О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 154
гр. София 10.02.2017 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на шести февруари две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 3830/2016 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. В. С. – пълномощник на Е. К. Г. и Г. К. Г., против решение № 85/25.05.2016 г. по възз.гр.д. № 192/2016 г. по описа на Апелативен съд – Варна, с което е отменено решение № 2105/17.12.2015 г. по гр.д. № 2031/2015 г. на Окръжен съд – Варна, поправено по реда на чл. 247 ГПК с решение № 116/02.02.2016 г. по същото дело и са отхвърлени като неоснователни предявените искове от Е. К. Г. и Г. К. Г. срещу Н. П. Г., действащ като частен съдебен изпълнител с рег. № 716 и район на действие – Варненски окръжен съд, при участие на третото лице помагач [фирма], за заплащане на обезщетения за имуществени вреди на основание чл. 74 ЗЧСИ, вследствие на незаконно действие на ЧСИ по изп.д. № 43/2011 г., препятствало събирането на тяхното законно установено съдебно вземане в следните размери: 1. за сумата от 30 000, 00 лв. – част от общата претенция в размер на 90 000, 00 лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, несъбрана главница на вземане, ведно със законната лихва върху присъдената сума считано от 07.07.2015 г. до окончателното й изплащане; 2. за сумата от 9 247,44 лв., претендирана като част от главница 27 742, 31 лв. – обезщетение за нанесени имуществени вреди, представляваща законна лихва върху нереализирано вземане; 3. за сумата от 3 167, 88 лв. – част от общата претенция за разноски в размер на 9 503, 50 лв. – обезщетение за нанесени имуществени вреди, представляваща съдебно-деловодни разноски по несъбрано вземане.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1, т.3 ГПК. Иска се неговата отмяна и уважаване на предявените искове в пълен размер.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване, преповтарящо касационната жалба, се сочи бланкетно чл.280, ал.1,т.1 и т.3 ГПК по основанията визирани в чл.281, ал.1,т.3 ГПК – необоснованост и незаконосъобразност изразяваща се в неправилното приложение на закона.Поставени са пет въпроса на които настоящата инстанция да даде отговор,а именно:длъжен ли е ЧСИ преди да пристъпи към принудителни действия,да изпрати до длъжника покана за доброволно изпълнение;длъжен ли е ЧСИ да изчака двуседмичния срок от получаване на поканата за доброволно изпълнение от длъжника,преди да пристъпи към принудителни действия спрямо длъжника;допустимо ли е кредитор на взискателя по изп.дело да се присъедини,като наложи запор върху вземането му по изп.дело по друго обезпечително производство;неправомерните действия на ЧСИ по едно изпълнително дело могат ли да нанесат вреди на трети лица или само на страните по изпълнителното дело;трето лице може ли да се позовава на неправомерни действия на ЧСИ засягащи неговата имеществена сфера в иска по чл.45 ЗЗД/чл.74 ЗЧСИ/ или това право имат само страните по изп.дело. Твърди се, че въззивното решение противоречи на т.5 от Тълкувателно решение № 2/26.06.2015 г. по т.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Въпреки предоставената на касатора повторна възможност за представяне на изложение по смисъла на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК в подаденото уточнение към касационната жалба и изложение на касационни основания отново е изразено становище, че въззивният съд се е произнесъл неправилно и необосновано в противоречие на материалния закон. Заявено е, че даденото разрешение противоречи на т. 5 на ТР № 2/ 26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 264/08.04.2010 г. по гр.д. № 474/2009 г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 139/31.05.2011 г. по гр.д. № 1445/2009 г. на ВКС, IV г.о., решение № 120/08.07.2011 г. на ВКС по т.д. № 1123/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 281/11.12.2014 г. по гр.д. № 3219/2014 г. на ВКС, III г.о., решение № 336/12.0.2015 г. по гр.д. № 4221/2014 г. на ВКС, IV г.о.
Ответната страна ЧСИ Г., чрез адв. К. К. е депозирала писмен отговор по смисъла на чл. 287 ГПК, в който се оспорва допустимостта и основателността на касационната жалба. Претендира разноски.
Третото лице помагач [фирма] не е подало писмен отговор.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК.
Въззивният съд е установил следните данни: към 16.02.2011 г. Ж. З. Г. е задължен към „Т. к. Е.“ със сумата от 225 512, 28 лв., а към 17.09.2014 г. „Т. к. Е.“ е задължена към ищците Е. К. Г. и Г. К. Г. със сумата от 88 209, 06 лв. Вземането на ищците е обезпечено чрез запор на вземането на „Т. к.Е.“ срещу Ж. З. Г. по силата на издадена обезпечителна заповед от 18.03.2011 г., предявена същия ден на ЧСИ по образуваното изп.д. 43/2011 г.Съдът е посочил, че още на 18.02.2011 г. по сметката на кредитора на Ж. З. Г. – „Т. к. Е.“ е била преведена дължимата сума в общ размер на 225 521, 28 лв. Отразено е и че поканата до длъжника била връчена на 07.03.2011г., а срокът за доброволното му изпълнение изтекъл на 22.03.2011 г. След получаване на издадената обезпечителна заповед, на 22.03.2011 г. ЧСИ издал запорно съобщение и изискал незабавно връщане на обезпечената сума. Обезпечените искове на ищците Е. К. Г. и Г. К. Г. били уважени както следва: за Е. Г. – 15 000 лв. и разноски – 2 345 лв., за Г. Г. – 39 375 лв. и разноски – 2 350 лв. и общо за двамата разноски в касационното производство в размер на 1 500 лв. Установено е, че с определение № 1396/09.04.2011 г. е отменено обезпечението, допуснато с определение № 837/17.03.2011 г. и след влизането му в сила е постъпила молба от „Т. к.Е.“ до ЧСИ за вдигане на наложения запор. При тези данни въззивният съд е приел, че претенциите на ищците намират правното си основание в чл. 74 ЗЧСИ, който състав се различава от общия по чл. 45 ЗЗД единствено по качеството на отговорното лице, а именно – частен съдебен изпълнител. За да постанови обжалваното решение съдът е посочил, че не са налице два от елементите на фактическия състав, а именно – противоправно поведение на ЧСИ и причинно-следствена връзка между поведението и настъпилите вреди. Във връзка с твърденията на ищците, че ЧСИ неправомерно е наредил дължимата сума на взискателя, преди да изтече срокът за доброволно изпълнение на длъжника, съдът е обосновал извода, че връчването на покана за доброволно изпълнение обезпечава правата на длъжника в изпълнителния процес, а не правата на кредиторите на взискателя. Ето защо единствено длъжникът може да се позовава на нарушения на правата му. Отделно са изложени аргументи, че невъзможността на кредиторите на взискателя да реализират обезпечение, допуснато месец след извършване на плащането, не може да се причини пряко от действие, чиито срокове на извършване не са точно предвидими във времето, а последиците не са насочени пряко към целите на обезпечението. Съдът е посочил, че не е доказана невъзможността за осъществяване на обезпечението, да е настъпила по причини, за които Г. отговаря. При тези съображения въззивният съд е достигнал до извод за неоснователност на предявените искове.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, а именно да е решен в противоречие с практиката на ВКС, да е противоречиво разрешаван от съдилищата или да е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В настоящия случай, въпреки дадените указания от администриращия съд, касаторите не са формулирали въпроси, отговарящи на изискването за общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК и ТР № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1, а касационният съд не може от данните по делото да изведе правния въпрос от значение на изхода на спора, без да упражни служебното начало във вреда на другата страна.В подадената жалба и приложеното допълнение единствено се съдържат оплаквания за неправилност на решаващите изводи на въззивния съд, които представляват касационни основания. А проверката за законосъобразността на обжалваното въззивно решение би се извършила едва след производството по чл. 288 ГПК, когато съдебният акт бъде разгледан по същество. Основанията за допускане на касационното обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК.Непосочването на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание за недопускане до касационно обжалване, без касационният съд да дължи произнасяне по твърденията относно наличието на специфичните предпоставки.Следва да бъде посочено,че поставените въпроси имат теоретичен характер и не са свързани с деликтната отговорност на ЧСИ по смисъла на чл.74,ал.1 ЗЧСИ,още повече,че в случая ЧСИ не следва да уведомява кредитора на взискателя за извършеното плащане,защото той не е страна/присъединен взискател/,а и обезпечителната заповед е представена повече от месец след извършване на плащането/разпределението/ от ЧСИ към [фирма].
За пълнота на мотивите, следва да се подчертае, че не е обосновано и наличието на специалните предпоставки за допускане на касационно обжалване. В цитираната т. 5 на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк.д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС намира задължително тълкуване въпросът относно правата на лицата, които се явяват кредитори на длъжник, срещу когото е образувано изпълнително производство. Касае се за допуснато обезпечение чрез налагане запор или възбрана върху предмета на изпълнение по изпълнителното дело. Докато в настоящия случай ищците са кредитори на взискателя по изпълнителното дело, а не на длъжника. По тази причина и второинстанционния съд е отрекъл възможността на ищците да претендират обезщетение, тъй като те са трети лица за изпълнителното дело и нямат интерес да упражняват и защитават правата на длъжника.Приложените решения по чл. 290 ГПК са неотносими,тъй като разглеждат различни хипотези на реализирането на специалната деликтна отговорност по чл. 74 ЗЧСИ.Въззвиният съд е приел, че не са налице елементите от фактическия състав, обосноваващи ангажирането на отговорността на съдебния изпълнител,а именно – липса на противоправно поведение и причинна връзка между действията на длъжностното лице и претендираните вреди,а тези изводи не са засегнати чрез формулираните въпроси.
Подържаното основание за допускане до касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК не е налице, тъй като точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но неправилна съдебна практика, а развитието на правото е предпоставено от обективната нужда чрез корективно тълкуване да бъде отстранена непълнота или неяснота на конкретна правна норма, или да бъде изоставено едно вече дадено тълкуване на закона, за да бъде възприето друго, каквито доводи в случая не са изложени от касаторите. В конкретния случай допускането на касационно обжалване се обосновава с визираните в чл. 281, ал. 1, т. 3 ГПК основания за неправилност на обжалваното решение.
С оглед изхода от спора касаторите следва да заплатят действително направените и доказани от ответника по касация разноски за настоящата инстанция в размер на 2400 лв. /две хиляди и четиристотин лева/ с ДДС.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 85 / 25.05.2016 г., постановено по гр. д. № 192/2016 г. по описа на Апелативен съд – Варна.
ОСЪЖДА Е. К. Г., ЕГН [ЕГН] и Г. К. Г. , ЕГН [ЕГН] да заплатят на Н. П. Г. , ЕГН [ЕГН] разноски за настоящата инстанция в размер на 2400 лв./две хиляди и четиристотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: