О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 171
гр. София 10.03.2015 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на пети март две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ч.гр.дело № 485/2015 год.
Производството е по реда на чл. 274 ал. 2, изр. 2 ГПК.
Образувано е по частна жалба на А. А. Х. срещу определение № 219/13.12.2014 г. по гр.д. 6863/2014 г. на ВКС, ІІ г.о., с което е прекратено касационното производство по касационната й жалба с вх.№ 22004/01.08.2014 г. срещу решение № 1293 по в.гр.д. № 723/2012 г. по описа на Пловдивски окръжен съд и касационната жалба е върната като процесуално недопустима на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.
В частната жалба се излагат съображения за незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт. Искането е за отмяна на определението и разглеждане на касационната жалба по същество.
Ответникът по частната жалба [община] е подал писмен отговор на основание чл. 287, ал. 1 ГПК, в който оспорва жалбата като недопустима и неоснователна.
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, за да се произнесе по частната жалба съобрази следното:
Жалбата е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против определение, преграждащо развитието на делото, поради което е процесуално допустима, съгласно чл. 274 ал. 2, изр. 2 във вр. с ал. 1, т. 1 ГПК.
Разгледана по същество е неоснователна.
С решение №7/03.01.2012 г. по гр.д. 11924/2010 г. Пловдивски районен съд е признал за установено по отношение на [община], че имот 109175 /понастоящем ПИ с идентификатор 56784.387.175 по кадастрална карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-48/03.06.2009 г. на Изпълнителния директор на АГКК, с площ от 10 587 кв.м., представляващ земеделска земя – нива, находяща се в [населено място], местността „О.”, при съседи 56784.387.178, 56784.387.190, 56784.387.903, 56784.387.980, 56784.387.211, 56784.387.179 и 56784.387.375/, неправилно е записан в картата на възстановената собственост в землището на [населено място] от 06.10.2008 г. и в кадастралната карта и кадастралните регистри, одобрени със Заповед № РД-18-48/03.06.2009 г. на Изпълнителния директор на АГКК като общинска земя, както и че [община] не е собственик на имота. В решението си съдът е приел, че определената с разпореждане от 15.09.2010 г. приблизителна цена на иска в размер на 803 лв. е действителна,с оглед представеното по делото Удостоверение за данъчна оценка на поземлен имот с идентификатор 56784.387.179.
Въззивното производство е образувано по жалба на [община] – ответник в първоинстанционното дело. С решение №1293/02.07.2014 г. по гр.д. 723/2012 г., Окръжен съд- Пловдив е приел, че за ищцата А. А. Х. липсва правен интерес да оспорва собствеността на [община] по отношение на процесния имот 109175 /понастоящем ПИ с идентификатор 56784.387.175/ и на основание чл. 270, ал. 3 ГПК е обезсилил първоинстанционното решение по уважения отрицателен установителен иск и е прекратил производството.
С определение № 219 от 13.12.2014 г. Върховният касационен съд, ІІ г.о. е прекратил касационното производство и е върнал като процесуално недопустима подадената от А. А. Х. касационна жалба срещу постановеното въззивно решение. За да постанови обжалваното определение ВКС е приел, че касационното производство е недопустимо на основание чл. 280, ал.2 ГПК. Съдът е взел предвид, че цената на иска се определя съгласно правилата на чл. 69, ал.1, т. 2 ГПК, като цената на иска за спорните 10 дка земеделска земя е 3200 лв., т.е. под минимално определения в чл. 280, ал. 2 ГПК праг за обжалване на въззивните решения пред касационен съд по граждански дела от 5000лв.
Съобразявайки процесуалното правило, че цената на предявения иск се определя към момента на подаване на исковата молба, с оглед действащия към този момент процесуален ред, приложима е нормата на чл. 69, ал. 1, т. 2 ГПК. ВКС правилно е възприел, че процесният имот е с данъчна оценка (л. 6 от първоинстанционното дело) под 5000 лв. и с оглед ограниченията на императивната разпоредба на чл. 280, ал. 2 ГПК постановеното въззивно решение не подлежи на касационно обжалване, тъй като цената на иска е под този минимален праг, което е обосновало и извода на съда за недопустимост на касационното обжалване.
Следва да се отбележи, че цената на иска според чл.70 ГПК се определя към момента на неговото предявяване и се посочва от ищеца, а въпросът за нея може да бъде повдигнат от ответника или служебно от съда най-късно в първото заседание за разглеждане на делото. Срокът е установен по съображения за правна сигурност, тъй като цената на иска е от значение не само за определяне на държавната такса, но и обуславя родовата подсъдност на делото. След този момент посочената от ищеца или определената от съда в случай на несъответствие цена на иска става окончателна и не може да бъде променяна, освен в случай на изменение на размера на иска по реда на чл.214 ГПК. Настъпилите в течение на процеса промени в данъчната или в пазарната оценка на спорното право, не влияят върху цената на иска. В случая с разпореждане от 15.09.2010 г. първоинстанционният съд на основание чл. 70, ал.1 ГПК е определил приблизителна цена на иска в размер на 803 лв. Видно от данните по делото, въпросът за цената на иска не е повдиган и преразглеждан по реда на чл. 70 ГПК впоследствие и затова няма основание при преценка допустимостта на касационната жалба да се изхожда от друг критерий за цената на иска. Внесената държавна такса за разглеждане на делото пред първоинстанционния съд в минимален размер от 50 лв. не е от естество да обоснове извод за цена на иска различна от посочената от ищеца и приета от съда.
Като е съобразил изложеното, Върховният касационен съд е постановил законосъобразно определение, което следва да бъде оставено в сила.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ В СИЛА определение № 219/13.12.2014 г., постановено по гр.дело № 6863/2014 г. на Върховен касационен съд,ІІ г.о., с което е прекратено касационното производство по касационна жалба с вх.№ 22004/01.08.2014 г.,подадена от А. А. Х. срещу решение № 1293 по в.гр.д. № 723/2012 г., по описа на Пловдивски окръжен съд и касационната жалба е върната като процесуално недопустима на основание чл. 280, ал. 2 ГПК.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: