Определение №418 от 28.4.2016 по гр. дело №591/591 на 4-то гр. отделение, Гражданска колегия на ВКС

О П Р Е Д Е Л Е Н И Е

№ 418

гр. София 28.04.2016 г..

Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на седми март две хиляди и шестнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА

изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 591/2016 год.

Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на О. Й. Г., подадена чрез адв. А. Д., против решение от 13.11.2014 г. по гр.д. № 10517/2014 г. по описа на Софийски градски съд, AO, III-б с-в, с което е потвърдено решение от 01.11.2013 г. по гр.д. № 56333/2012 г. по описа на Софийски районен съд, 36 с-в, с което е отхвърлен искът му с правно основание чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ вр. с чл. 45 ЗЗД срещу ЧСИ М. И. Б. за заплащане на сума в размер на 10 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди.
В касационната жалба се навеждат оплаквания за нищожност, недопустимост и неправилност на обжалваното решение. Твърди се, че е постановено в нарушение на материалния и процесуалния закон и е необосновано.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са формулирани следните въпроси: 1. „Може ли да се постановява съдебен акт от въззивната инстанция безмотивно и без обсъждане на решаващи доводи, фактически и правни обстоятелства за спора – посочени в т. 2.1-2.23 от касационната жалба“; 2. „Може ли при съответни, включително и на конституционни материалноправни императивни сочени в т. 2.16-2.23, включително и такива изискващи мотивране по чл. 121, ал. 4 КРБ, по чл. 117, ал. 2 КРБ, за подчинение само на закона, на чл. 3 ЗСВ – съдът за основаване на закона и без тяхно спазване, съдът в обжалваното решение да не се занимае включително и служебно по обстоятелствата, сочени в т. 2.1-2.23 от касационната жалба и решаващи спора“; 3. „Може ли въззивната инстанция да потвърждава първоинстанционен акт без да посочи и особено да направи констатация за пълно или частично съвпадение на нейните изводи с тези на първоинстанционния съд“. Поддържа се, че поставените въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие със съдебната практика и се позовава на основанията по чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 2 ГПК за допускане на касационна проверка. Не се сочат конкретни съдебни актове, които да съдържат противоречиво разрешаване по повдигнатите въпроси. Приложено е решение № 94/28.03.2014г. по гр.д. № 2623/2013г. по описа на ВКС, IV г.о.
В срока по чл. 287, ал.1 ГПК е постъпил писмен отговор чрез адв. Ц. П., в качеството й на пълномощник на ответника по касационната жалба – ЧСИ М. Б., в който се излагат съображения, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, а по същество се твърди, че обжалваното решение е валидно, допустимо и правилно. Претендира разноски за настоящата инстанция.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради липсата на сочените предпоставки по чл.280 ,ал.1 ГПК.
Софийски градски съд се е произнесъл като въззивна инстанция по предявения от О. Й. Г. срещу ЧСИ М. И. Б. иск с правно основание чл. 74, ал.1 ЗЧСИ вр. чл. 45 ЗЗД за заплащане на сума в размер на 10 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди, изразяващи се в преживени отрицателни емоции, безпокойство, притеснение и пристъпи на високо кръвно, причинени от ответника с действията му по незаконосъобразното налагане на запори върху вземанията на ищеца към НОИ, [фирма] и [фирма], извършени по изп.д. № 5847/2012г. по описа на ЧСИ Б., както и във връзка с несвоевременното връщане на надвзетата сума от 1449, 47 лв. по същото изпълнително производство.
За да потвърди първоинстанционното отхвърлително решение, въззивния съд подробно е изследвал фактическите данни във връзка с наведените твърдения от ищеца и се е произнесъл по оплакванията, съдържащи се във въззивната жалба. Посочил е, че съгласно чл. 74, ал. 1 ЗЧСИ, ЧСИ отговаря за вредите, които неправомерно е причинил при изпълнение на своята дейност. Взел е предвид обстоятелствата, че О. Г. е длъжник по изп.д. № 5847/2012г. по описа на ЧСИ Б.; изпратена му е покана за доброволно изпълнение; последвало е налагане на запор на вземанията на длъжника от НОИ и пет банки, вследствие на което по сметка на ЧСИ са постъпили суми в по-голям размер от вземането, предмет на изпълнителното дело; надвнесената сума от 1449, 47 лв. е възстановена на длъжника на 10.01.2013 г. При преценка на събраните доказателства е приел, че не е налице несвоевременно възстановяване на сумата, доколкото липсва изрично искане до ЧСИ отправено от длъжника в по-ранен момент. В отговор на оплакванията на жалбоподателя, въззивният съд изрично е посочил, че до събиране на надвзетата сума се е стигнало вследствие на законосъобразни действия, извършени от съдебния изпълнител. Посочил е, че на основание чл. 455, ал. 3 ГПК възстановяването на надвнесените суми се извършва едва след подаване на молба от длъжника, съдържаща банковата му сметка. Взето е предвид и законоустановеното задължение на ЧСИ да присъедини държавата като кредитор на основание чл. 458 ГПК, при изпълнение на което е длъжен да изчака отговора на НАП за наличието или липсата на задължения на длъжника към държавата. Следователно независимо, че е налице надвнесена сума спрямо първоначалния кредитор, тя не може да бъде възстановена веднага. От приложеното като доказателство копие на изпълнителното дело, съдът е установил, че О. Г. е бездействал и не е предявил своевременно молба до ЧСИ да му бъдат върнати надвзетите суми. При тези съображения въззивната инстанция е достигнала до извода, че действията на ЧСИ по задържане на сумата от 1449, 47 лв. по негова сметка до 10.01.2013 г. са законосъобразни, предвид липсата на доказателства сумата да е била изрично поискана от длъжника в по-ранен момент и той да е предоставил номер на банкова сметка, по която да му бъдат преведени дължимите суми, а поради обезпечителния характер на запорите, извършени от съдебния изпълнител, не може да се приеме, че правата на Г. са накърнени. С оглед изложеното е приел, че липсва първата предпоставка за ангажиране на деликтната отговорност на съдебния изпълнител – неправомерни действия и при това положение предявеният иск е неоснователен,поради което с тези мотиви е потвърдил първоинстанционното отхвърлително решение.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК.
След уточнение на първия поставен въпрос, съгласно дадените указания за тълкуване на закона, съдържащи се в т. 1 на ТР 1/2009г. на ОСГТК на ВКС по т.д. № 1/2009г., настоящият състав счита, че въпросът се отнася до правомощията на въззивната инстанция при разглеждане на подадената жалба срещу първоинстанционното решение, както и до задължението на въззвиния съд да се произнесе по всички наведените оплаквания. Ето защо следва да се приеме, че този въпрос отговаря на изискванията за общо основание. В настоящия случай обаче действията на съда са съобразени с трайната и непротиворечива съдебна практика. Изхождайки от принципа, че въззивният съд е втора инстанция по същество на правния спор, СГС се е произнесъл по иска, като е съобразил и оплакванията, съдържащи се в жалбата на О. Г.. Подробно е аргументирал и обосновал правните си изводи, въз основа на събраните по делото доказателства и твърденията на страните, вследствие на което е достигнал до обосновано крайно разрешение. От изложеното следва, че не е налице специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.Въззивното решение не противоречи и на възприетото в приложеното решение на ВКС,а напротив напълно му съответства. Специалното основание по чл. 280, ал. 1, т.2 ГПК може да обуслови допускане до касационно обжалване само в случай, че не е налице задължителна практика,поради което и тази предпоставка не е налице.Само за пълнота на мотивите следва да бъде посочено,че не са представени и влезли в сила съдебни актове, обосноваващи наличието на противоречива практика по смисъла на т. 2.
Вторият въпрос е формулиран крайно неразбираемо и дори при упражнение на правомощията си, предвидени в т.1 на ТР 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС по тълк.д. № 1/2011 г., настоящия състав не може да достигне до смисъла, заложен от жалбоподателя,поради което той не може да обуслови наличие на общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК.
Що се отнася до въпроса, формулиран в т. 3 от изложението, той също не отговаря на изискванията за общо основание за допускане до касационна проверка. Поставено е общо и абстрактно питане, което не се отнася до конкретно правно разрешение. Още повече, че въззивният съд подробно е разгледал оплакванията на въззивника, изложил е собствени мотиви и е обосновал правните си изводи. Единствено е подчертал, че няма разминаване с мотивите на първоинстанционното решение, като един от аргументите, с които е потвърдил първостепенното решение. За второстепенния съд не съществува задължение на общо основание да коментира мотивите на първостепенния. Единствено в случай, че потвърди първоинстанционното решение той може да препрати към мотивите му, но тази възможност не го освобождава от задължението да изложи собствени мотиви, обосноваващи решението му. Поставеният въпрос не е обусловил конкретно разрешение на въззивния съд и не може да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК на ответника по касация се следват направените разноски за адвокатско възнаграждение. Претендираното адвокатско възнаграждение в размер на 1000 лв. е уговорено в договора за правна защита и съдействие от 12.06.2015 г., в който е удостоверено, че същото е заплатено в брой. В уточнението на касационната жалба се съдържа възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Като съобрази действителната правна и фактическа сложност на делото, настоящият състав намира, че адвокатското възнаграждение следва да бъде редуцирано до сумата от 601 лв. на основание чл. 78, ал. 5 ГПК вр. чл. 7, ал. 2, т. 3 НМРАВ.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :

НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 13.11.2014 г., постановено по гр. д. № 10517/2014 г. на Софийски градски съд, AO, III-б с-в.
ОСЪЖДА О. Й. Г. с ЕГН [ЕГН] да заплати на ЧСИ М. Б. разноски за настоящата инстанция в размер на 601 лв./шестстотин и един лева/.
Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

Scroll to Top