О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 696
гр. София 20.06.2017 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти април две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 2637/2016 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Л. А., със съгласието на попечителя му З. Л. А., подадена чрез адв. Б. Л., против решение № 2532/29.03.2016 г. по в.гр.д. № 11191/2014 г. по описа на Софийски градски съд, II-д, с което е потвърдено решение I-120-27/14.04.2014 г. по гр.д. № 46241/2012 г. по описа на Софийски районен съд, в частта с която П. Л. А. е осъден на основание чл. 59,ал.1 вр. чл. 58 ЗЗД,действащ лично и със съгласието на попечителя си З. Л. А., да заплати на Н. Г. А. сумата от 15 000 лв.- претендирана като част от обезщетение в общ размер на 30 000 лв. за неоснователно ползване на собствения на Н. А. имот, находящ се в [населено място], за периода 01.10.2007 г. – 13.05.2011 г.
В касационната жалба се релевират оплаквания за неправилност на въззивното решение поради нарушения на материалния и процесуалния закон. Твърди се, че съдът неправилно e приложил разпоредбата на чл. 58 ЗЗД, ограничаваща отговорността на недееспособните лица и е присъдил на ищеца обезщетение за пропуснати ползи. Оспорва се и размерът на присъденото обезщетение с твърдения на необоснована преценка предвид състоянието на имота към процесния период.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване се сочи бланкетно чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по материално правния въпрос: Изключва ли разпоредбата на чл. 58 ЗЗД възможността да се претендират пропуснати ползи от недееспособен ответник? ; Позовава се на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 по процесуалния въпрос – Длъжен ли е съдът при определяне на дължимото обезщетение по своя преценка да вземе предвид наличните по делото свидетелски показания?. Позовава се на противоречие с решение № 164/20.05.2014 г. по гр.д. № 7672/2013 г. по описа на ВКС, IV г.о.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК адв. К. Г. – пълномощник на ответника по касация – Н. Г. А., е подала писмен отговор, в който е изложила съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Въззвният съд, за да се произнесе ,е установил от фактическа страна следното: на 25.11.1999 г. по силата на договор за покупко-продажба, обективиран в НА № 163, том VI, рег. № 6907, дело № 1126/1999 г., Н. Г. А. е придобила от Г. Т. С. и М. Г. С. процесния апаратамент, находящ се в [населено място], [улица], вх. В; с окончателно решение № 286/09.08.2010 г. по гр.д. № 1206/09 г. по описа на ВКС, II г.о. е уважен искът на Н. Г. А. срещу П. Л. А. и тя е призната за собственик на апартамента; владението й е предадено на 13.05.2011 г. с протокол за принудително отнемане и предаване на вещи по изп.д. № 20117880400148/13.05.2011 г. на ЧСИ В. В.; не е било спорно, че в периода 13.05.2006 г. – 13.05.2011 г. имотът е бил ползван от ответника П. Л. А.. Съобразно установеното съдът е приел, че съгласно чл. 59, ал. 1 ЗЗД всеки, който се е обогатил без основание за сметка на другиго, дължи да му върне онова, с което се е обогатил до размера на обедняването, а когато се дължи връщане от недееспособен ,от него може да се иска само това, което е отишло в негова полза. Въззивната инстанция не е кредитирала с доверие заключението по изслушаната пред нея съдебна експертиза, тъй като не са съобразени свидетелските показания относно състоянието на имота към процесния период и на основание чл. 162 ГПК е приел, че средната пазарна наемна цена на процесния имот с конкретните му характеристики е в размер на 500 лв. месено. Достигнал е до извода, че за ответника П. А. е налице полза от спестяването на разходи за наем за периода, през който е обитавал апартамента. Съдът е взел предвид, че искът е предявен като частичен за сумата от 15 000 лв., а за периода от 13.05.2006 г. до 30.09.2007 г. е погасен по давност. Като е съобразил, че общият размер на обезщетението за периода от 01.10.2007 г. до 13.05.2011 г. е в размер на 21 710 лв. е уважил частично предявения иск в пълен размер.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. За да се произнесе по предявената претенция, след като е установил наличие на останалите елементи от фактическия състав на субсидиарния иск по чл. 59 ЗЗД за неоснователно обогатяване, въззвивният съд е изследвал размера на обедняването на ищеца. Трайна и последователна е съдебната практика, че обезщетението за неоснователно ползване на недвижим имот е съизмеримо със средната пазарна наемна цена /решение № 193/02.12.2010 г. по т.д. № 1087/2009 г. по описа нa ВКС, II т.о., решение № 218/29.12.2015 г. по гр.д. № 7310/2014 г. по описа нa ВКС, I г.о. – в мотивите/. Ето защо съображенията на съда относно дължимия размер на обезщетението не обосновават уважаване на претенция за пропуснати ползи, а единствено определят ползата, с която се е обогатил ответника, който без правно основание е ползвал имота и е спестявал наемна цена. В тази връзка първият поставен въпрос не може да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване. Страната не е претендирала обезщетение за пропусната полза, нито съдът е присъждал такова, а спрямо пазарната цена на наема е определена сумата, с която през процесният период ответникът неоснователно се е обогатил, ползвайки имота на ищцата. Липсата на поставен въпрос с предвиденото в процесуалния закон съдържание е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, но за пълнота на мотивите следва да се посочи, че бланкетното позоваване на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е достатъчно да обуслови наличие на специалната предпоставка. Касаторът не е обосновал самото касационно основание за допускане на касационно обжалване, т.е. какво е значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
Вторият формулиран въпрос е обусловил решаващите изводи на съда, доколкото СГС не е кредитирал с доверие изслушаната по делото СТЕ, а е приложил чл. 162 ГПК при определяне размера на обезщетението за неоснователното ползване на имота на ищцата. Същият обаче не е разрешен в противоречие с приложеното от касатора решение на ВКС. Противно на твърденията му, при определяне на средно месечния пазарен наем, съдът се е позовал на изслушаните пред въззивната инстанция свидетелски показания, релевантни към състоянието на процесния имот и по този начин е определил средномесечния размер на наемната цена за процесния имот.
Съобразно гореизложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК касаторът следва да заплати направените и доказани от ответника по касация разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 500 /петстотин /лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2532 / 29.03.2016 г., постановено по в.гр.д. № 11191/2014 г. по описа на Софийски градски съд, II-д с-в.
ОСЪЖДА П. Л. А., ЕГН [ЕГН], действащ лично и със съгласието на попечителя си З. Л. А., ЕГН № [ЕГН] да заплати на Н. Г. А.,ЕГН [ЕГН] разноски за настоящата инстанция в размер на 500 /петстотин / лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: