О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 199
гр. София 27.02.2017 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 3967/2016 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], подадена чрез гл. юриск.Д. Ч., против въззивно решение № 196/13.06.2016 г. по гр.д. № 201/2016 г. по описа на Окръжен съд-Перник, с което е потвърдено решение № 8/19.01.2016 г., постановено по гр.д. № 05682/2015 г. по описа на Районен съд-Перник, в частта с която е уважен предявеният от [община] против дружеството обратен иск по чл. 54 ЗЗД.
Касаторът излага оплаквания за неправилност поради нарушения на материалния закон и необоснованост на обжалваното решение. Твърди, че не са налице основания за ангажиране на деликтната отговорност на Общината, тъй като не е налице противоправно деяние. Счита, че договорните отношения между него и Общината са тълкувани превратно и неоснователно е ангажирана отговорността му, тъй като за него не е съществувало задължение за почистване на тротоарите. Иска отмяна на обжалваното решение и претендира разноски.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните материалноправни въпроси: 1. Противоправно ли е бездействието на лицата, на които е възложено от общинските органи да почистват от сняг и лед тротоарите на територията на населено място от дадената община, когато поведението им не противоречи на приложими правни норми и съответно не нарушава права и интереси; Съществуват ли конкретни технически норми, които общинските органи са задължени да спазват по отношение поддържането на тротоарите чисти от сняг и лед ; За да се определи бездействието като противоправно, следва ли да се установи конкретния клас и ниво на земно поддържане на конкретната пътна отсечка, да се установи дебелината на снежната покривка върху настилката и други технически параметри, описани в Наредба на МРРБ ; Съществуват ли нормативни изисквания за зимно поддържане на улици, които не са част от общинска или републиканска пътна мрежа. 2. Когато общинските органи с бездействието си не са нарушили дължимата грижа на добър стопанин, тъй като приложимите технически норми не изискват от тях да почистват тротоарите от сняг, могат ли да носят отговорност по чл. 49 ЗЗД за настъпилите от подхлъзване на гражданите вреди. 3. Допустимо ли е волята на изпълнителя, изразена в писмено споразумение, имащо характер на договор между страните, с което изпълнителят е приел да извършва точно определена услуга на определена цена, да се тълкува като съгласие изпълнителят да извършва и всички останали услуги, изброени в едностранно волеизявление на възложителя, направено с отделен акт, съставляващ индивидуален административен акт, издаден в качеството му на орган на местната власт, без да е налице договорена цена и начин на изпълнение по отношение на нито една от останалите услуги. 4. Има ли кметът на общината правомощие принудително със своя заповед да налага на търговско дружество извършването на услуги на общината при условията на чл. 65, ал. 2, т. 5 Закона за защита при бедствия; Достатъчно ли е позоваването в заповедта на кмета на чл. 65, ал. 2, т. 5 ЗЗБ, за да се приеме за доказано, че на територията на [община] на процесната дата фактически има „бедствие“ по смисъла на чл. 2 ЗЗБ ; „Привличането“ на лица за „лична или материална помощ“ по смисъла на чл. 65, ал. 2, т. 5 ЗЗБ съставлява ли „възлагане на работа“ по смисъла на чл. 49 ЗЗД; Как се установява, че лицето, чиято помощ е привлечена по реда на чл. 65, ал. 2 т. 5 ЗЗБ има налична възможност да осигури помощта и необходимо ли е съгласието на привлеченото лице. Сочи основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, като заявява, че формулираният втори въпрос е разрешен в противоречие с решение № 488/07.02.2012 г. по гр.д. № 899/2010 г. по описа на ВКС, IV г.о. ,а поставеният трети въпрос противоречи на възприетото в решение № 167/26.01.2012 г. по търг.д. № 666/2010 г. по описа на ВКС, ТК, I т.о.,като по отношение на него е налице и основанието на чл.280,ал.1,т.3 ГПК,на което се позовава бланкетно. Във връзка с четвъртия поставен въпрос твърди, че не съществува съдебна практика.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от [община], подаден чрез юриск.К. Л., в който се поддържа становище за правилност на обжалваното решение. Претендира разноски.
Постъпил е отговор и от ищеца по главния иск – М. С. Г.,чрез пълномощника му адв.Б.В. в който са изложени съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Производството по делото е образувано по искова молба на М. С. Г. против [община] за заплащане на сумата от 15 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от него неимуществени вреди – болки и страдания, вследствие на осъществилото се на 07.01.2015 г. подхлъзване и падане на тротоар на територията на Общината, който е бил заледен и непочистен от сняг,както и сумата 1 934,80 лв.имуществени вреди от същото непозволено увреждане,ведно със законната лихва от датата на увреждането до окончателното изплащане. В срока за отговор на исковата молба ответника [община] е поискал привличането на [фирма] като трето лице помагач и е предявила срещу него обратен иск с правно основание чл. 54 ЗЗД. С първоинстанционното решение е уважен искът срещу Общината с правно основание чл. 49 ЗЗД за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди от непозволено увреждане в размер на 8 000 лв. и в размер на 1 934,80 лв. имуществени вреди, поради неизпълнение на задълженията й като собственик на местните пътища, булеварди, площади и обществени паркинги, да ги поддържа в изправно състояние, като осигурява безаварийно движение на превозни средства и пешеходци. В резултат на уважаването на главния иск е уважен и обратния иск на [община] против третото лице помагач до размера на присъдената сума, при условие,че Общината заплати присъденото обезщетение. Въззивното производство е инициирано по жалба на ответника по обратния иск [фирма]. За да потвърди първоинстанционното решение,в частта му ,с която е уважен обратния иск въззивният съд е приел, че третото лице помагач не е изпълнило дейностите, възложени му със Заповед № 1830/27.11.2014 г. на Кмета на [община] за кризисно почистване и опесъчаване на общинската пътна мрежа, включващи специализирани,снегопочистващи машини, опесъчители,работници и др.специализирана техника за извършване на почистване и опесъчаване на общинската пътна мрежа,респ.почистването на процесното място, на което е паднал пострадалият ищец. Съдът е приел за доказани обстоятелствата относно възлагане на работата по почистване и поддържане на пътната мрежа на територията на Общината и приемане на работата, отразено в подписаното между страните по обратния иск споразумение от 28.11.2014 г. за заплащане на извършените дейности,вземайки предвид и признанието на ответника,направено в писмения отговор,че в изпълнение на възложената му работа е извършвал почистване на уличните платна и площадите със специализирани МПС-та. Позовавайки се на разпоредбата на чл. 5, ал. 2 и § 1, т. 2 Закона за пътищата е приел, че тротоарите са включени в „обхвата на пътя“, поради което почистването им е било възложено от Общината и прието от [фирма]. По отношение на доводите чие е правото на собственост върху процесния тротоар, съдът не се е произнасял, тъй като е приел, че направеното възражение от страна на жалбоподателя е преклудирано, доколкото не е заявено с отговора на исковата молба.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. Поставеният въпрос следва да се отнася до формирането на решаващата воля на съда, но не и да засяга правилността на обжалваното решение, възприемането на фактическата обстановка или обсъждането на събраните по делото доказателства. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно да е решен в противоречие с практиката на ВКС, да е противоречиво разрешаван от съдилищата или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Възприетият селективен характер на касационното обжалване по ГПК изисква касаторът да обоснове наличието на общата и специална предпоставка.
Поставеният първи въпрос не отговаря на изискванията за общо основание. Поставените питания са общотеоритични и абстрактни, те не са намерили конкретно правно разрешение в обжалваното решение и не са обусловили решаващата воля на въззивния съд. Противоправността на деянието, като елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане по чл. 45 ЗЗД, изисква не да бъде нарушена конкретна правна повеля, а да бъде нарушена общата забрана „да не се вреди другиму“. Съдът не е изследвал обстоятелства относно характеристиките на пътното платно, в частност на тротоара, в съотношението с каквито и да било нормативни изисквания, тъй като е констатирал, наличие на вредоносен факт и неизпълнение на задълженията на собственика на вещта, да я поддържа в изправно състояние. Освен това касаторът не е посочил на кое специално основание по чл.280,ал.1 ГПК се позовава във връзка с поставените въпроси.
Вторият въпрос дали е налице полагане на дължимата грижа или не от страна на отговорното лице е въпрос по същество на спора. Така поставен въпросът оспорва правилността на решаващите изводи на въззивния съд и не може да послужи като основание за допускане на касационно обжалване. Същото важи и за поставеният трети въпрос. Оспорването на правните изводи, обективиращи преценка на съда по отношение на основателността на претенциите и конкретни правопораждащи факти, не представлява въпрос обусловил решаващата му воля. Не оспорването на конкретни изводи, а формулирането на въпроси, обусловили конкретно разрешение на въззивния съд, би могло да послужи като общо основание. Преценката на въззивния съд по отношение на доказателственото значение на сключеното между страните по обратния иск споразумение е част от формирането на вътрешното му убеждение и тя подлежи на проверка за законосъобразност едва при разглеждане на касационната жалба по същество. Следва да бъде посочено, че в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК по отношение на горепосочените въпроси са смесени основанията за допускане на касационен контрол с основанията за касиране на въззивния акт, тъй като са изложени доводи за неправилност на изводите на съда./чл. 281, т. 3 ГПК/. Последните обаче подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК,в какъвто смисъл са и указанията в т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Формулираният четвърти въпрос въобще не е бил обсъждан от въззивния съд и в тази връзка не е обусловил решаващата му воля. Касаторът целенасочено акцентрира върху твърдяното от него принудително възлагане на дейности от страна на Общината, но такова не е установено по делото,а напротив – установено е наличие на договорни отношения между [община] и [фирма] при условията на чл. 65 ЗЗБ и приемане по обем на възложената дейност по почистване на пътната мрежа на Общината, което съгласие е обективирано в сключеното между страните споразумение. Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че твърдяната от касатора „липса на съдебна практика“ сама по себе си не може да обуслови наличие на нито едно от специалните основания по чл. 280, ал. 1, т.1, т. 2 и т. 3 ГПК. Ако се твърди въпросът да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото,то следва да бъде изложено аргументирано становище в тази посока.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК в тежест на жалбоподателя следва да се възложат строените от ответника по касация [община] разноски за юрисконсултско възнаграждение, определено по реда на чл. 37 Закона за правната помощ в размер на 200 лв./двеста/ ,а на основание чл.78,ал.3 ГПК на ответника по касация М. С. Г. се дължат надлежно удостоверените и направени разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1800 /хиляда и осемстотин /лева, съобразно представения договор за правна помощ,съгласно т. 1 от ТР № 6/2012г. на ОСГТК на ВКС.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 196 от 13.06.2016 г., постановено по гр. д. № 201/2016 г. по описа на Окръжен съд-Перник.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК],със седалище и адрес на управление – С.,ж.к.”К.”, [улица] да заплати на [община] разноски за настоящата инстанция в размер на 200 /двеста/ лв.,представляващи юрисконсултско възнграждение ,а на М. С. Г. ,ЕГН [ЕГН] разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1800 /хиляда и осемстотин /лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: