О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 735
гр. София 08.06.2015 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 01 юни през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 6443 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответницата К. И. Ц. от [населено място] против решение от 15.08.2014 г.,постановено по в.гр.дело № 173/2014 г. на Окръжен съд [населено място], с което е отменено решение от 17.04.2014 г., постановено по гр.дело № №70640/2013 г. на Районен съд [населено място] и вместо отменената част е признато за установено по отношение на К. И. Ц., че придобитият по време на брака й с М. А. Ц., с нотариален акт № 40/2006 г. на нотариус при МРС недвижим имот, представляващ поземлен имот с идентификатор 48489.11.108 по кадастралната карта на [населено място] с площ от 354 кв.м., стар идентификатор УПИ X. с пл. № 1573 в кв. 71, заедно с построените в имота сграда с идентификатор 48489.11.108.1 с предназначение жилищна сграда на два етажа със застроена площ от 55 кв.м., сграда с идентификатор 48489.11.108.3, представляваща селскостопанска едноетажна сграда с площ от 18 кв.м. и сграда с идентификатор 48489.1108.2, представляваща хангар, депо, гараж на един етаж със застроена площ от 25 кв.м. не представлява съпружеска имуществена общност, а е негова лична собственост, поради липса на принос на ответницата при придобиването му. Поддържа основания за недопустимост на предявения иск, тъй като от изложените фактически твърдения и петитум се касае за отрицателен установителен иск за разкриване на относителна симулативност на покупко продажба на процесните имоти като прикриваща дарение и да бъде признато, че процесният недвижим имот не съставлява съпружеска имуществена общност, а е лична собственост на ищеца, поради липса на принос при придобиването му от ответницата – иск с пр.осн.чл.17,ал.1 ЗЗД, вр.чл.20,ал.1 СК/отм./ с цел оборване презумпцията по чл.19,ал.1 СК/отм./ за съвместен принос в придобиване на собствеността на спорния недвижим имот. Счита, че решението е недопустимо, тъй като с решение по гр.дело № 70 439/2013 г. на Монтанския районен съд е одобрено постигнато споразумение между страните по делото по предявен иск за развод от М. Ц.. Съобразно това споразумение в т.5-та страните са се договорили съпругата К. Ц. да заплаща на съпруга си М. Ц. по 50 лв. месечно за наем на ползваното от нея и детето на цялото жилище, придобито през време на брака им за неговата половина – ? ид.част от жилището, считано от влизане на решението за развода в сила. Сочи, че с решение от 08.11.2013 г. по гр.дело № 70432/2013 г. на МРС споразумението е утвърдено, че с утвърждаването на споразумението от съда се санира договора относно имуществените отношения между съпрузите, че в тази част решението е влязъл в сила акт на съдебна администрация. Според жалбоподателката споразумението в частта относно имуществените отношения има договорен характер и ако е нищожно или унищожаемо, паради пороци на волята може да бъде атакувано по исков ред – т.е. по реда на чл.26,ал.2 – чл.33 ЗЗД, поради което предявеният иск в настоящото производство е недопустим. Счита, че обжалваното решение е неправилно, поради допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила, необоснованост и нарушение на материалния закон.
В изложението са поставени следните въпроси: 1. допустим ли е отрицателен установителен иск с пр.осн.чл.20,ал.1 СК/отм./ или иск с пр.осн.чл.17,ал.1 ЗЗД, вр.чл.20,ал.1 СК/отм./, респективно допустимо ли е въззивното решение на Монтанския окръжен съд, когато страните в настоящото производство са постигнали споразумение по чл.51 СК в съдебно производство за развод относно имуществените отношения и с това споразумение са декларирали, че придобитият по време на брака имот е съпружеска имуществена общност, решен в противоречие с практиката на ВКС т.решение № 60/12.08.1987 г. по гр.дело № 31/87 г. на ОСГК на ВС, решение № 296/15.06.2010 г. по гр.дело № 422/2009 г. на ВКС, II г.о., постановено по чл.290 ГПК, решение № 124/22.06.2010 г. по гр.дело № 792/2009 г. на ВКС II г.о., постановено по чл.290 ГПК, т.решение № 8/27.11.2013 г. по т.дело № 8/2012 г. на ОСГГТК на ВКС. Според жалбоподателката поставеният процесуално правен въпрос е разрешаван противоречиво от съдилищата. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК/отм./. Сочи и материално правен въпрос – 2. допустимо ли е чрез предявяване на иск с пр.осн.чл.20,ал.1 СК/О.., след като между страните в настоящото производство е постигнато споразумение относно придобитото през време на брака имущество – процесния недвижим имот и е посочен обемът на правата на страните по гр.дело № 439/2013 г. на Районен съд [населено място] по чл.51 СК, което споразумение е санирано с постановеното по делото решение, уредените в това споразумение въпроси да бъдат пререшавани по този ред, като се игнорира значението на постигнатото споразумение, което има силата на спогодба, решен в противоречие с практиката на ВКС. Посочва цитираните по горе решения на състави на ВКС по чл.290 ГПК и постановени по реда на ГПК/отм./
Ответникът по жалбата М. А. Ц., чрез адв. В. К. в писмен отговор е изразил становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с пр.осн.чл.20,ал.1 СК/отм./.
От фактическа страна е прието за установено, че, че страните са бивши съпрузи-сключеният между тях граждански брак на 28.09.1996 г. е прекратен с влязло в сила решение на 08.11.2013 г. по гр.дело №439/2013 г. на Районен съд [населено място] с развод по взаимно съгласие, без произнасяне на въпроса по вината с утвърждаване на споразумение по чл.51 СК. С решението е утвърдено постигнатото между страните споразумение по чл.49, ал.4 СК, включително, че семейното жилище находящо се в [населено място], [улица], придобито по време на брака ще се ползва от К. Ц., като същата ще заплаща на М. Ц. по 50 лв. месечно наем за ползването от нея и детето на цялото жилище придобито по време на брака им, за неговата ? ид.част от жилището, считано от влизане на решението в сила.
Прието е, че по време на брака между страните по делото, ищецът е придобил правото на собственост върху спорните имоти, чрез договор за покупко-продажба, сключен с нот.акт №40/2006 г. от 18.11.2006 г., с отразена в същия цена 25821.70 лв., която сума продавачите заявили,че са получили напълно и в брой от купувача преди подписването на договора. Страни по сделката са ищецът М. Ц. като купувач и родителите му- А. Ц. П. и Б. Ц. П. като продавачи. С писмена декларация с нотариална заверка на подписите рег.№ 2497/13.11.2013 г. А. П. и Б. П. са заявили, че сключения договор за продажба на процесните недвижими имоти прикрива договор за дарение и при „покупката” на имотите сина им М. Ц. не им е заплащал никакви пари.
Поради оспорване на декларацията от ответницата-жалбоподател на осн.чл.165,ал.2 ГПК са допуснати като свидетели родителите на ищеца А. и Б. П.. Съдът е приел, че на проведеното пред първата инстанция на 27.02.2011 г. съдебно заседание те са потвърдили истинността на заявеното от тях в декларацията си, че при изповядване на договора за покупко-продажба, не са получили никакви пари от сина си, тъй като волята им била да му дарят имотите, а не да му ги продадат. Според показанията на свидетелите договора е сключен като покупко-продажба, за да осуетят възможността сестрата на сина им, след тяхната смърт да търси дял, с каквато възможност би разполагала, ако договора бъде изповядан като дарение. Прието е, че от показанията на свидетелите Г. К. М. и И. К. М., родители на ответницата и св. Е. И. К. – брат на последната, разпитани от първоинстанционния съд е установено, че същите свидетели са дали лично на ищеца в присъствието на дъщеря им -ответницата през м.Х.2006г.-5000 лв., а през м.ХІІ.2006 г. сумата 4000 лв., както и сумата 4000 лв.-последната дадена от синът им Е. К. за покупка на къщата, за да подпомогнат на младото семейство да се сдобие с жилище.
От правна страна е прието, че страните са придобили с нот. акт № 40/2006 г. недвижим имот-представляващ поземлен имот с идентификатор 48489.11.208 с площ 354 кв.м., находящ се в [населено място], [улица], ведно с построените в имота сграда с идентификатор 48489.11.108.1-жилищна еднофамилна сграда на два етажа със застроена площ 55 кв.м, сграда с идентификатор 49489.11.108.3 и сграда с идентификатор 48489.11.108.2, чрез сделка, не отговаряща наотразената в акта покупко-продажба, поради липса на един от съществените елементи-уговаряне и заплащане на отразената цена. Съдът е направил извода, че от данните по делото е установен характера на сделката, а именно същата представлява дарение от родителите на ищеца, което съответства на тяхното намерение преди и по време на нотариалното й удостоверяване. С оглед на това е прието, че сключеният договор е привиден и прикрива договор за дарение. Като се е позовал на разпоредбата на чл.20 ал.1 СК /отм./ според въззивния съд така придобитите права върху недвижимия имот макар и по време на брака на страните принадлежат на съпруга, който ги е придобил или на ищеца. Според въззивния съд не е налице изисканото от разпоредбата на чл.19, ал.1 СК/отм./ условие вещите и правата върху тях да са придобити в резултат от съвместен принос на съпрузите и, че тази законова презумция е оборена от доказателствата, включително от показанията на разпитаните свидетели А. П. и Б. П.. Въззивният съд е изложил доводи, че възприема тези показания, независимо от близката им родствена връзка с ищеца, че същите са допустими с оглед дадената писмена декларация с волеизявление на страните по сделката-прехвърлители и значението на обратното писмо, изходящо от тях за привидност на съгласието по оспорената в процеса сделка. Прието е, че декларацията изразява волята на страните по сделката и същата служи като писмено доказателство по смисъла на чл.165, ал.2 ГПК, че е допустимо доказване на действителните права и отношения между договорящите със свидетелски показания. Според въззивния съд документът, който създава вероятност за симулация, е предпоставка за допустимостта на гласните доказателства, че законът не поставя условие непълният обратен документ да бъде съставен преди или по време на симулативния договор. Прието е, че показанията на свидетелите А. и Б. П. не са изолирани или опровергани от другите доказателства по делото, включително и от показанията на разпитаните свидетелите Г. К., И. М. и Е. К., тъй като последните не установяват парите да са дадени на продавачите т.е. според съда не е установено тяхното влагане при придобиването. Прието е също, че предмет на доказване е самото влагане на средствата-предаването им на продавачите, а не че са давани на страните по делото средства, които не са достигнали до продавачите.
При тези съображения съдът е направил извода, че в случая не се касае за имот, придобит по време на брака в резултат на съвместен принос на съпрузите, а до имот, придобит от единия от тях по дарение-чл.20, ал.1 СК/отм./, при което между страните не е възникнала съсобственост. Прието е, че следва да се признае претендираното от ищеца право на собственост върху процесния имот като принадлежащ само на него.
Въззивният съд е преценил за неправилен изводът на първоинстанционния съд, че след като със споразумението по чл.49, ал.4 СК /чл.99, ал.3 СК отменен/ и утвърждаването му от съда, бившите съпрузи са се съгласили придобитото по време на брака им имущество да се предостави за ползване на майката като семейно жилище, като същата се задължила да заплаща на ищеца по 50 лв. месечно наем за ползването от нея и детето цяло жилище, придобито по време на брака им, за неговата ? ид.част, то по този начин със самото споразумение е налице признаване на правата на страните по отношение на семейното жилище и е постигнато съгласие имотът да остане след прекратяване на брака в обикновена съсобственост помежду им. Съдът се е позовал на практика на ВКС, според която при наличие на утвърдено от съда споразумение по чл.99, ал.3 СК/отм./, в което е посочено, че придобит по възмезден начин по време на брака им имот остава съсобствен между двамата съпрузи, то искът по чл.20, ал.1 СК/отм./ е допустим, но неоснователен. Посочел е, че волята на страните по споразумението ги обвързва по всички въпроси, свързани с имуществените им отношения, включително и по наличието на съсобственост, тъй като споразумението в тази му част има значение на спогодба и след като не е установено споразумението да не отразява действителната воля на страните, да е изменено, развалено или отменено, както и действието му да е преустановено по взаимно съгласие или на основанията, предвидени в закона, не може в последващ исков процес имуществените отношения между бившите съпрузи да се преуреждат.
Според въззивния съд в случая в споразумението по чл.49,ал.4 СК и след утвърждаването му от съда, бившите съпрузи са съгласили, семейното жилище находящо се в [населено място], [улица], придобито по време на брака да се ползва от ответницата, като същата ще заплаща на ищеца по 50 лв. месечно наем за ползването от нея и детето на цялото жилище, придобито по време на брака им, за неговата ? ид.част от жилището, считано от влизане на решението в сила. Приел е, че със споразумението бившите съпрузи са се споразумяли относно ползването на семейното жилище, като с определяне цената на ползването/наема/ са предвидили задължение на ползващия семейното жилище съпруг да заплаща наем на неползващия, че по този начин са уредили пълно наведнъж мерките относно ползването на семейното жилище, че не е разрешен въпросът за съсобствеността му. Посочил е, че в споразумението не е отразено, че придобитото по време на брака жилище остава в обикновена съсобственост между двамата бивши съпрузи. При тези съображения съдът е направил решаващия извод за неправилност на решението на районния съд и че същото следва да се отмени, като предявения иск с правно основание чл.20, ал.1 СК/отм./ следва да се уважи.
По правните въпроси:
Съдът намира, че следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК на въззивното решение на Монтанския окръжен съд, поради съществуваща вероятност решението да е недопустимо. Съгласно т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС преди да разреши спора по същество съдът следва да се произнесе дали обжалваното решение отговаря на изискванията за валидност и допустимост. Ако съществува вероятност обжалваното въззивно решение да е нищожно или недопустимо ВКС е длъжен да го допусне до касационен контрол, като преценката за валидността и допустимостта ще се извърши с решението по същество на подадената касационна жалба. Служебното задължение на съда да следи за спазването на съществените процесуални норми, обуславящи валидността и допустимостта на съдебните решения във всяко положение на делото се разпростира и във фазата по чл. 288, във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Допуска касационно обжалване на решение от 15.08.2014 г. по в.гр.дело № 173/2014 г. на Монтанския окръжен съд по касационна жалба вх. № 3200/ 37902 от 16.09.2014 г., подадена от ответницата К. И. К., чрез адв.Л. Г..
Указва на жалбоподателката К. И. К., чрез адв.Л. Г. в едноседмичен срок от съобщението да внесе по сметка на ВКС сумата 158.50 лв. държавна такса за разглеждане на касационната жалба. При неизпълнение на указанието касационната жалба ще бъде върната.
След изпълнение на указанието делото да се докладва на Председателя на Четвърто гражданско отделение на ВКС за насрочване в съдебно заседание.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: