О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 833
гр. София 25.06.2015 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети март две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 1337/2015 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Л. Г., в качеството й на повереник на А. П. П. против решение от 16.12.2014г., постановено по в.гр. д. № 338/2014 г. на Окръжен съд-Монтана, с което е потвърдено решението от 16.10.2014 г. на Районен съд-Монтана, с което е обявено за нищожно споразумението, сключено между А. П. П. от [населено място], област М. и адв. С. Г., в качеството й на назначен особен представител на Г. П. П. от [населено място], област М. по гражданско дело № 511/2013 г. на Районен съд – Монтана, в частта му, с която жилището в [населено място], [улица] предоставено за ползване като семейно на А. П. П. и без дължим насрещен наем,както и в частта, с която Г. П. П. е осъден да заплаща месечна издръжка за непълнолетно дете в размер на 140 лв., като противоречащо на закона.
В касационната жалба се релевират доводи за недопустимост на въззивното решение и неправилност поради противоречие с процесуалния и материалния закон и необснованост – основания по чл. 281, ал.1, т. 2 и т. 3 ГПК.Претендира разноски.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи бланкетно чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по следните материалноправни въпроси, формулирани в т. І от приложеното изложение по чл. 284, ал. 3 ГПК: 1/ Как следва да бъдат определяни рамките на представителната власт на особения представител, назначен с акт на съда на основание чл. 47, ал. 6 ГПК и съгласно разпоредбата на чл. 29, ал. 5 ГПК; 2/ При назначаване на особен представител на страната представителната власт произтича от акт на съда, при наличието на законоустановени предпоставки. Означава ли това, че особеното процесуално представителство е по разпореждане на закона съгласно разпоредбата на чл. 36 ЗЗД; 3/ Кога особеният представител действа в разрез с интересите на представлявания, като при хипотезата на чл. 29, ал. 5 ГПК особеният представител може да извършва действия, за които се извършва нарочно пълномощно, само с одобрението на съда, пред който се води делото; 4/ Приложима ли е разпоредбата на чл. 40 ЗЗД, респективно чл. 26, ал. 1 ЗЗД по отношение на особения представител; 5/ Може ли особеният представител при сговаряне с лицето, с което договаря да действа във вреда на представлявания при хипотезата на чл. 29, ал. 5 ЗЗД. Излага доводи, че липсва практика на съдилищата по тези въпроси. В т. ІІ от изложението е формулиран следният въпрос, за който се твърди, че е налице основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК за допускане до касационно обжалване: Може ли съдът да основе решението си, без да обсъди доказателствата, събрани в производството по гр.д. № 511/2013 г. на РС-Монтана преди сключване на споразумението между особения представител на ответника и ищцата по чл. 49, ал. 4 СК, утвърдено с постановено по делото решение, както и гласните доказателства, събрани чрез разпит на свидетели по гр.д. № 70206/2014 г. на РС-Монтана. Сочи противоречие с решение № 91/17.11.1971г. по гр.д. № 73/1971 на ОСГК на ВС, т. 4 от ППВС № 7 от 27.12.1965 г., т., т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. на ВКС, т.д. №1/2013 г. на ОСГТК. В т. ІІІ от изложението са посочени следните материалноправни въпроси: 1/ Допустимо ли е предоставянето на семейното жилище на съпруга в производството по дело за развод, на когото не е предоставено упражняването на родителските права по отношение на роденото от брака непълнолетно дете; 2/ Има ли отказ от семейно жилище, когато то е напуснато от съпругата поради упражняване върху нея морален и психически тормоз; 3/ Може ли родителят, на когото е предоставено упражняването на родителските права по отношение на ненавършилите пълнолетие деца да се отказва от семейното жилище, както и да постига споразумение ползването на семейното жилище да се предостави на другия родител; 4/ Задължен ли е съдът при споразумение по чл. 49, ал. 4 СК и с оглед разпоредбата на чл. 49, ал. 5 СК да упражни контрол за законосъобразност на споразумението за опазване интересите на децата, както и дали е съобразено със закона, правилата на морала и интересите на родените от брака деца; 5/ Кои са критериите за определяне размера на издръжката на ненавършилото пълнолетие дете и кой критерий е водещ – нуждите на детето или възможностите на родителя, който дължи издръжка. Твърди, се че е налице противоречие с разрешението по т. 1 на ППВС № 12/28.11.1971 г., ТР № 60/12.08.1987 г. по гр.д. № 31/1987г. на ОСГК на ВС, Решение № 1903/15.06.1982 г. по гр.д. №1480/1982г., ВС, ІІ г.о., Решение № 1725/1984 на ВС, ІІ г.о., Решение № 3487/24.11.1982 г. по гр.д. № 3087/1982 г. на ВС, ІІ г.о., ППВС № 5/16.11.1970 г. – т. 2 и т. 4, Решение № 1639/20.05.1980 г. по гр.д. № 572/1980г. ІІ г.о. на ВС, решение № 4531/21.07.2011 г. на СГС по гр.д. №7014/2011 г.
Ответникът по касация Г. П. П., чрез процесуалния си представител адв. К. Б., е подал писмен отговор по чл. 287 ГПК. Излага съображения, че въззивното решение в частта, в която е прогласена нищожността на постигнатото споразумение, с което Г. П. П. е осъден да заплаща на А. П. месена издръжка за непълнолетното дете П. Г. П. в размер на 140 лв. не подлежи на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. Твърди, че не са налице основанията по чл. 280, ал.1, т. 1, 2 и 3 ГПК за допускане до касационно обжалване. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
За да се произнесе, въззивният съд е приел, че предявения иск е с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 40 ЗЗД за обявяване за нищожно поради противоречие със закона споразумението, сключено между А. П. П. и адв. С. Г. от АК-М., в качеството й на особен представител на Г. П. П. от [населено място], обл. М. по гр.д. № 511/2013 г. в частта му, с която жилището в [населено място], [улица] предоставено за ползване като семейно на съпругата А. П. П. без да дължи насрещен наем и в частта, с която Г. П. П. е осъден да заплаща на А. П. П. като законен представител на непълнолетното им дете месечна издръжка в размер на сумата 140 лв. Съдът е посочил, че разпоредбата на чл. 40 ЗЗД предпоставя осъществяването на два правопораждащи факта: договор, сключен във вреда на представлявания и споразумяване между представителя и третото лице във вреда на представлявания, като преценката дали договорът е сключен във вреда на представлявания се извършва при отчитане на всички обстоятелства, свързани с интереса на представлявания и мотивите на представителя да го сключи. Съдът е приел, че и двете предпоставки са налице, доколкото със споразумението, подписано от особения представител, с което бракът е прекратен, семейното жилище е предоставено за ползване на А. П. П. без да заплаща насрещен наем и Г. П. П. е осъден да заплаща издръжка на непълнолетното си дете в размер на сумата от 140 лв. За да обоснове крайния си извод, въззивният съд е приел, че разпоредбата на чл. 40 ЗЗД се прилага и по отношение на особения представител, чийто действия са утвърдени от съда, тъй като нормата на чл. 36 ЗЗД изрично приравнява представляването по пълномощие с представляването по разпореждане на закона, а тази на чл. 40 ЗЗД не прави разграничение между формата на представителството. Съдът е посочил, че признаците на нищожността на това основание са: наличие на несъответствие между волята на представителя и на представлявания и знанието за това несъответствие от третото лице, наличие на споразумение между представителя и третото лице и увреждане на интересите на представлявания – достатъчна е потенциална възможност за увреждане,а не и причиняване на реални вреди. При това основание е налице субективен елемент – представителят и третото лице трябва да действат умишлено, да имат съзнание за увреждане на представлявания. Увреждането на интереса на представлявания може да има различни проявни форми, в т.ч. договор, сключен при неизгодни условия съобразно конкретната икономическа обстановка. Успоредно с увреждането следва да е налице и второто условие – споразумяване между представителя и третото лице във вреда на представлявания. В чл. 40 ЗЗД не се предполага недобросъвестност на третото лице, поради което представляваният, позоваващ се на тази недобросъвестност, следва да я установи. Прието е, че преценката за намерението за увреждане се извършва въз основа на всички доказателства за обстоятелствата, при които е сключен договорът с третото лице. Въззивният съд е посочил, че ищцата по брачното дело не е установила жилищна нужда, за да бъде предоставено семейното жилище в [населено място] на нея и то без заплащане на наем. Освен това особеният представител на Г. П. П. без да е предприел необходимите правни действия за събиране на доказателства досежно интересите на представлявания е подписал споразумението в негова вреда, в противоречие на § 1 ДР на СК. По отношение на валидността на сключеното споразумение в частта,с която Г. П. П. е осъден да заплаща издръжка за непълнолетното си дете в размер на 140 лв. съдът е приел, че особеният представител се е споразумял в нарушение на разпоредбата на чл. 143, ал. 1 СК, съгласно който размерът на издръжката се определя не само от нуждите на детето, но и от възможностите на родителя да заплаща такава. За да постанови обжалваното решение, съдът е посочил, че възможностите на родителя са били по-малки и след като особеният представител е подписал споразумение за по-голям размер е действал във вреда на представлявания. При тези изводи, въззивният съд е приел, намерението за увреждане за доказано. За да постанови крайният си акт, съдът е приел, че дори само обстоятелството, че отношенията между представлявания и третото лице остават скрити за представлявания, е достатъчно да се приеме, че е налице сговор за увреждане.
Съгласно сл. 280, ал. 2 ГПК не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лв. за граждански дела. В случая е предявен иск за признаване на нищожност на споразумение и в частта, в която Г. П. П. е осъден да заплаща на А. П. П. като законен представител на непълнолетното им дете месечна издръжка в размер на сумата 140 лв. Размерът на цената на иска за съществуване на договор се определя съгласно стойността му – чл. 69, ал. 1, т. 4 ГПК. Доколкото в споразумението, сключено по гр.д. № 511/2013 г. по описа на РС –Монтана, чиято валидност е предмет на настоящия спор, е определен само началният момент на дължимостта на вземането за издръжка, неоснователен е доводът на ответника по касация за недопустимост на касационнното обжалване на въззивното решение в посочената част на основание чл. 280, ал. 2 ГПК. В чл. 144 СК е предвидена хипотеза за издръжка на пълнолетни учащи се деца от техните родители.Доколкото към момента не може да се прецени крайният момент на задължението за издръжка, приложение ще намери чл. 69, ал. 1, т. 7 ГПК, съгласно който по искове за периодични платежи за неопределено време, размерът на цената на иска е сборът на платежите за три години, а именно сумата от 5040 лв.,поради което решението е допустимо до касационна проверка на формалното основание по чл. 280, ал. 2 ГПК.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая изложението на основанията за допускане до касационно обжалване не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради липса на ясно и точно формулиран въпрос. Съгласно даденото задължително тълкуване на закона, съдържащо се в посоченото тълкувателно решение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд може само да го уточни и конкретизира.
Съгласно т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС при вероятна процесуална недопустимост на въззивното решение, касационният съд следва да прецени, налице ли е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение е недопустимо, тъй като разпоредбата на чл.40 ЗЗД е неприложима по отношение на процесуалното представителство по чл.29 ГПК.Непротиворечива е трайната и задължителна практика,че решението е недопустимо, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата, когато е разгледал спор, който не е подсъден на съответния съд, когато е разгледал непредявен иск, когато се е произнесъл при ненадлежно упражнено право на иск, когато се произнесъл извън предмета на търсената защита, присъдил е нещо различно от претендираното или се е произнесъл в нарушение на диспозитивното начало. В случая обжалваното въззивно решение е валидно и допустимо,тъй като разпоредбата на чл.40 ЗЗД не прави разграничение между формата на представителство – доброволно или по закон,а за да настъпят предвидените в разпоредбата последици е необходимо да е налице представителство.С оглед изложеното не е налице основание за допускане на касационно обжалване поради вероятна процесуална недопустимост на съдебния акт.
Формулираните в т. І от изложението въпроси не могат да обусловят допускане на касационно обжалване. Така поставени те изразяват становището на касатора относно крайните изводи на съда и представляват касационно основание, а не основание за допускане до касационно обжалване. За да се произнесе въззивният съд е приел, че нормата на чл. 40 ЗЗД се отнася както до договорното, така и до законовото представителство, както и че същата е приложима и във връзка с действията на особения представител, като се е позовал на задължителната практика на ВКС, обективирана в решение № 361/16.11.2011г. по гр.д. №1077/2010 г. на ВКС, ІVг.о.. Касаторът смесва основанията за допускане на касационен контрол с основанията за касиране на въззивния акт при формулиране на въпросите, като в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК всъщност са изложени доводи за неправилност на обжалваното решение /чл. 281, т. 3 ГПК/.Последните обаче подлежат на преценка в производството по чл. 290 от ГПК. Освен това основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането на делото от касационната инстанция би допринесло за промяна в създадената съдебна практика, и то, когато тази промяна се налага поради неточното тълкуване на дадена правна норма, довело до тази практика; или когато се налага осъвременяване на съдебната практика поради настъпило изменение в законодателството и обществените условия. Касаторът не е обосновал такива предпоставки, а и те не са налице в случая.
Посоченият в т. ІІ от изложението въпрос също не съдържа характеристиките на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. Въпросът не е обусловил решаващата воля, обективирана в обжалваното въззивно решение, доколкото съдът се е произнесъл по валидността на съдебното споразумение, сключено между жалбопдателката и особения представител на ответника по касация и не е разгледал сочените доказателства като относими към предмета на спора. Съдът формира вътрешното си убеждение по правно релевантните факти въз основа на всички събрани доказателства, които е сметнал за относими. Оспорването на формирането на вътрешното убеждение не може да обуслови допускане до касационна проверка, а е оплакване по същество относно крайните изводи на съда.
По въпросите, посочени в т. ІІІ от изложението въззивният съд изобщо не се е произнасял, тъй като същите не са включени в предмета на спора във връзка с действителността на процесното споразумение. Те са били предмет на обсъждане в производството по гр.д. № 511/2013 г. на РС-Монтана, което е приключило със одобреното споразумение. Те не са обусловили решаващата роля на съда и следователно не отговарят на изискванията за общо основание за допускане до касационно обжалване. Следва да се има предвид, че е недопустимо съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Такова процесуално действие на съда би довело до нарушение на принципа на диспозитивното начало, прокламиран с чл.6 ГПК. Непосочването на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание за недопускане до касационно обжалване, без касационният съд да дължи произнасяне по твърденията относно наличието на специфичните предпоставки.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на касатора следва да бъдат възложени и сторените от ответника по касация разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 600 /шестстотин /лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 16.12.2014г., постановено по в.гр. д. № 338/2014г. на Окръжен съд-Монтана.
ОСЪЖДА А. П. П., ЕГН [ЕГН] да заплати на Г. П. П., ЕГН [ЕГН] разноски за настоящата инстанция в размер на 600 /шестстотин/лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: