.2010 г. по гр.д.№ 1497/2009 г. на ВКС. Касаторът счита, че решение за начина на ползване на общите части може да се вземе само изрично и със съгласието на всички етажни собственици.
Ответниците по касация оспорват жалбата и допускането до касационно обжалване поради това, че обжалваното решение е съобразено с доказателствата, съдебната практика и закона.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
По делото е установено следното: Ищецът е прехвърлил правото на собственост върху дворно място срещу задължение за построяване на обектите, за които си е запазил правото на собственост и към момента на предявяване на иска е собственик на апартаменти 7,8,9, и 17, ведно с принадлежащите към тях идеални части от общите части / общо в размер 24,56 % от сградата, находяща се в гр. в [населено място], [улица], район „И.”. Ответникът С. Т. М. е етажен собственик, избран за управител с решение на общото събрание по т.8 от протокол от 28.01.2012 г. М. М. Д. е „професионален управител” на етажната собственост. С протоколно определение от 23.03.2016 г. по гр.д.№ 13208/2015 г., по което е разгледана въззивната жалба при първото въззивно разглеждане на спора/ е обявено за безспорно между страните обстоятелството, че на партерния етаж на сградата, в която ищецът притежава собствени жилищни обекти, има две помещения, които представляват общи части на сградата – първото, разположено непосредствено до входа на сградата и означено като портиерско помещение и второто- разположено в дъното на партерния етаж до асансьорната шахта, означено като складово. Местоположението и предназначението на двете помещения се установява и от представените пред първата инстанция на л. 87 и при двете въззивни разглеждания на делото страници от архитектурния проект на ниво партер. Помещението, от което се иска предаване на ключ е това до асансьора. От показанията на разпитаните пред РС свидетели Д. и М., се установява, че процесното помещение е ползвано първоначално за поставяне на велосипеди и колички, а след това от него излизала чистачката. По делото е представен Правилник за вътрешния ред в ЕС, приет с решение на ОС на ЕС от 29.01.2014 г., т.14. Съгласно чл. 37 от същия, „Редът за ползване на общите помещения е, както следва: с ключове за достъп до помещенията за портиер и чистачка разполагат членовете на Управителния съвет, като единствено председателят му (Управителят) има правото по собствена преценка и на своя отговорност за разрешава достъп на трети лица. Достъп до сервизните помещения за абонатната станция и асансьора имат само членовете на Управителния съвет (Управителя) и специализираните екипи на „Топлофикация-София..“ ЕАД и наетата фирма за асансьорна поддръжка”.
Първото въззивно решение по спора, с което е било потвърдено решението на РС в частта по иска по чл. 109 ЗС за предоставяне на ключ за помещението склад до асансьора е отменено с решение № 175/07.02.2018г. по к.гр.д. № 5128/2016г. на ВКС, Іг.о. и делото е върнато за ново разглеждане с указания за установяване кое е процесното помещение, за какво се използва и има ли взето решение на етажните собственици за използване на складовите помещения, взето по реда на чл. 11 вр. чл. 17 ЗУЕС.
Въззивната инстанция при второто разглеждане на делото е приела, че решението, с което е приет Правилникът за вътрешния ред в ЕС обвързва страните по делото, тъй като както нищожността, така и незаконосъобразността на решенията на общото събрание може да се установява само по съдебен ред чрез иск по чл. 40 ЗУЕС, предявен в рамките на установения в този текст срок. Тъй като не се установява това решение да е отменено от съда, или правилника да е изменен с друго решение в частта, касаеща чл. 37 ЗУЕС, този текст действа по отношение на всички етажни собственици и ги обвързва, а с него е установен начин на ползване на общите части, с който първия ответник – избран за управител на ЕС се е съобразил. Не е извършил неоснователни действия. По отношение на втория ответник искът е приет за неоснователен тъй като той е избран за „професионален управилет и отношенията между него и етажната собственост се уреждат с договор, в изпълнение на който е действал, а и защото не се установява той да е реализирал конкретни действия в насока препятстване на достъпа до процесното помещение.
Формулираният от касатора въпрос – „дали преустройството на общите части на етажната собственост и ползването им по начин, различен от тяхното предназначение съставлява неоснователно действие при липса на договореност / 100% съгласие по чл. 17, ал.2 ЗУЕС между етажните собственици за ползването на общите части”, е неотносим към предмета на спора. По делото нито има твърдения, нито е установено да е направено каквото и да е преустройство на предвиденото по проект складово помещение до асансьора. Не се установява и помещението да се ползва по начин, различен от предвиденото по проект предназначение. Използването му като помещение, в което чистачката на входа да държи необходимите неща за почистване на сградата и да се преоблича е свързано с почисването на общите части, т.е. помещението се ползва за нужди на етажната собственост. По делото е обявено като безспорно между страните, че и двете помещения в партера – склада и портиерната са общи части, което е в съответствие с нормата на чл. 38 ЗС. Следователно по делото не е установена и промяна на предназначението. Тъй като не е налице нито преустройство нито промяна на предназначението, поставеният въпрос е неотносим към спора и по него не се допуска касационно обжалване.
Второто основание за допускане до касационно обжалване е това по чл. 280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност на решението. Касаторът не е изложил подобно доводи във връзка с това основание, но от оплакванията му в изложението може да се изведе позоваване на противоречие с нормата на чл. 5, ал.1, т.1, чл. 6, ал.1, чл. 11, ал.1, във връзка с чл. 17, ал.3 ЗУЕС. Според касатора, разпределение начина на ползване на общите части може да стане само със съгласието на всички етажни собственици.
Съгласно чл. 5, ал.1 т.1 ЗУЕС -всеки етажен собственик има правото да ползва общите части на сградата, съобразно предназначението им, а в чл.6, ал.1 т.1 ЗСУЕС е формулирано задължението на етажните собственици да не създават пречки за използването на общите части от другите етажни собственици. Тази норма съответства на чл.31.,ал.1 от ЗС, отнасяща се до аналогично правило по отношение на съсобствената вещ. Съгласно чл. 11, ал.1 т.10 б. „ и” и б.„м”, Общото събрание на ЕС приема решение за използване на общите части от етажната собственост при спор и за спазване на вътрешния ред. Съгласно чл. 17, ал.3 ЗУЕС, това решение се взема с обикновено мнозинство – 50% от представените идеални части от общите части на етажната собственост. Нормата е в синхрон с нормата на чл. 32 ЗС, съгласно която управлението на съсобствената вещ се извършва по решение на съсобствениците, притежаващи мажоритарен дял, а ако те не могат да вземат решение – съдът в спорна съдебна администрация може да разпредели ползването или да назначи управител. Съдът се е съобразил с тази нормативна уредба, отчитаща спицификите при общо притежание на правото на собственост, т.е. не е налице не прилагане, или неправилно прилагане на императивна правна норма, поради което не е налице очевидна неправилност на решението. Такава не е и поради нарушение на процесуалните правила, обезпечаващи равнопоставеността на страните, установяване на истината и мотивиране на съдебния акт. Такива пороци не се твърдят, а не се установяват и от материалите по делото Затова не се допуска касационно обжалване и на това наведено основание.
Съобразно този резултат, на ответника по касация С. Т. М. следва да се присъдят претендираните от него деловодни разноски в доказаният с договорът за правна помощ размер 350 лв. В договора за правна помощ, за който няма специални изисквания да е по определен образец, е отразено, че хонорара е изплатен в брой и това, съгласно ТР № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, т.1, има характера на разписка. Възражението за прекомерност на адвокатското възнаграждение е неоснователно, защото е под минималния размер. Съгласно чл.7, ал.1 т.4 от Наредбата за минималният размер на адвокатските възнаграждения, /последно изменена ДВ бр. 7 от 22.01.2019 г./, минималният размер на възнаграждение за адвокат при процесуално представителство пред първа инстанция по дела с неоценяем интерес, които не са изрично посочени е 300 лв. Съгласно чл. 9, ал.2 от същата наредба, за изготвяне на отговор по касационна жалба с основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК без процесуално представителство възнаграждението е в размер 3/4 от възнаграждението по чл. 7 или 8, но не по-малко от 500 лв.
По изложените съображения, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 4116 от 21.06.2018 г. по гр.д.№ 2168/2018 г. на Софийски градски съд по касационна жалба, подадена от Ц. Д. Н..
Осъжда Ц. Д. Н. да заплати на С. Т. М. деловодни разноски за настоящата касационна инстанция в размер на 350 лв.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: