О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 949
гр. София 22.12.2016 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и първи ноември две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
изслуша докладваното от съдията ВАСИЛКА ИЛИЕВА
гр.дело № 3361/2016 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от адв. Т. Т. – пълномощник на И. М. Д. против решение № 58/ 20.01.2016 г. по в.гр.д.№ 2611/2015г. по описа на Варненски окръжен съд,в частта,в която е отменено решение № 3118/13.07.2015 год. по гр.д.№ 1293/2015 год. на Варненски районен съд и е отхвърлен предявения от касатора срещу Прокуратура на РБ иск за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди за разликата над 16 000 лв. до 20 000 лв.и в частта на присъдените разноски за разликата над 693,53 лв.до 806,26 лв.,както и в частта, с която е потвърдено решението в частите,в които са отхвърлени като неоснователни исковете за неимуществени вреди за сумата 13 502,32 лв.,представляваща законна лихва върху сумата 20 000 лв. за периода 19.02.2007 год.- 21.08.2012 год.;за сумата 3 125,16 лв.-законна лихва върху сумата 4 629,50 лв.за периода 19.02.2007 год.- 21.08.2012 год. и за сумата 2 049,50 лв.имуществени вреди.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на въззивното решение поради нарушение на материалния закон и съществени нарушения на процесуалните правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Иска се обжалваното решение да бъде отменено ,а предявените искове ,в частите,в които са отхвърлени– уважени,като се присъдят и направените разноски за всички инстанции.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване инкорпорирано в касационната жалба, се сочи бланкетно чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК по решаващите за делото въпроси : 1.Следва ли въззивната инстанция да намалява обезщетението за неимуществени вреди само поради факта,че без да изпълни процесуалните си задължения,от които щеше да установи,че ищецът през целия период е бил с различни мерки за неотклонение/”подписка”,”парична гаранция”/,невярно заключава,че на ищеца не е наложена мярка,ограничаваща личната му свобода.2. Следва ли въззивната инстанция да намалява обезщетението за неимуществени вреди само поради факта,че въпреки преживения психологически стрес и негативни емоции,накърняване на репутацията,загуба на работа и др.в резултат на повдигнатите и поддържаните от страна на прокуратурата множество обвинения,продължили повече от пет години по всички от които е оправдан – вреди,които продължава да търпи и до днес,само поради факта,че на ищеца не е наложена мярка,ограничаваща личната му свобода. Позовава се на противоречие с ПП № 4/1968 год.на ВС и ТР № 3/2005г. по т.д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС,както и на решение № 95 по гр.д.№5462/2014 год.,на ВКС,ІІІ г.о. и решение № 423 по гр.д.№ 3436/2014 год. на ОС-Пловдив по втория въпрос.Сочи бланкетно чл.280,ал.1,т.3 ГПК по въпроса – Коя мярка за неотклонение,наложена от органите на досъдебното наказателно производство може да се тълкува като ограничаваща личната свобода на лицето и неналагането й,съответно налагането да послужи като основание за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди.
Ответната страна Прокуратура на РБ не взима становище.
В насрещната касационна жалба,подадена от Прокуратура на Република България ,чрез прокурор от Окръжна прокуратура – В. против решение № 58/ 20.01.2016 год. по в.гр.д.№ 2611/2015г. по описа на Варненски окръжен съд,в частта,с която Прокуратура на РБ е осъдена да заплати на И. М. Д. обезщетение за неимуществени вреди в размер на 16 000 лв.се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение – основания за касационно обжалване по чл.281, ал.1,т.3 ГПК. Поддържа се, че съдът не е анализирал правилно събраните по делото доказателства имащи съществено значение за определяне размера на обезщетението и неправилно е приложил нормата на чл.52 ЗЗД , следствие на което е достигнал до грешни крайни изводи. Иска се отмяна на атакуваното решение в обжалваната му част и намаляване размера на присъденото обезщетение до размер,представляващ паричен еквивалент на конкретно установените неимуществени вреди.
Като основание за допустимост на касационното обжалване се сочи чл.280, ал.1, т.1 ГПК по процесуално-правния въпрос за определяне на неимуществените вреди,след задължителна преценка на всички обстоятелства за точното прилагане на принципа за справедливост визиран в чл.52 ЗЗД,който е разрешен в противоречие със задължителната практика на ВКС, изразена в т.ІІ на ППВС № 4/1968г.и в т.11 на ТР № 3/2005г. по т.д.№ 3/2004г. на ОСГК на ВКС. Сочи се и чл.280,ал.1,т.2 ГПК по материално-правния въпрос относно приложението на критерия за справедливост по чл.52 ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл.4 ЗОДОВ.Позовава се на четири решения на ВКС.
В писмения отговор на насрещната касационна жалба,подаден от адв. Т.Т. – пълномощник на И. М. Д. се поддържа становището, че не са налице основанията за допускане до касационно обжалване.
Върховният касационен съд,състав на четвърто гражданско отделение намира,че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение ,поради отсъствието на сочените предпоставки по чл.280 ал.1 ГПК.
Въззивният съд е приел,че са налице предпоставките за ангажиране отговорността на Прокуратура на РБ по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ,позовавайки се и на т.10 от ТР № 3/22.04.2004 год. по т.д.№ 3/2004 на ОСГК на ВКС – образувани наказателни производства по повдигнатите обвинения срещу И. Д. за извършени престъпления, както следва: НОХД № 457/ 2010 год. на ОС-Шумен, за престъпления по чл. 201 и чл.282 от КТ, с постановена оправдателна присъда в сила от 04.07. 2011год. и НОХД № 231/ 2011год. на ОС-Шумен, за престъпления по чл.202, чл.282, чл.219, чл.283, чл.311, чл.339, от НК, с постановена оправдателна присъда в сила от 21.08.2012 год.; от привличането му като обвиняем на 19.02.2007 год. в образуваното ДП № 178/ 2006 год. на ОДП – Шумен, до приключване на наказателните дела, окончателно с влязла в сила оправдателна присъда на 21.08.2012 год., са изминали повече от пет години, през които Д. е участвал в извършваните процесуално- следствени действия в качеството на обвиняем , респективно подсъдим;с определение от 27.04.2007 год. по ВЧНД № 115/ 2007 год. на ВАпС е отстранен от заеманата длъжност „ директор на ДДС” П.”, и с определение от 20.02.2007 год. по ч.гр.д № 152/ 2007 год. на ОС –Шумен, е постановена възбрана върху собствените му недвижими имоти, поради повдигнатите обвинения и с наложените мерки е ограничена професионалната реализация на ищеца и възможността да се разпорежда с имуществото си в свой интерес. Съдът е обсъдил в съвкупност писмените и гласни доказателства по делото и за да намали размера на обезщетението за неимуществени вреди е приел,че преживения психологичен стрес и негативни емоции от повдигнатите обвинения в продължение на повече от пет години , тежестта на незаконните обвинения, продължителността на наказателните производства, наред с отстраняването на Д. от длъжност, с която той свързвал професионалното си развитие, накърняване на репутацията му в обществото и наложената мярка- възбрана на имуществото, както и влошеното му здравословно състояние за един определен период от време,следва да бъдат съобразени и с обстоятелството, че от привличането на Д. като обвиняем до приключване на съдебното производство, не му е била наложена мярка, ограничаваща личната му свобода, и от обективна страна – възможната трудова реализация на друга длъжност, каквато реално е възникнала през 2009 год.
Допустимостта на касационното обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивният съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, по отношение на който е налице някое от основанията по т. 1 – 3 на разпоредбата. Въпросът, по смисъла на закона, е винаги специфичен за делото, по което е постановен обжалвания акт, и същият следва да е обусловил решаващите изводи на въззивния съд. Значението на поставения въпрос се определя от правните аргументи досежно съобразяването с практиката и със закона, а не от приетата фактическа обстановка, която е конкретна за всеки конкретен казус. Преценката за допустимост се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора доводи и твърдения. Първите два въпроса не отговарят на изискванията за общо основание за допускане до касационно обжалване.Поставени са от касатора не с оглед правни разрешения на съда,а с оглед становището му за допуснати от съда процесуални нарушения при анализа на доказателствата при определяне размера на обезщетението.Така поставени въпросите са касационни оплаквания по смисъла на чл.281 ГПК,които подлежат на преценка само ако се допусне касационно обжалване.Проверката на правилността на решението,в това число правилно ли са анализирани доказателствата и съответни ли са на този анализ фактическите и правни изводи на съда се извършва във втората фаза на касационното производство.Отделно от това във всеки от тях се съдържат доводи за взета мярка за неотклонение,която не е предмет на спора и съдът не е давал правни разрешения,тъй като няма и наведени доводи в тази насока в исковата молба.За пълнота на изложението следва да бъде посочено,че съдебната практика,на която се позовава касаторът е от категорията на задължителна практика на ВКС,но това не е достатъчно за да се приеме, че е налице релевираното от касатора основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Касаторът не е формулирал конкретен въпрос,който да е разрешен в противоречие именно с цитираната съдебна практика,поради което не е налице и специалното основание за допускане до касационна проверка.
Не е налице по поставения втори въпрос и релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Представените съдебни решения на ВКС и ОС-Пловдив са постановени по случаи, които не са идентични със случая по настоящото производство. Липсата на сходство между случаите не обосновава наличието на въпрос,който да е решаван противоречиво от съдилищата. Трайно установено в съдебната практика е, че определянето на обезщетението за неимуществени изисква конкретна преценка във всеки отделен случай, като унификация и уравновиловка е невъзможна. Такава преценка въззивният съд е извършил, а обосноваността на изводите му относно присъдения размер не е основание за допускане на касационно обжалване.
Релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по поставения трети въпрос не е налице,защото касаторът не е обосновал самото основание, т.е. не е посочил какво е значението на “поставения” правен въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Следва да се има предвид също така, че точното прилагане на закона, по смисъла на цитираната разпоредба, е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, каквато касаторът не сочи, както и към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика, на каквато липсва позоваване.Развитие на правото е налице, когато произнасянето по конкретен материалноправен или процесуалноправен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на неяснота в правната норма, каквито данни в случая липсват.
При липса на основания за допускане на касационно обжалване по касационната жалба и на основание чл.287,ал.4 ГПК не следва да се разглежда насрещната касационна жалба.
Разноски не се следват при този изход на делото.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 58/ 20.01.2016 год., постановено по в.гр. д. № 2611/2015 год. на Варненски окръжен съд по касационна жалба на И. М. Д..
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ на основание чл.287,ал.4 ГПК насрещната касационна жалба на Прокуратура на Република България против въззивно решение № 58/ 20.01.2016 год., постановено по в.гр. д. № 2611/2015 год. на Варненски окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: