12
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 705
гр. София, 31.07.2018 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 16 юли през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 4186 по описа за 2017 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответницата М. Л. А., чрез адв.Б. Ж. срещу решение № 118/19.07.2017 г. по в.гр.дело № 203/2017 г. на Варненския апелативен съд в частта, с която е потвърдено решение № 69/25.01.2017 г. по гр.дело № 1195/2016 г. на Варненския окръжен съд в уважената част на иска с правно основание чл.240,ал.1 ЗЗД над сумата 47 521 лв. до 107 521 лв., която разлика според жалбоподателката е в размер на 60 000 лв. и за която разлика съдът не е уважил възражението й за прихващане. Поддържаните основания за неправилност на решението в обжалваната част по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, необоснованост и съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Искането е да се допусне касационно обжалване по поставените въпроси в изложението, съответно се отмени решението на въззивния съд в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в уважената част на иска над сумата 47 521 лв. до 107 521 лв. и искът се отхвърли за разликата над 47 521 лв. до 107 521 лв., поради прихващане със сумата 60 000 лв., съответно се измени решението и в частта на присъдените разноски.
В изложението са формулирани въпросите: 1. достатъчно ли е лицето, обезпечило чуждо задължение с ипотека върху собствения си имот да заплати част или целия дълг, за да се суброгира в правата на кредитора срещу длъжника на основание чл.155, ал.2 ЗЗД и така в неговия патримониум да възникне вземане към длъжника в размер на заплатената сума, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирано е решение № 61/16.07.2012 г. по т.дело № 678/2011 г. на ВКС, II т.о.по чл.290 ГПК, 2.безусловен ли е правният интерес по чл.155, ал.2 ЗЗД на лицето, обезпечило чуждо задължение с ипотека върху собствения си имот, да заплати част или целия дълг за да предпази имота си от принудително изпълнение, или възникването на правния интерес е обусловено и от други обстоятелства, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирано е решение №61/16.07.2012 г. по т.дело № 678/2011 г. на ВКС, II т.о. по чл.290 ГПК, 3.допустимо ли е заплащането при условията на чл.155, ал.2 ЗЗД на обезпечения дълг от ипотекарния гарант да се възприема като изпълнение на негово задължение към длъжника, извършено при спазване на условията по чл.75 ЗЗД, без за това да са налице изявления нито от страна на извършилото плащането лице, нито изявления на длъжника по приемане на изпълнението, включително и без да са налице изявления за прихващане на насрещни вземания и поради тази причина да се приеме, че въпреки плащането ипотекарния гарант не се суброгира в правата на кредитора по чл.155,ал.2 ЗЗД, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирано е решение № 42/07.04.2009 г. по т.дело № 453/2008 г. на ВКС, II т.о., по чл.290 ГПК. 4. отнася ли се ограничението по чл.164, ал.1,т.3 ГПК, изключващо свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5000 лв. до случаите, в които спорът не е за наличието на съществуващо договорна отношение, а за смисъла на постигнатите договорености, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирано е решение № 224/22.12.2016 г. по гр.дело № 2169/2016 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК. 5. задължен ли е съдът да издири и посочи приложимия материален закон въз основа на който разрешава спора, както и длъжен ли е да формира правни изводи по съществото на спора след преценка на всички относими доказателства по делото, решен в противоречие с практиката на ВКС. Цитирано е решение № 331/04.07.2011 г. по гр.дело № 1649/2010 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК.
Ответникът по касационната жалба В. П. Б., чрез адв.К. М. в писмен отговор е изразил становище за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по поставените въпроси в изложението и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявени искове с правно основание чл.240,ал.1 ЗЗД и чл.86,ал.1 ЗЗД.
С обжалваното решение е прието за установено от фактическа страна въз основа на събраните доказателства, че страните са сключили договор за заем от 30.06.2014 г., според който В. Б. е заемодател, а М. А. – заемател. Предмет на договора е сумата от 187 546 лева, дадени през 2012 г. за инвестиции за откриване, довършителни СМР в рибен ресторант „П.”, находящ се в кмплекс „Слънчев ден” в к.к. „Св. Св. К. и Е.” до [населено място] за закупуване на хранителни продукти за ресторанта, за плащане на наем за същия ресторант и 80 000 лева за заплащане на недвижим имот, присъден по спогодба, одобрена по гр.д. № 14585/2011 г. по описа на В., X. състав, представляващ апартамент № 70, находящ се в [населено място], [улица],. Прието е, че в т. 2 и т. 3 от договора страните са договорили, че отпуснатият заем е в общ размер на 267 546 лева, който е предоставен, както следва: в брой на части през 2012 г. – 187 546 лева и по банков път на 30.06.2014 г. – 40 994.11 евро, които представляват 80 000 лева преведени по сметка на Н. Л.К. и 177.51 лева банкови комисионни по превода. Падежът на задължението за връщане на заетата сума е 31.12.2014 г.
В т. 9 от договора страните се съгласили плащането на дълга да стане по следния начин: 35 000 евро или 146 250 лева да бъдат върнати чрез прехвърляне на собствеността на имота, предмет на спогодба, одобрена по гр.д. № 14585/2011 г. по описа на В., X. състав, а останалата част от 121 296 лева да бъде върната в пари в сроковете и условията по т. 4, 5, 7, 8 и 10 от договора. На гърба на договора е записано и подписано от страните, че на 22.05.2015 г. е издадена запис на заповед в полза на Б. за сумата от 130 000 лева с падеж 03.03.2016 г., пряко свързана с договора, т.е. след изплащането на горепосочената сума ще отпадне договорът.
Прието е за установено, че с нот. акт № 48, том III, рег. № 7460, дело № 448/20.10.2014 г. М. А. е продала на В. Б.. апартамент № 70, находящ се в [населено място], [улица], при цена, равна на данъчната оценка на имота, като е записано, че цената е изплатена изцяло преди сключване на договора.
Въз основа на нот. акт № 51, том I, рег. № 845, дело № 51/13.03.2012 г. е прието за установено, че [фирма], [населено място] е предоставила на В. Б. банков кредит по договор за универсален ипотечен кредит № ПД-13532/13.03.2012 г. в размер на 160 000 лева, като за обезпечаване на вземанията на кредитора по договора за кредит М. А. и И. А. са учредили ипотека върху свой собствен имот, а именно: мезонетно жилище № 19, находящо се в [населено място], [улица], /№/. Посочил е, че е представен договор за универсален ипотечен кредит № ПД-13532/13.03.2012 г. за сумата от 160 000 лева, сключен между [фирма], [населено място], в качеството на кредитор и В. Б., в качеството му на кредитополучател.
Прието е, че по делото е представено споразумение от 12.02.2016 г., сключено между [фирма], [населено място] и М. А., в качеството й на длъжник във връзка с договор за универсален кредит № 30263/29.05.2008 г., предоставен на А. и договор за универсален кредит № ПД-13532/13.03.2012 г., предоставен на В. Б., като длъжникът се е задължил да внася ежемесечни погасителни вноски по двата договора за кредит, съгласно погасителен план за всеки един от тях.
Съдът е приел, че от представените от [фирма], [населено място] вносни бележки за периода 10.04.2012 г. – 07.12.2016 г. е установено, че М. А. лично или чрез третите лица Г. Р. Л. и Д. И. е заплащала вноски по договор за универсален ипотечен кредит № ПД-13532/13.03.2012 г. в общ размер на 83 275 лев, като до 05.08.2016 г. размерът на внесените суми е 73 775 лева. Посочил е, че по искане на страните за доказване на твърденията им, са разпитани свидетелите И. А., син на М.А. и П. Ч., служител в дружество, собственост на Б., чиито показания според съда следва да се ценят по реда на чл. 172 ГПК. Прието е, че с показанията на свидетелите се цели доказване на договорките между страните относно основанието на получаването на сумата от 60000 лв. от А. през 2012 год. и уговарянето на начина на погасяване на задължението по отношение на тази сума и по договора за заем.
Въззивният съд е приел, че между страните е било спорно каква точно сума реално е предадена по договора за заем на ответницата А., т.е. дали е сключен реален договор за посочената в исковата молба сума или за сума в различен размер.
Прието е, че предаването на сума в размер на 187 546 лева и начинът, по който това е извършено, е установено със самия договор – в т. 3, където страните са се съгласили, че заемът е предоставен в брой на части през 2012 г. за сумата от 187 546 лева и по банков път на 30.06.2014 г. за сумата от 40 994.11 евро, които представляват 80 000 лева, преведени по сметка на Н. К. и 177.51 лева банкови комисионни по превода. Според съда волеизявлението на ответницата А. е частно удостоверително, че то не може да бъде опровергано от нея, без представени писмени доказателства в обратния смисъл. Прието е, че след като ответницата се е подписала под признание, че е получила сума в посочения размер през 2012 год. на части, това волеизявление е разписка за получаването им, макар и подписана впоследствие. Прието е също, че по делото липсват писмени доказателства, които да опровергават признанието на ответницата А. за размера на получената от нея сума в заем и поради това е формиран извод, че защитната и теза е недоказана.
Посочил е, че уговорката на гърба на договора, че на 22.05.2015 г. е издадена запис на заповед в полза на Б. за сумата от 130 000 лева с падеж 03.03.2016 г. пряко свързана с настоящия договор, т.е. след изплащането на горепосочената сума ще отпадне договорът, следва да се цени с оглед на всички представени по делото доказателства.
Съдът е приел, че между страните е спорно сумата от 60000 лв., които А. е получила като пълномощник на Б., включена ли е в задължението по договора за заем от 2014 год. или представлява сума, дадена на А. като отделен заем с уговорката да погасява вноските по договора за банков кредит, гарантиран с неин имот.
Прието е, че при преценка на всички доказателства по делото следва да се прецени дали получаването на сумата от 60000 лв. от ответницата А. през 2012 год. и волеизявлението на гърба на оригиналния договор, че с изплащане на сумата от 130000 лв. договорът ще се счита изпълнен от страна на А. опровергава волеизявлението в договора за размера на получената сума в т. 1 и т. 2 на договор от 30.06.2014 г. Евентуално тази уговорка на гърба на оригиналния договор би могла да се тълкува като договорка във връзка с погасяване на задължението, т.е. че с изплащане на част от задължението в размер на 130 000 лева на посочения падеж – 03.03.2016 г., останалата част от същото ще се счита опростено по реда на чл. 108 от ЗЗД. Според съда текстът на т. 9 от договора не установява противоречие относно стойността на сделката, като е прието, че в изписването на сумата в евро, която се равнява на 146 250 лева по курс 1.95 лева за евро е допусната грешка, т.е вместо 75 000 евро е изписано 35 000 евро. Посочил е, че в уговорката, касаеща погасяване на договорното задължение с изплащане на сумата от 130000 лв., липсва волеизявление за опрощаване на останалата част от дълга и поради това не може да се прави произволен извод в тази насока. Приел е, че не може да се направи и обратния извод – че тази договорка опровергава волеизявлението на А. за размера на получените от нея суми. Прието е за безспорно между страните, че сумата от 80 000 лева е преведена по сметка на трето за спора лице – Н. К., така както е уговорено в т. 3 от договора за заем.
Въззивният съд е приел, че липсва писмено доказателство относно основанието за получаване на сумата от 60000 лв. през 2012 год. от ответницата, като пълномощник на Б., както и подлежи ли тя на връщане или не. Приел е също, че липсва и доказателство тази сума в какъв срок подлежи на връщане, че ответницата е признала само, че тази сума е «конституирана» като заем, чрез включването й в заема от 2014 год. Прието е, че това твърдение не е доказано. Формиран е извод, че е недоказано основанието за получаването й, за което гласни доказателства не могат да се ценят. Изведен е и извод, че договорът за заем е сключен в размера, посочен в исковата молба, съответно части от него са погасени, съобразно изложеното от съда.
Прието е, че в т. 9 на договора от 30.06.2014 г. е уговорено плащането на дълга да стане по следния начин: 35 000 евро по курс 1.95 лева или 146 250 лева да бъдат върнати чрез прехвърляне на собствеността на имота, предмет на спогодба, одобрена по гр.д. № 14585/2011 г. по описа на В., X. състав, а останалата част от 121 296 лева да бъде върната в пари в сроковете и условията по т. 4, 5, 7, 8 и 10 от договора. Приел е също, че от нот. акт № 48, том III, рег. № 7460, дело № 448/20.10.2014 г. се установява, че посоченият имот апартамент № 70, находящ се в [населено място], [улица] е прехвърлен от ответницата А. на ищеца Б., чрез покупко-продажба при цена, посочена в нот.акт 119598,40 лв. Посочил е, че с тази сделка ответницата е погасила част от задължението си към ищеца, чрез даване вместо изпълнение, като е спорно каква част е погасена – 146 250 лева, както е посочено в договора за заем, или 119598,40 лв., както е посочено в нотариалния акт. Според съда от нот.акт 48/2014 год. е видно, че в него като цена на продажбата, както са решили страните да оформят самият договор за даване вместо изпълнение, е вписана данъчната оценка на имота. Прието е, че страните не спорят, че този договор е подписан като изпълнение на договора за заем. Прието е също, че липсва споразумение между тях, че с тази продажба се погасява различна част от задължението от частта в размер на 146250 лв., както е уговорено между тях. Посочил е, че твърденията в жалбата не са аргументирани на какво основание е изменен вече сключения между старните договор за заем по отношение на изпълнението чрез даване вместо връщане на парична сума. С оглед на това е изведен извод, че с посочената продажба с формално посочена в нея цена е погасено, съобразно т.9 от договора между страните, част от задължението в размер на 146 250 лв.
Прието е, че за връщането на остатъка от задължението в размер на 121 296 лева не са ангажирани доказателства от ответницата, поради което според съда същият е дължим и иска с правно основание чл. 240, ал. 1 от ЗЗД е основателен само до този размер – 121 296 лева.
Според съда твърдението на ответницата А., че част от заемната сума по договор от 30.06.2014 г. са изтеглените от нея 60 000 лева от банковата сметка на Б., по която същият е получил договорения с [фирма], [населено място] кредит в общ размер на 160 000 лева, не е установево от събраните по делото доказателства. Прието е, че от представеното нареждане разписка от 14.03.2012 г. е видно, а и не е спорно между страните, че ответницата е изтеглила чрез дадено й от ищеца пълномощно, сумата от 60 000 лева от сметката на последния в посочената банка. Прието е също, че в т. 3 от договора за заем съконтрагентите са се съгласили и удостоверили с подписите си, че главницата от 187 546 лева е получена в брой и на части през 2012 г., че това обстоятелство не се опровергава и от ангажираните от ответницата гласни доказателства, доколкото могат да бъдат ценени, тъй като по отношение на основанията за извършените плащания по договори на стойност над 5000 лв., същите са недопустими и не е налице съгласие между страните да бъдат приети като допустими доказателствени средства.
Приел е, че според представените по делото вносни бележки, че ответницата А. ежемесечно и сравнително редовно е заплащала вноските по договор за кредит № ПД-13532/13.03.2012 г. на ищеца Б., като плащанията са започнали още от 10.04.2012 г. – месеца следващ този на предоставянето на банковия заем. Прието е, че тези плащания могат да бъдат тълкувани като такива в неин интерес, за да запази имота си. Посочил е, че дали с тях се погасява задължение за връщане на сумата от 60000 лв., каквото по делото не е установено да съществува, не може да се направи извод по делото.
Относно възражението за прихващане направено от ответницата:
Съдът е приел, че се твърди, че В. Б. дължи сумата от 85 736.88 лева, представляваща погасеното от ответницата, в качеството й на ипотекарен гарант, задължение на Б. към 05.08.2016 г., в качеството му на длъжник по договор за кредит № ПД-13532/13.03.2012 г., обезпечен с договорна ипотека, обективирана в нот. акт за учредяване на договорна ипотека № 39, том II, дело 2391, вх. рег. № 5059/13.03.2012 г. на основание чл. 155, ал. 2 от ЗЗД. Прието е за установено от представените от [фирма], [населено място] вносни бележки за платени от ответницата и трети лица суми по договор за кредит № ПД-13532/13.03.2012 г., че същите до предявения от ответницата А. краен момент – 05.08.2016 г. вкл. възлизат на сумата от 73 775 лева, а не на твърдяния размер от 85 736.88 лева. Прието е също за безспорно между страните, че третите лица Л. и И. са заплащали вноски по кредита на Б. от името на ответницата.
Прието е, че за разликата над сумата от 60 000 лева до пълния размер на заплатените от А. вноски от 73 775 лева възражението за прихващане е уважено, тъй като не е установено друго основание за извършването им, освен предотвратяване провеждане на принудително изпълнение върху ипотекирания за чуждо задължение имот, в режим на съсобственост между нея и сина й. Посочил е, че след 05.08.2016 г. ответницата е продължила да заплаща вноски по кредита на ищеца, че същите не са предмет на въведената в настоящото производство претенция. Според въззивния съд, тъй като не е установено сумата от 60000 лв. през 2012 год. на какво основание е получена от ответницата, но е безспорно и за нея, и за ищеца Б., че тя подлежи на връщане то със заплащане на вноски до размер от 60000 лв. ответницата е изпълнила задължението си за връщане на сумата.
С оглед на изложеното съдът е формирал извод, че възражението за прихващане е основателно до размера на сумата от 13775 лева, т.е. разликата над сумата от 60 000 лева до пълния размер на заплатените вноски от 73 775 лева, представляваща погасеното от ответницата, в качеството й на ипотекарен гарант, задължение на Б. към 05.08.2016 г., в качеството му на длъжник по договор за кредит № ПД-13532/13.03.2012 г., обезпечен с договорна ипотека, обективирана в нот. акт за учредяване на договорна ипотека № 39, том II, дело 2391, вх. рег. № 5059/13.03.2012 г. на основание чл. 155, ал. 2 от ЗЗД. Прието е, че тази сума следва да се прихване с дължимата от ответницата главница по договор за заем от 30.06.2014 г. в размер на 121 296 лева, поради което дължимата от последната сума, представляваща незаплатената част от получения заем в общ размер на 267 546 лева е 107 521 лева, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на предявяване на иска в съда – 21.06.2016 г. до окончателното й изплащане, като за разликата над тази сума до пълния размер на претенцията от 140 000 лева искът следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Поради съвпадане изводите на въззивния съд с тези на окръжния съд решението е потвърдено в обжалваната част.
По правните въпроси:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия въпрос в изложението.
С решение № 61/16.07.2012 г. по т.дело № 678/2011 г. на ВКС, II т.о. по чл.290 ГПК е разрешен материалноправния въпрос: за обема на отговорността на третото реално задължено лице – ипотекарен длъжник и наличието на правен интерес на това лице от плащане на дълга над стойността на имота , с оглед прилагането на чл. 74 ЗЗД , респ. за суброгирането на реално задълженото лице в правата на удовлетворения кредитор срещу длъжника , на основание чл.155 ЗЗД и последното като предпоставка, изключваща отговорността на кредитора спрямо платилото дълга трето лице – ипотекарен длъжник, по иск с правно основание чл.56 от ЗЗД.
Прието е, че съгласно чл. 174 пр.първо ЗЗД, ипотеката обезпечава вземането до размера на сумата за която е извършено вписването. Ипотекарният длъжник, в случай че няма интерес да осуети удовлетворяване на кредитора от стойността на имота чрез принудително изпълнение , съгласно чл.173 ал.3 вр. с ал.1 ЗЗД , отговаря до размера на реализираната при същото продажна цена. Същият, обаче, може да желае запазване на имота си, в който случай и за избягване на принудителното изпълнение може да изпълни вместо длъжника, но в размера за обезпечаване на който е учредена ипотеката, за да се погаси същата. Отчитайки този интерес от запазване собствеността върху ипотекираната вещ, законодателят е предвидил специалната, спрямо тази на чл.74 от ЗЗД , норма на чл.155 ал.2 вр. с ал.1 от ЗЗД , за суброгиране ипотекарния длъжник в правата на удовлетворения кредитор в две алтернативни хипотези. За разлика от чл.74 от ЗЗД изрично предвиждащ правен интерес от заплащането на чуждия дълг и доказването му, с оглед суброгиране в правата на кредитора, при ипотекарния длъжник законодателят приема, че този интерес е налице, с оглед факта на вещната тежест върху имота, поради което и за суброгирането е достатъчно плащането на дълга или претърпяване на принудително изпълнение. Според съдебния състав безспорно се касае за уредени от закона алтернативни възможности – да удовлетвори чрез имота, в който случай отговаря до размера на продажната му цена, или в защита на правния му интерес да запази собствеността си, като плати, в който случай отговаря до размера на обезпеченото вземане, тъй като действителната продажна цена на имота към момента на плащането , в погасяване на дълга,е неизвестна величина. Изведен е извод, че с цел да осуети принудително изпълнение върху ипотекирания имот, ипотекарният длъжник има правен интерес да плати.В този случай плащането му е в размера на обезпеченото вземане, а не до размера на вероятната стойност на ипотекирания имот. Плащането, на обезпеченото с ипотека задължение, е достатъчно за суброгирането на ипотекарния длъжник в правата на удовлетворения кредитор, на основание чл.155 ал.2 вр. с ал.1 ЗЗД. Субективната, невярна представа на платеца – ипотекарен длъжник, за допълнителни условия или привилегии при предприетото погасяване на обезпеченото задължение /в случая – спиране на изпълнителното производство и разсрочено плащане на цялото обезпечено задължение/ е ирелевантно за приложението на чл.155 ЗЗД . Суброгирането в правата на удовлетворения кредитор изключва право на иск за връщане на платеното , поради грешка ,на основание чл.56 ЗЗД .
Правният въпрос въззивния съд не е разрешил в противоречие с цитираната практика на ВКС. С въззивното решение съдът се е произнесъл по възражението за прихващане, въведено от ответницата, а именно, че ищецът В. Б. й дължи сумата от 85 736.88 лева, представляваща погасеното от ответницата, в качеството й на ипотекарен гарант, задължение на Б. към 05.08.2016 г., в качеството му на длъжник по договор за кредит № ПД-13532/13.03.2012 г., обезпечен с договорна ипотека. Съдът е приел, че по посочения договор за кредит ответницата и трети лица са заплатили до предявения от ответницата краен момент – 05.08.2016 г. общо 73 775 лв. Приел е, че възражението за прихващане е основателно да размер на сумата 13 775 лв. – т.е. разликата над 60 000 лв. до 73 775 лв. Прието е, че със заплащане на вноски по договора за кредит на ищеца общо в размер на 60 000 лв. ответницата е погасила задължение за връщане на сума от 60 000 лв., която сума е получила от ищеца през 2012 г. Изводът на съда, че за разликата над сумата от 60 000 лева до пълния размер на заплатените от ответницата вноски от 73 775 лева възражението за прихващане е основателно, поради неустановяване на друго основание за извършването им, освен предотвратяване провеждане на принудително изпълнение върху ипотекирания за чуждо задължение имот, в режим на съсобственост между нея и сина й не е в отклонение от посочената практика на ВКС. С оглед на това не се установява основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
Неоснователни са доводите на жалбоподателката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втори и трети въпроси от изложението. Така формулирани въпросите не са правни, тъй като не са разрешени въззивния съд и не са обусловили решаващите правни изводи по предмета на спора, включително и по възражението за прихващане, въведено от ответницата-сега жалбоподател. Съгласно практиката на ВКС, обективирана в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Като взема предвид това тълкуване съдът преценява, че въззивният съд не е разрешавал втори и трети въпроси от изложението. Следователно въпросите не са правни. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, предвидена в чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия въпрос от изложението.
С решение № 224/22.12.2016 г. по гр.дело № 2169/2016 г. на ВКС, III г.о. по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, според която ограничението по чл. 164, ал. 1, т. 3 ГПК (чл. 133, б. „в“ ГПК отм.), изключващо свидетелски показания за установяване на договори на стойност по-голяма от 5 000 лева не е приложимо, когато спорът не е за наличието на съществуващо договорно отношение, а за смисъла на постигнатите договорености. В този случай, когато страните спорят за значението на отделни уговорки или когато договорът не съдържа всички уговорки, свидетелски показания са допустими за установяване на обстоятелствата, при които е сключен, както и каква е била действителната обща воля на страните.
Правният въпрос въззивният съд е разрешил в съответствие с посочената практика на ВКС. С обжалваното решение съдът е приел, че твърдението на ответницата, че част от заемната сума по договор от 30.06.2014 г. са изтеглените от нея 60 000 лв. от банковата сметка на ищеца Б., по която същият е получил договорения с [фирма] [населено място] кредит в общ размер на 160 000 лв. не е установено от събраните по делото доказателства. Прието е за установено от представено платежно нареждане разписка от 14.03.2012 г., както и че не е спорно между страните, че ответницата е изтеглила чрез дадено й от ищеца пълномощно сумата от 60 000 лв. от сметката на последния в посочената банка. Съдът е приел, че в т.3 от договора за заем от 30.06.2014 г. съконтрагентите – ищецът заемодател и ответницата заемател са се съгласили и удостоверили с подписите си, че главницата от 187 546 лева е получена в брой и на части през 2012 г. Посочените изводи, както и извода, че това обстоятелство не се опровергава и от ангажираните от ответницата гласни доказателства, доколкото могат да бъдат ценени, тъй като по отношение на основанията за извършените плащания по договори на стойност над 5000 лв., същите са недопустими и не е налице съгласие между страните да бъдат приети като допустими доказателствени средства не противоречи на цитираната практика на ВКС. Дали изводите на въззивния съд са правилни е въпрос, който не следва да се преценява в настоящото производство по чл.288 ГПК. Този въпрос подлежи на обсъждане и преценка само ако се допусне касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба. С оглед на изложеното съдът преценява, че въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по поставения въпрос.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по петия въпрос.
С решение № 331/04.07.2011 г. по гр.дело № 1649/2010 г. на ВКС, IV г.о., по чл.290 ГПК е възприета практиката на ВКС, съгласно която правилото на чл.188 ГПК (от 1952 г.), който е приложим от въззивния съд, предвижда изискване за обоснованост на съдебните решения – изводите на решаващия съд за обстоятелствата, които имат значение за спора (релевантните факти), да съответстват на събраните по делото доказателства. Прието е, че съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото.
С обжалваното решение съдът е определил правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване, съответно е обсъдил събраните по делото доказателства и доводите на страните. Преценени са и всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Въззивният съд е обсъдил и доводите на страните, които са от значение за решението по делото. Изводите на съда, че не е установено сумата от 60000 лв.през 2012 г. на какво основание е получена от ответницата – сега жалбоподател, че е безспорно за нея и за ищеца, че тя подлежи на връщане, съответно със заплащането на вноски по кредита на ищеца до размер на 60 000 лв. ответницата е изпълнила задължението за връщане на сумата, както и изводите за частична основателност на възражението за прихващане не са в противоречие с цитираната практика на ВКС. С въззивното решение са изложени и мотиви по доводите на ответницата-въззивник, относими към правния спор. Поради тези съображения съдът намира, че не е установено основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по петия правен въпрос.
Като взема предвид изложеното съдът преценява, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК на въззивното решение на Варненския апелативен съд по поставените въпроси от жалбоподателката-ответник М. А., чрез адв.Б. Ж..
С оглед изхода на спора в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъди сумата 2300 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 118/19.07.2017 г., постановено по в.гр.дело № 203/2017 г. на Варненския апелативен съд по касационна жалба вх. № 5197/01.09.2017 г., подадена от ответницата М. Л. А., [населено място], [улица], чрез адв.Б. Ж., съдебен адрес [населено място], [улица], чрез адв.Б.Ж..
Осъжда М. Л. А., ЕГН [ЕГН], [населено място], [улица], да заплати на В. П. Б., [населено място], [улица] сумата 2300 лв. разноски по делото за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: