О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 594
гр. София 04.05.2015 г..
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети февруари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 136/2015 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на адв. Е. А., пълномощник на Й. В. Г. и Е. А. Г., против решение от 01.07.2014г., постановено по гр. д. № 266/2014 г. на Окръжен съд – Кюстендил, с което е потвърдено решение № 98/17.02.2014г. по гр.д. №1359/2013г. на Районен съд-Дупница, с което е признато за установено по отношение на Й. В. Г. и Е. А. Г., че С. С. П. не дължи суми в размер по 10 000 лв. на всеки от тях по изп.д. № 20138410405285/2013 г. на ЧСИ Н. М., образувано въз основа на изпълнителен лист от 11.05.2004 г. по нохд № 949/2003 г. по описа на Окръжен съд-Кюстендил, ведно със законната лихва върху главниците, считано от 15.11.2002 г., поради изтекла давност.
В касационната жалба се релевират доводи за необоснованост и неправилност на постановеното решение поради противоречие с процесуалния и материалния закон –основания по чл. 281, ал.1, т. 3 ГПК.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като основание за допускане до касационно обжалване се сочи чл. 280, ал.1, т. 1 и т. 3 ГПК, като жалбоподателят твърди, че въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправния въпрос относно приложното поле на прекъсването, спирането и изтичането на давностните срокове. Заявил е, че разрешението по този въпрос е в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 810/1974 г. по гр.д.. № 410/1974 г., І г.о. на ВС и ППВС № 3/1980 г. Касаторът бланкетно сочи основанието на чл. 280, ал.1, т. 3 ГПК по следните въпроси: “Може ли наследник на длъжника по едно установено по съдебен ред вземане, след като вместо длъжника е изпълнило едно трето лице, да се позове на общата погасителна давност по чл. 110 ЗЗД, в случай, че основанието за изпълнение от страна на третото лице е отпаднало” и „От кой момент започва да тече давността, на която евентуално може да се позове наследник на длъжника по едно установено по съдебен ред вземане, след като вместо длъжника е изпълнило едно трето лице, да се позове на общата погасителна давност по чл. 110 ЗЗД, в случай, че основанието за изпълнение от страна на третото лице е отпаднало: а/ от момента на присъждане на вземането срещу наследодателя; б/ от момента на поканата за възстановяване на платеното от третото лице”.
Ответникът по касация С. С. П. е подала отговор на касационната жалба по чл. 287, ал.1 ГПК, приподписан от адв. Р. С., в който заявява, че същата не следва да бъде допускана до касационно обжалване, а по същество е неоснователна. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Производството пред първа инстанция е образувано по предявен отрицателен установителен иск на С. С. П. срещу Й. В. Г. и Е. А. Г. с правно основание чл. 124, ал.1 вр. чл. 439 ГПК, с който ищцата е поискала да бъде признато за установено по отношение на ответниците, че вземането им – предмет на изп.д. №20138410405285/2013 г. по описа на ЧСИ Н. М. е недължимо. Първоинстанционият съд е уважил предявения иск, като е възприел от фактическа страна следното: процесното изпълнително дело е образувано по молба на кредиторите от 25.04.2013 г. въз основа на изпълнителен лист, издаден на 11.05.2004 г. по нохд №949/2003 г. по описа на Окръжен съд- Кюстендил срещу К. С. Д. в полза на Й. В. Г. и Е. А. Г. за суми по 10 000лв., представляващи обезщетение за претърпени неимуществени вреди, вследствие на извършено престъпление, ведно със законната лихва, считано от 15.11.2002 г. След представяне на удостоверение за наследници съдебният изпълнител е конституирал на основание чл. 429, ал. 2 ГПК като длъжници по делото наследниците на К. С. Д., сред които е ищцата, и е предприел изпълнителни действия срещу тях. За да постанови крайния си акт, съдът е приел, че вземането на пострадалия от деликт се погасява с изтичането на общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД. Следователно давността е започнала да тече от 15.11.2002 г. и не е текла по време на наказателния процес. На основание чл. 117, ал. 2 ЗЗД съдът е приел, че с издаването на изпълнителен лист в полза на кредиторите на 11.05.2004 г. е започнала да тече нова погасителна давност, а вземането е погасено по давност на 11.05.2009 г. Решението на първата инстанция е обосновано с мотивите, че действията, предприети от ответниците по принудително изпълнение спрямо трето лице, каквото се явява Гаранционния фонд, не са прекъснали давността по отношение на К. С. Д. и неговите наследници. Съдът изрично е посочил, че предвиденото в чл. 116, б. „в” ЗЗД прекъсване на давността с предприемане на действия за принудително изпълнение се отнася единствено до такива действия, които са насочени пряко към имуществената сфера на длъжника с цел удовлетворяване на съдебно признатото право. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е споделил напълно фактическите и правните съображения на първоинстанционния, като е счел за неоснователни оплакванията на въззивниците. Посочил е, че между правоотношенията на претендиращите обезщетение с прекия причинител на деликта от една страна и тези с Гаранционен фонд от друга не е налице идентитет, доколкото същите се различават по задължените лица и по основанията за ангажиране на отговорността им. При тези съображения е достигнал до крайния си извод, че Й. В. Г. и Е. А. Г. са инициирали изпълнителното производство за вземането срещу делинквента и неговите наследници след изтичане на погасителната давност,поради което предявеният иск е основателен.
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1 – 3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания акт, и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения. В случая изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не отговаря на приетото в ТР № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС на РБ ,съгласно което в приложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът е длъжен да формулира правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението. Първият поставен въпрос е общ и абстрактен, касае действието на цял институт от правни норми и не е обусловил конкретен извод на съда. Останалите два въпроса също са неотносими към изводите на съда и не са обусловили решаващата му воля. Съдът ясно е разграничил двете правоотношения по деликтната и гаранционно-обезпечителната отговорност, възникнали вследствие на извършеното престъпление. На тази основа е направен изводът за изтекла погасителна давност спрямо наследниците на делинквента. Поставените въпроси не засягат формирането на правните изводи на съда. Жалбоподателят е направил опит да обоснове твърденията си за наличие на основание за допускане на касационно обжалване, но изложеното от него, в светлината на формулираните въпроси, представлява оспорване по същество на крайните изводи на съда, което се припокрива с изложените от него касационни основания. Следва да се има предвид, че е недопустимо съдът сам да извлича въпросите, които касаторът евентуално би имал предвид. Такова процесуално действие на съда би довело до нарушение на принципа на диспозитивното начало, прокламиран с чл.6 ГПК . Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на въпрос /материалноправен или процесуалноправен/ обосновава извод, че не е налице общата предпоставка на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, а отсъствието на последната – води до необсъждане на въпроса за наличие на специфичните предпоставки по точки 1 – 3 от чл.280 ал.1 ГПК.
За пълнота на изложението следва да се посочи следното: в изложението липсва не само формулиран правен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в решението, но и конкретизация и обосновка на специфичните предпоставки , поддържани от касатора. Следва да се има предвид, че уредбата на касационното обжалване като факултативно, а не задължително, възлага на страната-касатор изискването да мотивира интереса от допускане на касационното обжалване. Това е ново изискване за страната, която не е доволна от получения резултат с въззивния съдебен акт. Обосноваването на интереса от обжалване в рамките на определеното приложно поле по чл. 280, ал. 1 ГПК не може да се припокрива с основанията за обжалване, установени в чл. 281 ГПК. Тяхното разграничаване следва да личи ясно.
При този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК в тежест на жалбоподателите следва да бъдат възложени направените и доказани от ответника по касация разноски за настоящата инстанция в размер на 1000 /хиляда /лева.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 01.07.2014г., постановено по гр. д. № 266/2014 г. на Окръжен съд – Кюстендил.
ОСЪЖДА Й. В. Г., ЕГН [ЕГН] и Е. А. Г., ЕГН [ЕГН] да заплатят на С. С. П., ЕГН [ЕГН] разноски за настоящата инстанция в размер на 1000/хиляда/ лв.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: