О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 581
гр. София 28.04.2015 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и шести януари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 6924/2014 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на адв. А. Д. – пълномощник на Столична община, против решение от 25.10.2013г., постановено по гр. д. № 1246/2013 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № ІІ-62-369/22.11.2012 г. по гр.д. 36892/12 г. на Софийски районен съд, с което е прието за установено, че Столична община дължи на М. В. Б.-В. сумата от 12 000лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди, ведно със законната лихва, считано от 03.05.2012 г. до окончателното й изплащане, както и разноски в размер на 1800 лв.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност поради противоречие с процесуалния и материалния закон и необоснованост на постановеното решение.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК е формулиран следният материалноправен въпрос: Ангажирането на отговорността на възложителя по чл. 49 ЗЗД при противоправно действие или бездействие на длъжностно лице от самостоятелно обособена структура или на бездействие на кмета и общинската администрация по организиране улавянето и изолирането на скитащи кучета обусловено ли е от постигането на конкретна цел или резултат. Сочат се основанията по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК, като касаторът излага твърдения, че въпросът е разрешен в противоречие с решение № 448 /07.02.2012г. по гр.д. № 899/2010 г. на ВКС, ІV г.о., а от друга страна произнасянето на касационната инстанция е от значение за развитието на правото и точното прилагане на закона. По процесуалноправния въпрос: Кои факти обхваща задължението на ищеца за провеждане на пълно и главно доказване по предявен иск с правно основание чл. 49 ЗЗД, обхваща ли то доказването, че безстопанствено куче е причинило инцидента като правопораждащ факт, вредите причинени от инцидента и върху коя от страните пада доказателствената тежест за тяхното установяване са посочени основанията по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК. Изложени са твърдения, че е разрешен в противоречие с решение № 383/27.07.2010 г. по гр.д.№424/2009 г. на ВКС, ІVг.о., решение № 377/27.04.2009 г. по гр.д.№5682/2007 г. на ВКС, ІVг.о., решение № 131/01.11.1967 г. по гр.д.№99/1967 г. на ОСГК на ВКС, както и че е налице противоречива практика на съдилищата, обективирана в решение от 20.01.2012 г. по гр.д.№ 3117/2011 г. на СГС, решение № 136/10.07.2007 г. по гр.д. № 3323/2006 г. на СГС, ІV-г с-в, решение от 07.05.2009 г. по гр.д. № 3140/2008 г. на СГС, ІV-а с-в, решение от 31.10.2007 г. по гр.д. № 6305/2011 г. на СГС, ІІІ-б с-в, решение №І-50-37/15.02.2013 г. по гр.д. № 18743/2011 г. на СРС, 50 с-в, решение от 05.09.2012 г. по гр.д. № 234/2011 г. на СРС, 32 с-в.
Ответникът по касация М. В. Б.-В. е подала отговор на касационната жалба, чрез процесуалния си представител адв. Н.С., в който е изложено становище, че същата не следва да бъде допускана до касационно обжалване, а по същество е неоснователна. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Производството пред първа инстанция е образувано по предявен от М. В. Б.-В. иск против Столична община с правно основание чл. 422 ГПК във вр. чл. 49 ЗЗД. Ищцата е поискала да се признае за установено по отношение ответника, че й дължи обезщетение за неимуществени вреди в размер на 12 000 лв., които са претърпени вследствие на нападение от безстопанствени кучета на 15.02.2012 г. Първоинстанционният съд е уважил предявеният иск в пълен размер. Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, като е разгледал подробно оплакванията на въззивника Столична община в светлината на събраните доказателства и установените факти. Прието е, че са налице предпоставките по чл. 49 ЗЗД за ангажиране на отговорността на Столична община в качеството й на юридическо лице, тъй като тя отговаря за действията и бездействията на своите служители или други лица, на които е възложила изпълнението на нейните задължения, вменени й от закон, включително и задълженията, регламентирани в глава 5 от Закона за защита на животните/ЗЗЖ/. Съдът се е позовал на разпоредбата на чл. 47, ал.3 ЗЗЖ, според която кучетата са под надзора и грижите на общините, за да направи извода, че взетите мерки от отговорните лица следва да гарантират безопасното поведение на животните спрямо хората. С оглед установените обстоятелства, е прието, че след като безстопанствено куче е проявило непредизвикана агресия и е наранило човек, общината не е изпълнила надлежно законовите си задължения по надзор, въведени в ЗЗЖ, а предприетите мерки са се оказали неефективни и безрезултатни. Съдът е достигнал до извод, че е налице проявена небрежност от служителите на ответника, която е могла да бъде избегната, ако беше положена дължимата грижа,поради което е налице противоправно поведение от страна на ответника, което е довело до причиняване вреди на ищцата. Обсъждайки в съвкупнаст събраните доказателства – свидетелските показанията и приетите заключения по СМЕ и СПЕ, съдът е установил, че е налице и претендираният вредоносен резултат-претърпени неимуществени вреди. От друга страна, съдът е посочил,че обстоятелството, че кучетата, които са нападнали ищцата са били безстопанствени не подлежи на доказване от нея, а тежестта на обратното доказване тежи върху ответника, тъй като липсата на стопанин е отрицателен факт и не подлежи на доказване от този, който го твърди. Прието е за установено, че е налице причнинно-следствена връзка между поведението на служителите на ответника и настъпилото увреждане на ищцата, а презумпцията за вина по чл. 45, ал. 2 ЗЗД не е оборена.Така установеното е мотивирало и крайния му извод, че вследствие на противоправните действия на длъжностни лица при ответника, ищцата е претърпяла неимуществени вреди и след приложение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД е определил справедливото обезщетение за репариране на вредите ,чийто размер съвпада с размера определен от първоинстанционния съд.
Не са налице релевираните основания за допускане на касационно обжалване по поставения материалноправен въпрос. Изводът на въззивния съд за проявена небрежност от служителите на ответника и неполагане на дължимата грижа е обусловил крайната му воля за наличие на противоправно поведение, изразяващо се в неизпълнение на задълженията на Столична община по ЗЗЖ. Съдът подробно е изследвал елементите на фактическия състав по чл. 49 ЗЗД и предпоставките за възникване на гаранционно-обезпечителната отговорност на жалбоподателя. Разрешението е съобразено със задължителната практика на ВКС, обективирана включително и в постановеното решение, според която ,ако лицето е предприело с дължимата грижа предписаните от закона действия ,то не отговаря за вреди, дори тези действия да не са дали резултат. При преценка на събраните доказателства и твърденията на страните, въззивната инстанция е приела, че след като не са дали резултат предприетите мерки,то те са неефективни и безрезултатни и кореспондират с неизпълнение на задълженията на общината по надзор на безстопанствените кучета. В съответствие с практиката на ВКС,обективирана в постановено по реда на чл. 290 ГПК решение от 27.07.2010 г. по гр. д. № 424/2009 г., ІV г.о. ВКС ,според която законът определя изискуемия резултат, който общината следва да постигне и ако не го е постигнала чрез създадената от нея организация, е налице бездействие, което е противоправно и при настъпване на вреди, тя носи отговорност е даден отговор в обжалваното решение и на въпросите за същността на понятието противоправно бездействие с оглед разпоредбите на Закона за защита на животните и как и коя от страните следва да докаже механизма на инцидента.
Не са налице основания за допускане до касационно обжалване и по отношение на поставения процесуалноправен въпрос. Преценката на доказателствата въз основа на които съдът е изградил вътрешното си убеждение за това доказани ли са или не вреди от непозволено увреждане може да доведе до опорочаване на фактическите изводи на съда, а не на правните такива.Така формулиран въпросът представлява становище относно правилността на изводите на съда, което е основание за касационно обжалване на въззивното решение като неправилно, но не и основание за допускане до касационна проверка.
При този изход на спора касаторът дължи направените и доказани разноски от ответника по касация в размера на 800 лв./осемстотин лева/.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 25.10.2013 г., постановено по гр. д. № 1246/2013 г. на Софийски градски съд,АО,ІІІ „в” състав.
ОСЪЖДА Столична община [населено място] да заплати на М. В. Б.-В., ЕГН [ЕГН] разноски за настоящата инстанция в размер на 800 лв. /осемстотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: