О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 563
гр. София 23.06.2016 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 13 юни през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 611 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищцата Р. Н. Т., чрез адв. Т. И. против решение № 2946/03.07.2015 г. по в.гр.дело № 336/2015 г. на Благоевградския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 336/20.02.2015 г. по гр.дело № 985/2014 г. на Районен съд [населено място] в частта, с която са отхвърлени исковете по чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ. По делото е приложена и касационна жалба , подадена от същата ищца с вх. № 4502/23.12.2015 г., която е с идентично съдържание с това на касационна жалба вх. № 2946/03.07.2015 г.
Жалбоподателката поддържа основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.3 ГПК нарушение на материалния закон и на съдопроизводствените правила.
В изложенията към касационната жалба с дата 14.09.2015 г. и 22.12.2015 г. са поставени правните въпроси – 1. следва ли да се признае за законосъобразно уволнение по чл.328,ал.1,т.2 КТ, когато предизвестие от работодателя до работника/служителя не е отправяно, 2. невръчване на заповед за уволнение по чл.328,ал.1,т.2 КТ има ли за последица незаконосъобразност на същата, решени в противоречие с практиката на ВКС, 3.при уволнение по чл.328,ал.1,т.2-5 и 7-9 от КТ работодателят длъжен ли е да предложи на работника всички вакантни длъжности, които той би могъл да заема съобразно правоспособност, образование и трудов стаж, решен в противоречие с т.решение № 22/20.04.1990 г. по гр.дело № 3/90 г на ОСКТ на ВС, 4. в противоречие с т.решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд при преценката за законосъобразност на извършено уволнение неправилно е обсъдил въпросът следва ли да се проверява спазването на установената процедура за уволнение, а след това да се решава спора по същество. Според жалбоподателката приложеното по делото писмо изх. № 0026-4203/13.08.2014 г. на Инспекцията по труда е безспорно доказателство за установяване на нарушение на процедурата по чл.333,ал.1,т.1 КТ, съответно съдът е следвало да изследва изпълнението на чл.333,ал.1 КТ без да разглежда спора по същество. В този пункт от изложението са мотивирани доводи, че според ВКС закрилата по чл.333, ал.1 КТ има обективен характер и цели да запази работника или служителя от неблагоприятните последици на уволнението по социални критерии, че нормата на чл.333 КТ изисква разрешението на инспекцията по труда да бъде дадено предварително. Сочи, че според съдебната практика това означава, че към момента на прекратяване на трудовото правоотношение работодателят следва да разполага с документ, който да удостоверява разрешение на инспекцията по труда за уволнението на точно определен работник или служител. Цитирана е практика на ВКС – решения, постановени по чл.290 ГПК, според която моментът, към който следва да е налице предварителна закрила по чл.333, ал.1 КТ е връчването на заповедта за уволнение или предизвестието за това – т.е. моментът към който правото на работодателя да прекрати трудовото правоотношение е породило действие с достигането на писменото изявление до адресата, че това е правнорелевантният момент, към който следва да се преценява законността на изявлението – моментът, към който следва да се извършва преценката съществувало ли е потестативното право и надлежно ли е упражнено то, включително и дали е преодоляна закрилата по чл.333,ал.1 КТ, 5. съдът в противоречие с тълкувателни решения и постоянната практика на ВКС е обсъдил въпроса за задълженията на въззивния съд при непълен и неточен доклад на първоинстанционния съд по чл.146 ГПК, решен в противоречие с т.2 от т.решение № 1/2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, 6.в нарушение на т.решение № 1/2013 г. по т.дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС – т.3 въззивният съд не е констатирал, че делото е останало неизяснено от фактическа страна относно обстоятелствата подлежащи на доказване по иска по чл.86 ЗЗД, както и не е събрал доказателствата във връзка с него – назначаване на съдебно счетоводна експертиза по установяване размера на предявения иск за заплащане на обезщетение за забава по главния иск. Правните въпроси според жалбоподателката са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Формулираните правни въпроси по п.1-ви от изложението от 14.09.2015 г. е с идентично съдържание с въпроса по п.5-ти от изложението от 22.12.2015 г. Въпросът по п.2-ри от изложението от 14.09.2015 г. е с идентично съдържание с въпроса по п.6-ти от второто изложение.
Ответникът по касационната жалба Г. „Я. С.” [населено място] не е изразил становище по жалбата.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С въззивното решение съдът се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с пр.осн.чл.344,ал.1,т.1,2 и т.3 КТ за признаване за незаконно уволнението на Р. Н. Т. със заповед № 328/24.07.2014 г., с която е прекратен трудовия й договор на основание чл.328,ал.1,т.2 КТ – поради съкращаване на щата и за отмяна на посочената заповед, за възстановяване на длъжността, заемана преди уволнението и за присъждане на обезщетение за времето, през което е останала без работа, поради незаконното уволнение в размер на сумата 7440 лв.
От фактическа страна е прието, че ищцата-жалбоподател е изпълнявала длъжността помощник-директор по административно стопанската дейност в Г. „Я. С.” [населено място] въз основа на допълнително споразумение № 300/27.9.2013 г., с което е преназначена от длъжността помощник-директор по учебната дейност.
Прието е също, че със заповед № 328/24.07.2014 г. трудовото правоотношение с ищцата е прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ, поради съкращение в щата и във връзка с утвърдено ново щатно разписание от 24.07.2014 г. С оглед съдържанието на заповедта съдът е преценил за недоказано твърдението на ищцата за липса на мотиви за издаването й. Приел е, че в заповедта ясно е посочено, че уволнението е вследствие на съкращение в щата на длъжността заемана от Р. Т., действащо към 24.07.2014 г. Според въззивния съд от представените от работодателя доказателства е установено, че е налице одобрено ново щатно разписание. Извода съдът е извел като е взел предвид представените длъжностно и поименно щатни разписания на Г. „Я. С.” към датата на уволнението, според които в непедагогическия или в административния персонал не фигурира длъжността заемана от ищцата „помощник-директор по административно стопанската дейност”, а в действащото преди това от 15.09.2013 г. щатно разписание, длъжността, заемана от ищцата фигурира.
Въззивният съд е приел, че всички щатни разписания са утвърдени от директора на гимназията, видно от положения печат и подпис върху тях. С оглед утвърждаването на длъжностните щатни разписания от директора на училището е преценен за незаконосъобразен довода на ищцата за непосочване от РС от кои доказателства следва този факт. Според съда утвърждаването им от директора е достатъчно за настъпване на промяната, и не е необходимо да се съгласуват с началника на Регионалния инспекторат по образование. В подкрепа на извода съдът е цитирал в ТР № 4/12.12.2011 г. на ВКС по т.д. № 4/2011 г. на ОСГК, с което е прието, че е в правомощията на директора на училище е да определя самостоятелно числеността на персонала и съответно да утвърди ново/променено щатно разписание, съобразно утвърдения бюджет, че щатното разписание влиза в сила след утвърждаването му от директора на учебното заведение, като за настъпването на тази промяна не е необходимо съгласуване с началника на Регионалния инспекторат по образование.
Въз основа на показанията на свидетелите Н. Б. и Г. С. съдът е приел, че заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение е връчена за подпис на ищцата в тяхно присъствие, като същите свидетели сами са изписали имената си и ЕГН-тата си, макар и да не са се разписали. Формиран е извод за установено по делото, че заповедта е връчена на ищцата на 24.07.2014 г. в 12.15 ч., която е удостоверила собственоръчно датата и часа на връчване и се е подписала. Съобразена е графологическата експертиза, според която подписа е на ищцата и свидетелските показания на присъствалите лица при връчването. Съдът е извел извод, че заповедта е връчена на Р. Т. при отказ за фактическото й получаване. Прието е, че датата на връчване е от значение за спазване на срока за атакуването на заповедта, че този срок е спазен.
Според въззивния съд връчването на заповедта е от значение и за момента на прекратяване на трудовото правоотношение, че ищцата претендира обезщетение по чл. 225 от КТ от посочената в заповедта за дата на връчване – 24.07.2014 г., а не от друг момент, различен от него, от който да твърди, начало на дължимост на претендираното обезщетение. Прието е, че в случая няма никакви доводи за правното значение на този факт по отношение на предявените искове. Посочил е, че невръчването на атакуваната заповед няма за последица незаконосъобразност на същата, а е от значение за момента на прекратяване на трудовото правоотношение, от който момент се извършва преценка за спазването на сроковете по чл. 358 от КТ. Прието е, че двумесечния срок за атакуване на прекратяването е спазен, че наведените от ищцата обстоятелства за началото на периода на обезщетението по чл. 225 КТ съвпада с посочената в заповедта дата за връчването й.
Въззивният съд е приел, че във въззивната жалба няма доводи срещу изводите на районния съд, че не е необходимо работодателят да извършва подбор и тези изводи са възприети. Съобразено е и, че възражението за необходимост от подбор ищцата не обосновава с конкретни факти. Според съда необходимостта от посочване на такива произтича от обстоятелството, че при определяне кръга на лицата, които следва да участват в подбора се изхожда не от наименованията на длъжностите, а от техните трудови функции, като определящо е дали различията са съществени. Посочил е, че подбор не следва да се извършва и измежду помощник директор по учебната дейност и помощник директор по А., тъй като сравняването на длъжностните характеристики сочи на съществени различия на трудовите им задължения по своя характер и естество.
Съдът е изложил мотиви и по доводите на ищцата за закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 4 и ал. 4 от КТ. Приел е, че съгласно т. 4 от чл.333,ал.1 КТ се изисква при уволнение предварително разрешение на инспекцията по труда за всеки отделен случай, ако служителя е започнал ползването му на разрешения му отпуск. Прието е, че по делото са представени доказателства, че в деня на връчване на заповедта – 24.07.2014 г. ищцата е в отпуск по болест, че доказателствата са категорични, че болничният лист не е бил представен на работодателя и в същия ден ищцата е била на работа. С оглед на това е формиран извод, че за работодателя не е съществувало задължение да изисква разрешение от инспекцията по труда. Въззивният съд е приел, че закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 4 от КТ се отнася към момента на връчване на заповедта за уволнение и е неприложима в случай като настоящия, в който работникът или служителят макар и да е бил в разрешен отпуск според издадения му болничен лист, се е явил на работното си място, не е представил издадения болничен лист и не е уведомил работодателя, че се намира в надлежно разрешен отпуск поради болест. Изваден е извод, че не е установено ищцата да се полза и от закрилата по чл. 333, ал. 4 от КТ, предвиждаща уволняването да е възможно след предварително съгласие на съответния синдикален орган в предприятието, ако е предвидено в колективния трудов договор. Според съда ищцата не се позовава на такава предписание от К. и такова не фигурира в представения пред въззивния съд. Преценени са за неоснователни доводите на ищцата за доказване с писмото на инспекцията по труда изх. № 0026-4203/13.8.2014 г., че не е искано разрешение за уволнението й, поради което вследствие на неспазване на процедурата по чл. 333, ал. 1 КТ спорът не следва да се разглежда по същество. Според съда спорът не следва да се разглежда по същество, ако е установена посочената хипотеза, което по делото не е сторено.
При тези съображения въззивният съд е направил решаващ извод за неоснователност на иска с правно основание чл.344,ал.1,т.1 КТ и за потвърждаване на първоинстанционното решение в частта, с която този иск е отхвърлен.Прието е за правилно решението на районния съд и в частта, с която са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.344,ал.1,т.2 и т.3 КТ за сумата 7440 лв. В тази част решението на районния съд също е потвърдено.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по първи и трети въпроси от изложението от 22.12.2015 г., тъй като въпросите не са правни по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Съгласно т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Първи и трети въпроси от изложението не са разрешени от въззивния съд с обжалваното решение и не са обусловили решаващите му правни изводи по предмета на спора. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалаване без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК.
Неоснователни са доводите на жалбоподателката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по втория въпрос от изложението. В подкрепа на доводите за соченото основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК жалбоподателката не е цитирала и приложила тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС; тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. (отм.); тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК, за да се извърши преценка дали е разрешен правния въпрос в противоречие с тази практика на ВКС. Освен това посоченият правен въпрос е един от няколкото решаващи правни извода за неоснователност на исковите претенции. Поради това също не следва да се допусне касационно обжалване по този правен въпрос на основание чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Основанието по чл.280,ал.1,т.3 ГПК също не е налице, тъй като въпросът касае приложение разпоредбите на чл.335 КТ, които са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, която не следва да се осъвременява, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия.
От изложените доводи по п.4-ти от изложението може да се уточни и конкретизира, каквито правомощия съдът има съобразно т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос – към кой момент следва да се преценява наличието на закрилата по чл. 333, ал. 1, т. 4 КТ.
С решение № 208/02.05.2012 г. по гр.дело № 738/2011 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е въприета практиката на ВКС, обективирана в решение № 559/09.07.2010 г. по гр. дело № 650/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС и решение № 608/12.10.2010 г. по гр. дело № 1139/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 ГПК. Възприето е първото от тях, според което съобразно разпоредбата на чл. 333, ал. 7 от КТ моментът, към който предварителната закрила се осъществява, е този на връчване заповедта за уволнение, като под „заповед” следва да се разбира писменото изявление, по смисъла на разпоредбата на чл. 335 от КТ, на работодателя за прекратяване на трудовото правоотношение, че това е така, тъй като трудовото правоотношение може да бъде прекратено законно от работодателя и с писмено предизвестие, без издаването на изрична заповед. Прието е, че в разпоредбата на чл. 335, ал. 2, т. 1 от КТ е определен моментът, в който настъпват последиците от упражненото вече от работодателя негово право да прекрати трудовия договор с предизвестие. Правото на работодателя да прекрати трудовото правоотношение е потестативно и поражда действие с достигането на писменото изявление до адресата. Според съдебния състав този е правнорелевантният момент, към който следва да се преценява законността на изявлението. Това е моментът, към който следва да се извършва преценката съществувало ли е потестативното право и надлежно ли е упражнено то, включително и дали е преодоляна закрилата по чл. 333 от КТ. Възприета е практиката, обективирана в решение № 608/12.10.2010 г. по гр. дело № 1139/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС, според което е необходимо именно при прекратяване на трудовото правоотношение да се е осъществило основанието, на което се основава заповедта за уволнение, както и да са спазени допълнителните условия, доколкото са предвидени в закон, включително да е съобразена закрилата по чл. 333 от КТ, че тя е „предварителна” и изрично в чл. 333, ал. 7 от КТ е указано, че следва да е осъществена до момента, в който заповедта за уволнение се връчи на работника или служителя, което може и да не съвпада с датата на прекратяване на трудовото правоотношение. Възприето е и разрешението в решение № 615/02.11.2010 г. по гр. дело № 852/2009 г. на ІV-то гр. отд. на ВКС. Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с тази практика на ВКС. Изводът на въззивния съд, че в случая не следва да се изисква разрешение от инспекцията по труда, тъй като ищцата не се ползва от закрилата по чл.333,ал.1,т.4 КТ, поради установените по делото факти, че към момента на връчване на заповедта за уволнение – 24.07.2014 г. не е установено да е била в отпуск по болест не е в отклонение от посочената практика на ВКС. Не е в противоречие с цитираната практика на ВКС и изводът на съда, че по делото не е установено ищцата да се ползва и от закрилата по чл.333,ал.4 КТ. С оглед на посоченото съдът преценява, че не се установява предпоставката за допускане на касационно обжалване по този въпрос по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. По същият въпрос не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК, тъй като нормите на чл.333,ал.1,т.4 КТ и ал.4 КТ са ясни и пълни и не се нуждаят от тълкуване. По приложението им е установена трайна съдебна практика, с която въззивният съд е съобразил решаващите си правни изводи. Всички останали доводи в п.4-ти от изложението касаят правилността на обжалваното решение и поради това не са правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Тези въпроси съдът следва да преценява само ако се допусне касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба по същество.
Неоснователни са доводите на жалбоподателката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по пети и шести въпроси от изложението. Тези въпроси касаят решението на въззивния съд в частта, с която е оставена без разглеждане жалбата на Р. Т. срещу първоинстанционното решение в частта, с която производството по иска по чл.86 ЗЗД е прекратено и е прекратено в тази част въззивното производство. В тази част въззивното решение не е обжалвано с касационната жалба. С определение № 3111/09.11.2015 г. по ч.гр.дело № 4342/2015 г. на Софийски апелативен съд е потвърдено решение № 2946/03.07.2015 г. по в.гр.дело № 336/2015 г. на Благоевградския окръжен съд в частта, имащо характер на определение, с което е оставена без разглеждане жалбата и е прекратено въззивното производство по подадената от Р. Т. жалба срещу решение № 336/20.02.2015 г. по гр.дело № 985/2014 г. на Районен съд [населено място] в частта, с която е прекратено производството по предявен иск с правно основание чл.86 ЗЗД. Изложеното налага извода, че въззивното решение в частта, касаеща предявения иск от Р. Т. с правно основание чл.86 ЗЗД е влязло в сила. С оглед на това не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,ал.1 и т.3 ГПК по въпроси, касаещи въззивното решение в частта, в която е влязло в сила.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не се установяват основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 и т.3 ГПК по поставените правни въпроси от ищцата Р. Т..
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 2946/03.07.2015 г. по в.гр.дело № 336/2015 г. на Благоевградския окръжен съд по касационна жалба вх. № 2710/13.08.2015 г., подадена от ищцата Р. Н. Т. ЕГН [ЕГН], съдебен адрес, [населено място], [улица], ет.1, офис 101, чрез адв. Т. И..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: