О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 305
гр. София 21.03.2017 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 13 февруари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 4089 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца Д. К. И., чрез адв. А. А. срещу решение № 198/18.02.2016 г. по в.гр.дело № 2811/2015 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 72/21.05.2015 г. по гр.дело № 758/2014 г. на Девненския районен съд в частта, с която са отхвърлени исковете на Д. К. И. срещу [фирма] с правно основание чл.262,ал.1,т.1 КТ за осъждане на ответното дружество да заплати на ищеца сумите: от 8063.10 лв., представляващи неизплатено от работодателя трудово възнаграждение за отработени извънредни часове за работа през работните дни за периода м.юли 2011 г. до м.май 2013 г., ведно със законната лихва, считано от 10.05.2014 г. до окончателното изплащане, 10500 лв., представляващо неизплатено от работодателя трудово възнаграждение за положен извънреден труд през почивните дни за периода от м.юли 2011 г. до м.май 2013 г., ведно със законната лихва от 10.05.2014 г. до окончателното изплащане и в частта, с която е потвърдено определение № 366/01.07.2015 г. по гр.дело № 758/2014 г. на Девненския районен съд, с което е изменено решението на Девненския районен съд № 72/21.05.2015 г. в частта, с която е определен размерът на дължимите от ищеца Д. К. И. в полза на ответното дружество [фирма] разноски, като ги е увеличил от 840.28 лв. на 1193.74 лв. на основание чл.248 ГПК.
Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост.
В изложението към касационната жалба са формулирани правните въпроси: 1. относно установяване на извънредния труд по чл.262 КТ, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 228/24.06.2011 г. по гр.дело № 1625/2010 г. на ВКС, III г.о., постановено по чл.290 ГПК, 2. относно приложение на разпоредбите на чл.190 ГПК и чл.161 ГПК, решен в противоречие с практиката на ВКС – определение № 136/15.04.2015 г. по гр.дело № 7540/2013 г. на ВКС, III г.о. Посочените въпроси според жалбоподателя са решавани противоречиво от съдилищата – решение № 615/06.01.2014 г. по в.гр.д. № 1254/2013 г. на Великотърновския окръжен съд, решение № 388/30.07.2013 г. по в.гр.дело № 876/2013 г. на Великотърновския окръжен съд, решение № 1796/03.04.2013 г. по гр.дело № 13912/2013 г. на Районен съд [населено място], решение № 2385 по адм.дело № 1844/2015 г. на Административен съд [населено място], 3. според жалбоподателя касационно обжалване следва да се допусне на основание чл.280,ал.1,т.3 ГПК с оглед точното прилагане на закона и развитие на правото. Твърди се в изложението, че са недопустими действията от страна на ответното дружество, възпрепятстване на доказването от страна на същото дружество неизпълнение на поетите задължения по чл.42 от ЗСч и чл.38 от ДОПК. Твърди се, че недопускане на искания на ищеца, като задължаване на трети лица да представят исканите доказателства, които би следвало да се съхраняват и да се намират в дружеството. Непроизнасяне по представените доказателства от ищеца и непроизнасяне по доказателствени искания на ищеца е нарушаване на правата на ищеца на справедлив процес и е от значение за точното прилагане на закона, поради което е необходимо да се допусне касационно обжалване и да бъде решен този въпрос за точното прилагане на закона. Според жалбоподателя относно осъщественият извънреден труд е съществено важен въпрос и точното и ясно тълкуване на закона е необходимо.
В допълнение към изложението от 11.04.2016 г. са формулирани въпросите – 1.относно определяне разноските в полза на ответното дружество и по-точно за присъдения адвокатски хонорар, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.16 от т.решение № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, 2. трябва ли юридическо лице да представя доказателства за извършени разходи ако се е представлявало само от юрисконсулт и би ли следвало съдът да изисква доказателства за направени разноски, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
В срока по чл. 287 ГПК ответникът по касационната жалба [фирма], чрез юрисконсулт Т. Б. е изразил мотивирано становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба на ищеца по същество.
Подадена е касационна жалба от ответника [фирма], чрез юрисконсулт Т. Б. срещу решение № 501/15.04.2016 г. по в.гр.дело №2811/2015 г. на Варненския окръжен съд, постановено по реда на чл.250 и чл.248 ГПК, с което е допълнено решение № 198/18.02.2016 г. по в.гр.дело № 2811/2015 г. на Варненския окръжен съд, както следва: оставена е без уважение частна жалба вх. № 4171/21.07.2015 г., подадена от [фирма] срещу определение № 366/01.07.2015 г. по гр.дело № 758/2014 г. на Девненския районен съд в частта, в която е оставено без уважение искането на [фирма] за увеличение размерът на дължимите от Д. И. К. разноски за разликата над 1193.74 лв. до 1905.75 лв. и е оставена без уважение молба вх. № 7394/12.03.2016 г., подадена от [фирма] в частта, в която е отправено искане по реда на чл.248 ГПК за допълване в частта за разноските на решение № 198/18.02.2016 г. по в.гр.дело № 2811/2015 г. на Варненския окръжен съд. Касационната жалба на ответника в частта, с която е обжалвано решението на Варненския окръжен съд от 15.04.2016 г. в частта, с която е допълнено решението на Девненския районен съд от 18.02.2016 г., като е оставена без уважение частна жалба вх. № 4171/21.07.2015 г., подадена от [фирма], представлява частна касационна жалба по чл.274,ал.3 ГПК,вр.чл.248,ал.3 ГПК. Касационната жалба на ответника в частта, с която е обжалвано решение № 501/15.04.2016 г. по в.гр.дело №2811/2015 г. на Варненския окръжен съд в частта, с която е оставена без уважение молба вх. № 7394/12.03.2016 г., подадена от [фирма] в частта, в която е отправено искане по реда на чл.248 ГПК за допълване в частта за разноските на решение № 198/18.02.2016 г. по в.гр.дело № 2811/2015 г. на Варненския окръжен съд, представлява частна жалба по чл.274,ал.2 ГПК,вр.чл.248ал.3 ГПК.
Поддържаните основания за неправилност на посоченото решение по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост.
В изложението към касационната жалба са поставени правните въпроси: 1. при намаляване по реда на чл.78, ал.5 ГПК поради прекомерност на претендирано от ответното дружество юрисконсултско възнаграждение съдът длъжен ли е да му присъди пропорционална част от намаления размер на юрисконсултското възнаграждение съразмерно с отхвърлената част на исковете, съгласно чл.78,ал.3 ГПК, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 2.при постановяване на съдебния си акт съдът има ли право да откаже присъждане на разноски ако в представения от ответното дружество списък с разноските по чл.80 ГПК липсва уточнение каква част от претендираното юрисконсултско възнаграждение за процесуално представителство по коя жалба се отнася, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.1 от т.решение № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по чл.290 ГПК. Според жалбоподателя правният въпрос е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
В срока по чл.287 ГПК срещу решение № 501/15.04.2016 г. по в.гр.дело № 2811/2015 г. на Варненския окръжен съд е подадена насрещна касационна жалба от ищеца Д. К. И., чрез адв.А. А.. Поддържаното основание за неправилност на решението е незаконосъобразност.
В изложението към насрещната жалба са формулирани правните въпроси:1. относно приложението на чл.7,ал.1,т.1 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения при водене на трудови спорове, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.решение № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС и който е решаван противоречиво от съдилищата – решение от 15.03.2013 г. по гр.дело № 58503/2011 г. на Софийски районен съд,2. по приложението на чл.78,ал.8 и чл.80 ГПК трябва ли дружество, представлявано от юрисконсулт на 4 часов работен ден да представя разноски за суми многократно надхвърлящи размера на разноски, дори и за юрисконсултско възнаграждение, трябва ли дружествата, представлявани от юрисконсулт да се възползват от тази възможност и да представят списък за разноски, неотговяращ на действително направените разноски, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
[фирма], като ответник по насрещната касационна жалба в писмен отговор е изразил становище за недопустимост на жалбата, поради липса на правен интерес от обжалването, съответно за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на жалбата по същество.
Въззивното решение на Варненския окръжен съд № 198/18.02.2016 г. по в.гр.дело № 2811/2015 г. е влязло в сила на основание чл. 280,ал.2 ГПК в частта, с която съдът се е произнесъл по предявените искове с правно основание чл. 128 КТ, чл.245,ал.1 КТ, вр.чл.86 ЗЗД, чл.262,ал.1,т.3 КТ, чл.224,ал.1 КТ, чл.215 КТ.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение – първоначално и допълнително намира, че всяка от касационните жалби са подадени в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирани страни и са процесуално допустими.
С въззивното решение от 18.02.2016 г. съдът се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр.осн.чл. 262,ал.1,т.1 и т.2 КТ, вр.чл.86,ал.1 ЗЗД.
От фактическа страна е прието за установено въз основа на представения по делото трудов договор № 212/26.04.2011г и Заповед № 145/18.05.2013г, че между ищеца Д. К. И. и ответника [фирма] е съществувало трудово правоотношение, по силата на което работникът е бил назначен на длъжност с код по НКПД 83422002, който отговаря на длъжност „ машинист еднокофов багер“, на пълно работно време от 8 часа и с месечно трудово възнаграждение в размер на 396лв. Прието е също за безспорно между страните, че трудовото правоотношение е било прекратено на 18.05.2013г.
Съдът е приел за установено от заключението на в.лице Р. Хр.С. по допуснатата ССЕ, че констатациите на в.лице според проверените документи са, че работните часове на ищеца по графиците за работа съответстват на нормалната продължителност на работното време. Посочил е, че вещото лице е изготвило и втори вариант съобразно представените от ищеца саморъчно изготвени от него графици на работа и наведените от него твърдения за допълнителна уговорки за заплащане на трудово възнаграждение в размер на 50лв на ден.
Относно показанията на свидетелите М.П. и И.Т. съдът е посочил, че и двамата са страни по трудови спорове и дела с ответното дружество. Съдът е приел, че твърденията на свидетелите са, че работното време на обекта в [населено място] „Д. м.-2“ било сутрин от 6.30/7часа до 18.30/19ч., че поради изоставане с графиците, се работело извънредно в почивните дни, както и по време на празници. Посочил е, че според показанията на свидетеля П. не се е работело на обекта само през дъждовни дни, а според показанията на свидетеля Т. 1-2 пъти през месеца се почивало в събота и неделя, а през празниците – само на К. и Нова година, понякога и на В.. Приел е, че и двамата свидетели твърдят, че били уговорени устно с работодателя допълнителни суми в размер на минимум 50лв за 8–часовия работен ден, като за положения извънреден труд възнаграждение изобщо не е било заплащано, че не им е известно ищеца или някой друг да е подавал жалба в Инспекция по труда. Съдът е посочил, че свидетелят М. Р. П. няма спомен да е получавал безплатна храна, а свидетелят И. Т. Т. твърди, че безплатна храна е била ползвана през втората половина на м.07.2011г., че и двамата свидетели твърдят, че ищеца е ползвал обедна почивка от 1 час.
Прието е, че според показанията на свидетелката Н. същата е работила като ръководител на „Отдел по безопастност и здравословни условия на труда“ от 12.11.2007г до 31.12.2014г към „Ф. К. Б.“, че в изпълнение на служебните си задължения е извършвала контрол по спазването на трудовото законодателство относно обекта „Д. м.–2“ и по-точно мостовото съоръжение по Договор 1 и пътната инфраструктура по Договор 3. Посочил е, че според същите показания ответното дружество е работило по пътната инфраструктура, като е извършвало само наземни работи и работното време за И. персонал е било от 8ч до 13.30ч и от 15 до 18ч, а за работниците от 8 до 17ч с обедна почивка от 1 час и по 15 минути почивка съгл. НФРТП, че не е имало нарушения на трудовото законодателство от всички подизпълнителни дружества, вкл. и ответното, тъй като проверки са били извършвани и от ИТ в [населено място], също и лично от Министъра на МТСП и от Главна ИТ, както и от инженера на обекта. Прието е, че според показанията на свидетелката, ако при проверка би се установило някакво нарушение на трудовото законодателство, според вътрешните правила на „Ф. К. Б.“ подизпълнителят е трябвало да предостави данните от протокола за отстраняване на допуснатите нарушения, че не е била уведомявана за извършени нарушения на трудовата дисциплина нито от контролните органи, нито от самите подизипълнители.
От правна страна съдът се е позовал на разпоредбата на чл.143 ал.1 КТ, според която извънреден е трудът, който се полага по разпореждане или със знанието и без противопоставянето на работодателя или на съответния ръководител от работника или служителя извън установеното за него работно време. За полагането на извънреден труд се издава заповед на работодателя, която се съобщава на работниците най-малко 24 часа предварително. Прието е, че нормата на чл.149 КТ въвежда задължение за работодателя да води специална книга за отчитане на извънредния труд, като положеният извънреден труд се отчита всяко полугодие пред „Инспекцията по труда”. Взета е предвид разпоредбата на чл.150 КТ, според която за положения извънреден труд се заплаща трудово възнаграждение в увеличен размер съгласно чл.262 КТ и, че начина на заплащане на извънредния труд е предвиден в чл.262 ал.1 т.1-4 КТ – според деня, в който е бил положен.
Прието е, че от събраните по делото доказателства не се налага извод в случая да е реализиран извънреден труд. Прието е също, че воденето на книги за извънреден труд и издаването на заповеди е в тежест на работодателя и, че по делото е установено, че такива не е имало. Според съда, за да се избегне възможността работодателят да черпи благоприятни последици от собственото си неправомерно поведение установяването на положен извънреден труд може да стане с гласни доказателства. Възприета е практиката на ВКС, според която, за да послужат свидетелските показания като сигурно и убедително доказателство е необходимо да бъдат конкретни, точни, безпротиворечиви и категоричен и недвусмислен начин да установяват най-съществените елементи от съответния фактически състав и преди всичко периода, през който е полаган извънредният труд и неговата продължителност в часове. Съдът е преценил, че разпитаните в тази насока свидетели на ищеца са заинтересовани по смисъла на чл.172 ГПК, като е съобразил обстоятелството, че същите се намират с ответното дружество в трудовоправен спор и наличието на противоречия в техните показания относно периода на полагания труд по време на почивните дни и по време на официалните празници. В тази насока е посочил, че според свидетеля П. не се е работело на обекта само през дъждовни дни, а според свидетеля Т. 1-2 пъти през месеца се е почивало в събота и неделя, а от празниците – само на К. и Нова година, понякога и на В.. Прието е, че за обекта в [населено място] „Д. м. 2“, като обект с национално значение, е била предвидена засилена сигурност и контрол, като същият, според показанията на свидетелката Н., се охранявал след приключване на работното време и всички работници на подизпълнителите напускали обекта. Формиран е извод, че работниците на подизпълнителя [фирма] също не биха могли да извършват някакви дейности извън установеното работно време, а също и през почивни дни и дните на официални празници. С оглед на посочените съображения е изведен решаващ извод за недоказаност на претенцията за паричното възмездяване на полаган от ищеца извънреден труд и за неоснователност на същата претенция с правно основание чл.262 ал.1 т.1, т.2 КТ.
С въззивното решение е потвърдено определение на Девненския районен съд № 366/01.07.2015 г. по гр.дело № 758/2014 г., с което е изменено решението на Девненския районен съд № 72/21.05.2015 г. в частта, с която е определен размерът на дължимите от ищеца Д. К. в полза на ответника [фирма] разноски като ги е увеличил от 840.28 лв. на 1193.74 лв. За да постанови този резултат съдът е приел, че при изменение размера на дължимите от ищеца в полза на ответника разноски районният съд правилно е съобразил, че общият размер на направените от ответника разноски следва да бъде уважен съразмерно на отхвърлените претенции на ищеца. Прието е също относно размера на юрисконсултското възнаграждение, че не следва да бъдат представяни доказателства за предварителното му заплащане, поради естеството на представителството, което произтича от съществуващо между ответника и представителя трудово правоотношение. Посочил е, че размерът на същото е съобразен с минималния за предвидените по Наредба № 1/2004 г. случаи на водене на трудови спорове, като е съобразено, че съдът е сезиран с няколко обективно съединени иска.
С решение № 501/15.04.2016 г. по в.гр.дело № 2811/2015 г. Варненския окръжен съд се е произнесъл по подадена молба с вх. № 7394/12.03.2016 г. от [фирма], с която е поискано по реда на чл. 250 от ГПК допълване на въззивно решение № 198/18.02.2016 г., както и по реда на чл. 248 от ГПК да бъде допълнено решението в частта му за разноските.
Прието е, че въззивният съд е бил сезиран с жалби и на двете страни, както следва: въззивна жалба вх.№ 3464/16.06.2015 г., подадена от ищеца Д. К. И. срещу решение на Д. районен съв в частите му, с които са отхвърлени неговите претенции за присъждане на суми за обезщетение за положен извънреден труд; въззивна жалба вх. № 3438/15.06.2015 г., подадена от [фирма], срещу решението на Д. в осъдителните му части; насрещна въззивна жалба вх. № 4203/22.07.2015 г., подадена от ищеца Д. К. И.; частна жалба вх. № 4114/16.07.2015 г., подадена от Д. К. И. срещу постановеното от Д. Определение № 366/01.07.2015 г. по реда на чл. 248 ГПК, с което е осъден ищецът да заплати на ответното дружество сумата от 1193,74 лв., представляваща направени от ответника разноски и частна жалба вх. № 4171/21.07.2015 г., подадена от [фирма] срещу Определение № 366/01.07.2015 г. на Д., в частта с която е оставено без уважение искането за присъждане на разноски за разликата над уважената част от 1193,74 лв. до размер от 1905,75 лв.
Съдът е приел, че с Решение № 198/18.02.2016 г. Варненският окръжен съд се е произнесъл, като е потвърдил решение № 72/21.05.2015 г.на Девненския районен съд, прекратил е въззивното производство по подадената от Д. К. насрещна въззивна жалба вх. № 4203/22.07.2015 г., както и е потвърдил определение на Девненския районен съд № 366/01.07.2015 г. по гр. дело № 758/2014 г., в частта с която е увеличен размерът на дължимите от ищеца в полза на ответника разноски от 840,28 лв. на 1193,74 лв., на осн. чл. 248 ГПК.
Посочил е, че Молбата по чл. 250 от ГПК е допустима – подадена е в предвидения от закона срок от надлежна страна.По същество съдът е преценил молбата за основателна.
Относно частна жалба вх. № 4171/21.07.2015 г. на [фирма] срещу постановено от Девненския районен съд по реда на чл.248 ГПК определение № 366/01.07.2015 г., с което е оставено без уважение искането да бъде изменен размерът на дължимите от ищеца в полза на ответното дружество над присъдения размер от 1193,74 лв. до размер от 1905,75 лв. съдът е приел, че при постановяване на определението за изменение на размера на дължимите в полза на ответника разноски първоинстанционният съд е съобразил общия размер на направените от дружеството такива, като е присъдил същите съразмерно на отхвърлените претенции на ищеца. Прието е, че размерът на присъденото юрисконсултско възнаграждение е съобразен с минималния, предвиден по Наредба № 1/2004 г. за водене на трудови спорове, като е отчетено и това, че съдът е сезиран с няколко обективно съединени иска. С оглед на това е формирал извод за неоснователност на жалбата.
По молбата по чл. 248 от ГПК съдът е приел, че същата е подадена в предвидения от закона срок от надлежна страна и е процесуално допустима. Прието е, че по същество молбата е неоснователна. Посочил е, че при произнасянето си по разноските с първоначалното решение съдът е съобразил представения от страната списък по чл. 80 от ГПК, че в същият липсва уточнение каква част от възнаграждение за процесуално представителство по коя жалба се отнася, поради което е преценено, че съобразно изходът на спора, не следва да се присъждат разноски в полза на никоя от страните, тъй като всички депозирани жалби са оставени без уважение, а обжалваните първоинстанционни актове са потвърдени. При тези съображения съдът е формирал извод, че молбата по чл. 248 от ГПК е неоснователна и следва да се остави без уважение.
По правните въпроси, формулирани от ищеца Д. К. И.:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос от изложението относно установяване на извънредния труд по чл.262 КТ.
С решение № 288/24.06.2011 г. по гр.дело № 1625/2010 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК е прието, че принципът установен с Кодекса на труда е положеният извънреден труд да се заплаща с установено по императивен начин диференцирано заплащане съгласно разпоредбите на чл. 262 и чл. 263 КТ. Според съдебния състав за положения извънреден труд работодателят дължи заплащане на увеличено трудово възнаграждение независимо дали е водил специална книга за отчитане на извънредния труд и независимо дали е издал специална заповед, с която да възложи на работника полагането на извънредния труд. Прието е, че доказването на извънредния труд в рамките на съдебното производство се извършва с всички доказателствени средства – писмени, гласни /свидетелски показания/, заключения на вещи лица и др. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС. Както се отбеляза по-горе съдът е формирал извод, че установяването на полагането на извънреден труд може да стане с гласни доказателства, тъй като по делото е установено, че воденето на книги за извънреден труд и издаването на заповеди от работодателя в случая не е имало. Въззивният съд е обсъдил показанията на разпитаните по делото свидетели, посочени от ищеца и от ответника. Не са възприети показанията на свидетелите на ищеца. Съдът е преценил, че тези свидетели са заинтересовани по смисъла на чл.172 ГПК, поради това, че са страни по трудовоправен спор с ответното дружество и е съобразено противоречието в показанията им относно периода на полагания труд по време на почивните дни и по време на официалните празници. Въззивният съд е възприел показанията на свидетелката на ответника, като е изложил доводи в тази насока. Тези изводи не са в противоречие с цитираната практика на ВКС.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението на ищеца. Според практиката на ВКС, обективирана в т.2 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. (отм.); с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Цитираното от жалбоподателя определение № 136/15.04.2015 г. по гр.дело № 7540/2013 г. на ВКС, III г.о.е постановено по чл.288 ГПК и не е сред съдебните актове, посочени в т.2-ра от тълкувателно решение № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС. Поради това не е налице основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
Съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по първи и втори въпрос от изложението. В подкрепа на доводите за наличие на това основание за допускане на касационно обжалване са цитирани решение № 615/06.01.2014 г. по в.гр.д. № 1254/2013 г. на Великотърновския окръжен съд, решение № 388/30.07.2013 г. по в.гр.дело № 876/2013 г. на Великотърновския окръжен съд, решение № 1796/03.04.2013 г. по гр.дело № 13912/2013 г. на Районен съд [населено място].Тези решения са без отбелязване за влизането им в сила. Съгласно тълкуването в т.3 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. Тъй като цитираните решения не представляват влезли в сила решения на първоинстанционен и въззивен съд същите са извън обхвата на съдебните актове по т.3-та от посоченото тълкувателно решение, които следва да се съобразят при преценка за наличие на допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,т.2 ГПК.
Съдът не обсъжда представеното решение № 2385 по адм.дело № 1844/2015 г. на Административен съд [населено място]. Съгласно разясненията, дадени в т.3 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС понятието „практика на съдилищата“ по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК не включва практиката на административните съдилища. Различният предмет на правораздаване на гражданските и административните съдилища, намерил израз в структурното им обособяване в системата на съдилищата, предопределя и същностната разлика в съдебната практика, формирана по граждански и административни дела. Административните съдилища, оглавявани от Върховен административен съд, осъществяващ върховен съдебен надзор за точното и еднакво прилагане на законите в административното правораздаване, разрешават административноправни спорове относно отношения, уредени от административното право – отношения, различни по правната им природа от гражданскоправните, споровете по които са подведомствени на гражданските съдилища. С оглед на посоченото не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по първи и втори правен въпрос.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя-ищец за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по въпросите по п.3-ти от изложението, тъй като същите не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. В този пункт жалбоподателят е изложил доводи, които касаят правилността на обжалваното въззивно решение и поради това нито един от доводите не представлява правен въпрос. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. В производството по чл.299 ГПК К. съд преценява дали формулирания от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване, са различни от общите основанията за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва само ако той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. Тъй като въпросътите в п.3-ти от изложението представляват такива по правилността на обжалваното решение същите не са правни въпроси и само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, предвидена в чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по въпроса – относно определяне разноските в полза на ответното дружество и по-точно за присъдения адвокатски хонорар.
Съгласно т.16 от т.решение № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС минималният размер на адвокатското възнаграждение по трудови дела с определен материален интерес се определя по чл. 7, ал. 1, т. 1 от Наредба № 1/2004 г. на Висшия адвокатски съвет за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Изводите на въззивния съд са съобразени с тази практика на ВКС. С обжалваното решение съдът е приел, че общият размер на разноските, направени от ответника следва да са съразмерни на отхвърлените претенции на ищеца. Относно определения размер на юрисконсултското възнаграждение съдът е приел, че същият е съобразен с минималния размер за предвидените по Наредба № 1/2004 г. случаи за водене на трудови спорове, като е съобразено и че съдът е сезиран с няколко обективно съединени иска. Тези изводи на съда са в съответствие с цитираната практика на ВКС.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по въпроса – трябва ли юридическо лице да представя доказателства за извършени разходи ако се е представлявало само от юрисконсулт и би ли следвало съдът да изисква доказателства за направени разноски. Въпросът касае приложение разпоредбите на чл. 78,ал.8 ГПК, които са ясни и пълни и по приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, която съдът преценява, че не следва да се осъвременява.
По правните въпроси, поставени от ответника [фирма]:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по въпроса – при намаляване по реда на чл.78, ал.5 ГПК поради прекомерност на претендирано от ответното дружество юрисконсултско възнаграждение съдът длъжен ли е да му присъди пропорционална част от намаления размер на юрисконсултското възнаграждение съразмерно с отхвърлената част на исковете, съгласно чл.78,ал.3 ГПК. Така формулиран въпросът касае приложение разпоредбите на чл.78,ал.3 и ал.5 ГПК. Съгласно тълкуването в т.4 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, което е налице във всички случаи, при които приносът в тълкуването осигурява