О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 106
гр. София 31.01.2017 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети януари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 3756/2016 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от Л. д. П. към [фирма], представлявано от Ръководителя инж. И. С. И., чрез ст. юрисконсулт Т. И. против решение № 890/17.06.2016 г. по възз.гр.д. № 1184/2016 г. по описа на Окръжен съд – Пловдив, с което е потвърдено решение № 366/03.02.2016 г., постановено по гр.д. № 9703/2015 г. по описа на Районен съд – Пловдив в частта, с която е признато за незаконно и отменено уволнението на Д. Ж. С. на основание чл. 328, ал. 2 КТ, считано от 04.06.2015 г., извършено със Заповед № 72/02.06.2015 г. на Управителя на [фирма], в частта, с която Д. Ж. С. е възстановен на заеманата преди уволнението длъжност „Ръководител отдел Локомотиви“ в Л. д. П. към [фирма] /правоприемник на заличеното „Поделение за пътнически превози П. при [фирма], както и в частта, с която Л. д. П. към [фирма] е осъдено да заплати на Д. Ж. С. сумата от 8 151, 68 лв., представляваща обезщетение на основание чл. 225, ал. 1 КТ за периода от 04.06.2015 г. до 04.12.2015 г.ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 03.08.2015 г. до окончателното й изплащане.
В касационната жалба се съдържат оплаквания за недопустимост и неправилност на обжалваното решение. Твърди се, че исковата молба недопустимо е предявена и срещу евентуален ответник, тъй като спорното материално правоотношение е трудово. По отношение на правилността касаторът се противопоставя на изводите на въззивния съд и заявява становище, че Управителят на [фирма] е компетентен да издаде заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение. Иска се обжалваното решение да бъде обезсилено, а в случай, че съдът го намери за допустимо да бъде отменено като неправилно.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е формулиран следния процесуалноправен въпрос: „Допустимо ли е при всички случаи конституирането на евентуален ответник по спор относно прекратяване на трудовото правоотношение, както и допустимо ли е решението, постановено по искове с правни основания чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 във вр. с чл. 225, ал. 1 КТ, предявени с нередовна искова молба, в която е налице противоречие относно това кой е работодател на ищеца,в противоречие с практиката на ВКС?“.Не сочи конкретно основание за допустимост на касационното обжалване по чл.280, ал.1ГПК ,но се позовава на противоречие с решение № 112/ 10.04.2013 г. по гр.д. № 717/2012 г., ВКС, IV г.о.Сочи основанието по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по материалноправния въпрос – може ли управителят на юридическото лице да упражни правото да прекрати трудовото правоотношение на работник в някое от поделенията на дружеството,ако това поделение има статут на работодател, разрешен в противоречие с решение № 325/22.07.2011 г. по гр.д. № 954/2010 г., ВКС, IV г.о.
В срока по чл. 287, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор от насрещната страна по касация – Д. Ж. С., чрез адв. С. А., в който са изложени съображения, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а жалбата се оспорва като неоснователна по същество. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Като се е произнесъл с обжалваното решение, Окръжен съд – Пловдив е достигнал до собствени обосновани изводи за фактическата и правна обстановка по делото и подробно е разгледал оплакванията, наведени във въззивната жалба. Посочил е, че производството е образувано по обективно съединени искове с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ във вр. чл. 225, ал. 1 КТ, предявени от Д. Ж. С. срещу [фирма], ЦУ – София като главен ответник и против Л. д. П. към [фирма] /правоприемник на заличеното „Поделение за пътнически превози П. при [фирма]/ при условията на евентуалност, като предмет на въззивно обжалване е уважаването на исковете срещу евентуалния ответник. Спорна е законосъобразността на Заповед № 72/София от 02.06.2015 г., издадена от Управителя на [фирма], ЦУ-София, с която е прекратено възникналото по силата на трудов договор № ЛС-134/05.12.2014 г. трудово правоотношение между ищеца и Л. д. П. към [фирма] на основание чл. 328, ал. 2 КТ вр. чл. 326, ал. 2 КТ и § 1, т. 3 ДР на КТ поради подбор на управленски екип. Съдът е приел за неоснователно направеното оплакване за нередовност на исковата молба, респективно за недопустимост на първоинстанционното решение. Изложено е, че ищецът ясно е посочил кой ответник предпочита, предвид обстоятелството, че трудовият му договор е сключен с евентуалния ответник, а заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е издадена от главния ответник. Съдът е счел предявените искове срещу евентуалния ответник за основателни и е потвърдил първоинстанционното решение с мотива, че към датата на прекратяването на правоотношението работодател е бил Поделение за пътнически превози – П. при [фирма], а процесната заповед не е издадена от него. Като се е позовал на разпоредбата на чл. 61, ал. 1 КТ във вр. §1, т. 1 КТ и установените данни, съдът е направил извод, че работодател по трудовото правоотношение е Поделение за Пътнически превози П. при [фирма], защото трудовият договор е сключен от Директора на Поделението, заеманата от ищеца длъжност е включена в разписанието на длъжностите на Поделението и Поделението е мястото, където се е полагал наемния труд. Ето защо единствено Поделение за Пътнически превози П. при [фирма], чрез представителния му орган, като работодател разполага с компетентността да прекратява възникнало трудово правоотношение. Във връзка с оплакванията на жалбоподателя въззивният съд изрично е посочил, че съдът следи служебно за наличието на валидно волеизявление на оправомощено с работодателска власт лице за прекратяване на трудово правоотношение. С тези съображения е приел, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е незаконна, тъй като е издадена от лице, различно от работодателя. Следователно извършеното с нея уволнение следва да бъде отменено, а претенциите на ищеца за възстановяване на заеманата от него длъжност и за заплащане на обезщетение за оставането му без работа поради незаконно уволнение са основателни.
Съгласно т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 год. при вероятна процесуална недопустимост на въззивното решение съдебния контрол следва да се допусне дори и касаторът да не се е позовал на такъв порок на съдебния акт. В съответствие с нормите на чл.5 и чл.7 ГПК съдът служебно следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото, в това число и в стадия на селектиране на касационните жалби. При съобразяване гореизложеното, в случай, че в производството по чл.288 ГПК, съдът констатира пороци, обосноваващи извод за евентуална невалидност или недопустимост на съдебния акт, следва да допусне до касационно обжалване въззивното решение.В настоящия случай въззивното решение не следва да се допусне до касационен контрол, за да се провери, налице ли е вероятна недопустимост на съдебния акт,макар и да е въведено такова оплакване от касатора. Процесуалната легитимация е абсолютна процесуална предпоставка за правото на иск и за наличието й съдът следи служебно. Ако при проверката се констатира, че исковете са предявени срещу ненадлежен ответник, съдът следва да укаже на ищеца да отстрани в определен срок тази нередовност, като при неизпълнение на указанията производството се прекратява. В случая въззивното решение не е постановено по нередовна искова молба,тъй като е съобразено евентуалното предявяване на исковите претенции съобразно твърденията на ищеца и заявения от него предпочитан ответник.Изводите на съда в тази посока са съобразни с трайната практика на ВКС, обективирана в цитираното решение № 112/10.04.2013 г. по гр.д. № 717/2012 г. по описа на ВКС, ГК, IV г.о.,според която, в исковата молба по предявени искове по чл. 344, ал. 1 от КТ ответниците следва да са ясно посочени, както и кой от тях е главният (предпочитаният) ответник и кой е евентуалният ответник, при изложени ясни твърдения и съображения защо ищецът счита, че всеки един от тях е възможно да е негов работодател. И в тези случаи при неясноти и противоречия в исковата молба, съдът следва да даде указания за отстраняването им в срока по чл. 129, ал. 2 от ГПК. Повдигнатият, като общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК,въпрос относно допустимостта на предявяването на исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 КТ срещу евентуален ответник е обусловил решаващата воля на съда, но както вече беше посочено, същият е разрешен в съответствие с практиката на ВКС,а именно, че трудовото правоотношение се създава с предприятието, в което е съответната длъжност, на което се предоставя работна сила, където се полага наемния труд, т. е.,предприятието, а не висшестоящият орган по назначението, е работодател и надлежна страна по трудовите спорове. Формулираният материалноправен въпрос не отговаря на изискванията за общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и е относим към изложените от страна на работодателя – евентуален ответник съображения, че издателят на процесната заповед – Управителя на [фирма] е действал при упражняването на собствени компетентности. Доводите на касатора се свързват със становището на въззивния съд относно това кой е работодател по прекратеното трудово правоотношение, което е определило и решаващата му воля. Несъгласието с изводите не съда не може да обуслови наличие на основание за допускане на касационно обжалване, тъй като оплакванията срещу правилността на решението се разглеждат едва при поизнасяне по същество на жалбата. Само за пълнота на мотивите следва да се отбележи, че не е обосновано и наличие на претендираното специално основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.
Съобразно гореизложеното не са налице основания за допускане на касационно обжалване.
С оглед изхода от спора касаторът следва да заплати действително направените и доказани от ответника по касация разноски за настоящата инстанция в размер на 720 лв.с ДДС /седемстотин и двадесет/лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 890/17.06.2016 г., постановено по гр. д. № 1184/2016 г.по описа на Окръжен съд – Пловдив.
ОСЪЖДА Л. д. П. към [фирма] с ЕИК ********** да заплати на Д. Ж. С. разноски за настоящата инстанция в размер на 720 лв./седемстотин и двадесет лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: