О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 955
гр. София 22.12.2016 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 60154//2016 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], подадена чрез адв. М. С., против решение № 33/23.03.2016 г., постановено по в.т.д. № 51/2016 г. по описа на Апелативен съд – Бургас, с което е потвърдено решение № 415/19.10.2015 г. по т.д. № 203/2014 г. по описа на Окръжен съд – Бургас в частта, с която са отхвърлени предявените от касатора обективно съединените установителни искове по чл. 422 ГПК срещу Р. П. Д. за сумите : 7 000 лв. възнаграждение по договор за паричен заем, 12 000 лв. – неустойка за забава за периода 28.01.2013 г. -28.05.2013 г. и разликата над установения от съда размер от 65 000 лв. до претендирания размер от 67 000 лв.- главница по договор за заем от 26.09.2011 г.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на обжалваното решение,поради нарушение на материалния закон и съществено процесуално нарушение – основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК. Иска се отмяна на поставения съдебен акт и уважаване на предявените искове в пълен размер, както и присъждане на разноски.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, преповтарящо касационната жалба, се сочи бланкетно чл.280, ал.1,т.1 ГПК по основанията визирани в чл.281 ал.3 ГПК – необоснованост и незаконосъобразност изразяваща се в неправилното приложение на материалния закон.Позовава се на ТР № 1/2009 год. по т.д.№ 1/2009 г.на ОСТК на ВКС. Сочи бланкетно чл.280,ал.1,т.3 ГПК по въпроса – „Допустимо ли е съдът при преценката си за действителност на конкретна уговорка за неустойка, постигната и подписана във втора последваща договореност между две страни, да прилага критерии за преценка за неустоечна клауза, обусловени на уговорките между страните от предходна тяхна договореност и да обуславя – досежно неустоечната клауза – нищожност на втория договор – допълнително споразумение въз основа на изводи за „не”действителността на уговорката от основния договор“.
В срока по чл. 287, ал.1 ГПК не е постъпил писмен отговор от ответната страна по касация.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК.
Пред първа инстанция са предявени обективно кумулативно съединени установителни искове за признаване дължимостта на следните вземания по издадена заповед за незабавно изпълнение: 67 000 лв. – главница по сключен договор за заем, 7 00 лв. – договорена възнаградителна лихва, 12 000 лв. – договорена неустойка за забава за периода от 28.01.2013 г. до 28.05.2013 г. Първоинстанционният съд е счел уговорката за неустойка за нищожна и предвид установените данни, че Р. П. Д. е изплатил в полза на [фирма] сумата от 6 000 лв. на 16.10.2012 г. и сумата от 3 000 лв. на 22.02.2013 г. е приел, че с постъпилата сума от общо 9 000 лв. са погасени съответно договореното възнаграждение по договора за заем и частично главницата. С обжалваното решение въззивният съд е приел, че възникналото правоотношение по договор за заем и споразумение към него между страните има характеристиките на потребителски кредит. Обосновал е извод, че договорената неустойка не противоречи на разпоредбата на чл. 33, ал. 2 от Закона за потребителския кредит, доколкото законовата норма не е действала към момента на сключване на договора за заем, но е приел за нищожна уговорката за неустойка поради противоречието й с добрите нрави, като е съобразил дадените разяснения за тълкуване на закона, съдържащи се в ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Приел е, че договорената неустойка от 3 000 лв. месечно е предназначена за генериране на свръхпечалба за сметка на икономически по-слабата страна – потребителя, кредитополучател. Взел е предвид, че във връзка със сключения договор е предвидено и обезпечение на кредита с ипотека върху недвижим имот и такава е учредена в деня на договора. Като е съобразил обстоятелствата относно размера на предвидената санкция от 3 000 лв. месечно, без да се държи сметка за това каква част от кредита е върната, наличното обезпечение – договорна ипотека върху имот на значителна стойност, съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнението вреди, съотношението на размера на неустойката към законната лихва, съдът е приел, че уговорената неустойка води до неоправдано обременяване на длъжника и до гарантиране на доход на кредитора, несъобразен с евентуалните вреди от несвоевременното изпълнение. При тези данни съдът е приел, че процесната неустойка излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функция, с което се нарушава принципът на справедливостта в правоотношенията между договарящите страни и то в ущърб на потребителя,поради което уговорката е нищожна.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. Изложението на основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК няма съдържанието, предписано от закона, тъй като не е посочен кой е материалноправния или процесуалноправния въпрос, обусловил изхода на спора по начин, по който касационното обжалване би било допустимо. Същото не отговаря на приетото с т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради липса на ясно и точно формулирани въпроси. Изложените от касатора основания относно законосъобразността на неусточната уговорка, кореспондиращи изцяло с оплакванията, съдържащи се в жалбата са относими към правилността на решението и би следвало да са част от съдържанието на самата касационна жалба по чл.284 ал.1 ГПК във вр.чл.281 ГПК.
Аргументацията за наличието на основанието по т.1 на чл.280 ГПК за допустимост на касационното обжалване, изразяваща се в липсата или неправилно обсъждане на събрания по делото доказателствен материал и извършената от решаващия съд суверенна преценка на релевантните за спора факти и обстоятелства, довели до необоснованост и незаконосъобразност на обжалваното решение, фактически са пороци, отнасящи се до правилността на постановения съдебен акт и са основания за касиране по смисъла на чл.281 ,т.3 ГПК, но не представляват основание за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл.280 ал.1 ГПК.За пълнота на изложението следва да се посочи, че при постановяване на обжалваното решение, въззивният съд се е съобразил с дадените указания за тълкуване на закона, съдържащи се в ТР № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС приемайки,че сключеното впоследствие споразумение между страните урежда последиците от неизпълнението на задълженията по договора за заем .
Не е налице и релевираното основание зае допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.Самата формулировка на въпроса изразява оспорване на решаващите изводи на съда и съдържа отново оплакване, че съдът не е извършил конкретна преценка,поради което въпросът не отговаря на изискванията за общо основание. Само за пълнота на мотивите следва да се посочи, че касаторът не е обосновал и наличието на специалното основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, което не се изчерпва с бланкетното му посочване с твърдението, че лисва съдебна практика, а касаторът дължи да изложи мотивирани съображения защо поставеният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото.
При този изход на спора разноски не се дължат.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 33/23.03.2016 г., постановено по в. т. д. № 51/2016 г. на Апелативен съд-Бургас.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: