О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 58
гр. София 15.01.2016 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на втори ноември две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 4474/2015 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на П. Д. К., подадена чрез процесуалния му представител адв. М. С., против решение № 2716/22.04.2015 г., постановено по в.гр. д. № 8361/2014 г. на Софийски градски съд, с което е отменено решението от 13.01.2014 г. по гр.д. № 53720/2012 г. по описа на Софийски районен съд в частта, с която предявеният на основание чл. 49 ал. 1 от ЗЗД иск е уважен за сумата над 4000 лв. до 7000 лв., съставляваща обезщетение за неимуществени вреди – болки и страдания, претърпени от непозволено увреждане реализирано на 12.10.2012 г. в Ю.п. в [населено място], ведно със законната лихва върху тази сума от 09.11.2012 г. – датата на подаване на исковата молба, до пълното й изплащане, както и в частта, с която е уважен искът с правно основание чл. 49 ЗЗД за сумата над 50,96 лв. до 72, 80 лв. – обезщетение за имуществени вреди – разходи за лечение, претърпени в следствие от непозволено увреждане реализирано на 12.10.2012г. в Ю. п., в [населено място], ведно със законната лихва върху тази сума от 09.11.2012 г. – датата на подаване на исковата молба, до пълното й изплащане, като вместо него е отхвърлен предявеният от П. Д. К. иск срещу С. иск с правно основание чл. 49 от ЗЗД за сумата над 4000 лв. до 7000 лв., съставляваща обезщетение за неимуществени вреди, както и за сумата над 50, 96 лв. до 72, 80 лв., съставляваща обезщетение за имуществени вреди.Потвърдено е решението в останалата му част.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност поради нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила и необоснованост на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване са формулирани следните въпроси: 1/ С оглед събраните по делото доказателства правилно ли е приложен материалноправният закон и допустимо ли е тълкуването на забранителна правна норма, без в нея да е предвидена забрана за извършване на определено действие на конкретно определено място в изброителен ред; 2/ Допустимо ли е прилагането на една и съща санкция, за едно и също действие или бездействие два пъти в две инстанции и допустимо ли е намаляване на обезщетение два пъти за едно и също нещо в две последователни инстанции. Касаторът не е посочил на кое основание се позовава, за да обоснове искането си за допускане на касационно обжалване по отношение на първия въпрос. Във връзка с втория въпрос заявява, че решението е постановено в противоречие със съдебната практика на ВКС и принципа за справедливост. Представил е препис от решение на СРС по гр.д № 25783/2013г.
Ответникът по касация – С. о. е подал писмен отговор , в който изразява становище, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване на постановеното въззивно решение, а по същество жалбата е неоснователна. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Производството пред първоинстанционния съд е образувано по предявени от П. Д. К. срещу С. о. обективно съединени искове с правна квалификация чл. 49 ЗЗД, с които се претендира осъждане на ответника да му заплати сумата от 15 000 лв. – представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди в резултат на противоправно деяние, осъществено на 12.10.2012 г. в Ю. п. в [населено място], както и сумата от 200 лв. – представляваща претърпени имуществени вреди – разходи за медикаментозно лечение за периода от 12.10.2012 г. до предявяване на исковата молба, ведно със законната лихва върху сумите от момента на предявяване на иска до пълното изплащане на вземането.
За да се произнесе, първоинстанционният съд след съвкупна преценка на доказателствата по делото – писмени и гласни е установил от фактическа страна, че на 12.10.2012 г. около 23,30 ч. в Ю. п., в [населено място], докато е управлявал велосипед П. Д. К. е претърпя инцидент, като се е блъснал в поставено временно метално заграждение до моста на р. П., ограждащо строителна площадка. Установено е, че Ю. п. се стопанисва от ответника – С. о.. Вследствие на инцидента П. К. е получил счупване на носни кости, рани на челото и горната устна, бил е приет в МБАЛСМ „Н.И.Пирогов” и му е извършена операция, а периодът на възстановяване продължил около 30 дни.Болките и страданията били доста интензивни през първата седмица и с постепенно затихване. Приел е за доказан фактическият състав на обективната гаранционно-обезпечителна отговорност по чл. 49 ЗЗД, тъй като са налице релевантните факти, обосноваващи основателност на иска: противоправно деяние, настъпили вреди, причинна връзка, характер на вредите, възлагане на определена работа при или по повод на която е настъпил вредоносният резултат. Съдът е приел, че мястото на инцидента е озеленена площ по смисъла на чл. 61, ал. 1 вр. чл. 61, ал. 2 ЗУТ, в който са се извършвали ремонтни дейности по поддръжката му,възложени на трето лице. П. деяние се е изразило в нарушение на нормата на чл. 74, ал.1, т. 1 ЗУТ, която предвижда задължение на изпълнителя на ремонта за вземане на необходимите мерки за осигуряване на безопасността – поставяне на ограждения и прелези,предупредителни знаци и указания за отбиване на движението.Констатирал е, че след като е настъпил инцидентът взетите мерки за безопасност, изразяващи се в поставяне на обезопасителни ленти и табели, не са били достатъчно ефективни. Налице е и причинно-следствена връзка, тъй като ударът на П. К. в необозначената ограда е предизвикал неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, както и имуществени вреди, изразяващи се в медицински разходи. За да постанови крайното си решение, съдът се е произнесъл и по релевираното от ответника възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия.Приел е, че е налице съпричиняване от страна на увредения в размер 30 на 100. Този извод е обоснован с мотивите, че ищецът не се е движил по път, предназначен за велосипедисти, а по пешеходна паркова алея в нарушение на чл. 81, т. 5 ЗДвП и чл. 24 Наредбата за организация на движението на територията на Столична община. По отношение на размера на дължимото обезщетение за имуществени вреди, съдът е приел за доказана сумата от 72,80лв., тъй като доказателства за останалите извършени разходи се отнасят до период след процесния. Прилагайки правилото на чл. 52 ЗЗД, е приел, че справедливото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди е в размер на 10 000 лв. След приспадане на съпричиняването е определил размерът на дължимото се обезщетение за неимуществени вреди – 7000 лв.
Първоинстанционното решение е обжалвано и от двете страни. При постановяване на решението, въззивната инстанция е приела, че първоинстанционният съд е обсъдил всички факти, релевантни за предявения иск, преценил е всички доказателства и е направил правилни изводи досежно наличието на предпоставките за ангажиране отговорността на ответника по реда на чл. 49 ЗЗД. Като се позовал на правилото на чл. 52 ЗЗД и ППВС № 4/23.12.1968г. , при съобразяване със силата, продължителността и интезивността на болките и страданията, съдът е приел за справедливо обезщетение за неимуществени вреди в размер на 7000 лв. Потвърдил е извода за степента на съпричиняване, тъй като с поведението си пострадалият е улеснил механизма на увреждането и при отчитане на приетото съпричиняване, съдът е определил размерът на обезщетението за неимуществени вреди – 4000лв., а обезщетението за имуществени вреди е намалил на 50,96 лв. при доказан размер от 72,80 лв.
Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материално-правен или процесуално-правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешаването на който е обусловило правните му изводи, постановени в основата на обжалвания съдебен акт. По отношение на този въпрос трябва да е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1 ГПК. В случая нито един от формулираните въпроси не може да обуслови наличие на общото основание. Първият въпрос е общ и абстрактен и не визира конкретно правно разрешение на въззивния съд, обусловило решаващата му воля. Отделно от това, оплакванията относно правилното приложение на която и да е материалноправна разпоредба на закона, са основания за касационно обжалване и съдът се произнася по тях при разглеждане на касационната жалба по същество. Вторият въпрос също не може да бъде отнесен към конкретно правно разрешение на въззивният съд, още повече, че нито първата инстанция, нито въззивната са санкционирали ищеца. Напротив въззивният съд изрично е изложил в мотивите на решението си, че при направено възражение за съпричиняване, съдът се произнася с оглед обективния характер на допринасянето за настъпването на вредносния резултат, а не по отношение на вината на пострадалия,т.е. необосновано е твърдението за налагане на санкция. Следва да бъде посочено, че крайното решение на второинстанционния съд за намаляване на първоначално присъденото обезщетение за неимуществени вреди е обусловено от възприетият по-нисък размер на справедливото обезщетение за претърпените вреди за сумата от 7000лв. Съдът не е възприел различен коефициент на съпричиняване на вредосния резултат. Следователно поставените въпроси не могат да обусловят наличие на основание за допускане на касационно обжалване. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване. За пълнота на мотивите следва да се подчертае, че в изложението за допустимост на касационното обжалване касаторът не е развил и доводи за наличието на специфичните предпоставки по чл.280 ГПК.По отношение на първия въпрос дори формално не е посочил на кое специално основание се позова, което прави принципно невъзможна преценката на съда дали е налице някое от основанията на чл.280,ал.1 ГПК. Твърденията в изложението за противоречия с практиката на ВКС не са конкретизирани и уточнени и дори съдът да ги квалифицира като позоваване на основанието по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК – не са представени доказателства за такова противоречие. П. препис от съдебно решение на СРС вероятно е индиция за основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, което отново не изрично и ясно посочено от касатора, но за това решение не са представени никакви доказателства за влизането му в сила.
В обобщение на изложеното, липсва основание за допускане на касационно обжалване на решението на въззивната инстанция по чл. 280, ал. 1 ГПК.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, ответникът по касация има право да му бъдат присъдени претендираните разноски, представляващи юрисконсултско възнаграждение. Съдът намира, че на основание чл. 9, ал. 3 НМРАВ юрисконсултското възнаграждение следва да бъде определено в размер на 735 /седемстотин тридесет и пет/лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 2716 / 22.04.2015 г., постановено по в.гр. д. № 8361/2014г. на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА П. Д. К., ЕГН [ЕГН] на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да заплати на С. о. сумата 735 /седемстотин тридесет и пет/лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: