О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 194
гр. София 22.02.2016 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 07 декември през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 5583 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответника Я. Д. С., чрез адв. Е. М. против решение от 26.05.2015 г. по в.гр.дело № 450/2015 г. на Бургаския окръжен съд, с което е отменено решение от 12.01.2015 г. по гр.дело № 6937/2014 г. на Бургаския районен съд в частта, с която на съпругата Б. М. С. се предоставя за ползване семейното жилище, находящо се в [населено място],[жк][жилищен адрес] и вместо това е предоставено ползването на семейното жилище, находящо се в [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес] на съпругата Б. М. С. и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение в частта, в която е обявено, че вината за разстройството на брака принадлежи на съпруга. Жалбоподателят мотивира доводи за недопустимост на въззивното решение в частта, с която се е произнесъл относно ползването на семейното жилище, а в останалата част счита, че решението е незаконосъобразно – постановено е при нарушение разпоредбата на чл.56 и пар.1 от ДР на СК.
В изложението са формулирани правните въпроси: 1.може ли за семейно жилище да се определи друго, различно от това, в което съпрузите са живели заедно към момента на развода, респективно фактическата раздяла, ако това други жилище е било подготвяно за обитаване/ремонт/, съпрузите са имали адресна регистрация и това е в интерес на децата, решен в противоречие с практиката на ВС – ППВС № 12/1971 г., 2. при искане за произнасяне за брачната вина по реда на чл.49,ал.3 СК може ли съдът да приеме, че вината е на двамата съпрузи, като обсъжда само и единствено поведението на единия от тях, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 160/14.05.2014 г. по гр.дело № 5764/2013 г. на ВКС, IV г.о.
Ответницата по касационната жалба Б. М. С., чрез адв. С. А. в писмен отговор е изразила становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК и за неоснователност на касационната жалба по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
Въззивното решение е обжалвано в частта, с която въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с пр.осн.чл. 49,ал.1,вр.ал.3 СК – само относно вината за разстройството на брака и по предявен иск с пр.осн.чл. 56,ал.1 СК относно ползване на семейното жилище след развода.
Въззивният съд е приел, че въззивната жалба на ищцата Б. С. срещу първоинстанционното решение в частта относно предоставяне на семейното жилище е допустима. Преценил е, че е налице правен интерес от обжалване на решението, тъй като въззивницата е посочила като семейно жилище по делото – закупеното с въззиваемия по време на брака им. Прието е въз основа на събраните по делото доказателства, че страните по делото са придобили в режим на СИО два апартамента – в[жк], като единия от тях е в процес на завършване и обзавеждане. Прието е също за безспорно, че страните не са живели в това жилище, че в същото време са живели в собственото на родителите на съпругата жилище. Съдът е посочил, че и двамата съпрузи по лична карта се водят на административен адрес – жилището в[жк], че при тези доказателства първоинстанционният съд е определил като семейно жилище – това на родителите на въззивницата Б. С., в което страните са живели с децата си поради липсата на готовност за обитаване на закупеното в[жк]жилище. Съдът е преценил за незаконосъобразни изводите на районния съд.
Прието е за установено към момента на постановяване на съдебния акт, че страните за последно са живели в жилището на родителите на ищцата – въззивница. Посочил е, че причините поради които това се е наложило са довършителните работи по закупеното по време на брака на страните още през 2007 г. жилище в[жк]. Съдът е приел, че адресната регистрация на страните е на този адрес в[жк]. Според съда определянето като семейно жилище – това на родителите на въззивницата – ищца и игнорирането на закупеното жилище в режим на СИО не е в интерес на децата на страните. Прието е, че страните имат две деца – дъщеря – Д., [дата на раждане] и син М. – [дата на раждане] Прието е също, че децата на страните са на възраст, при която обитаването на двустайното жилище на дядо им и баба им заедно с майка им в[жк]е проблемно. Според въззивния съд смисъла и логиката на чл.56 от СК при предоставяне на семейното жилище за ползване на единия родител на законодателя е да бъдат защитени интересите на децата, че те са с приоритет. Посочил е, че в случая това е свързано със спорния въпрос – кое е семейното жилище на страните. Прието е, че определянето като такова на жилището на родителите на майката при наличните по делото доказателства за собствено на страните жилище не е в интерес на децата на страните. Прието е също, че децата имат нужда от нормална среда за живот – в т.ч. и жилище , което да отговаря на потребностите им. Направен е извода, че при събраните по делото доказателства, първоинстанционният съд е игнорирал интересите на децата на страните и е дал превес на обичайната съдебна практика, без да бъдат изследвани конкретните доказателства в случая, че е изхождал от твърде общ критерий. С оглед на това е прието, че решението на районния съд тази част следва да бъде отменено и вместо отменената част относно семейното жилище се постанови , че за такова е придобития в режим на СИО апартамент – в[жк], [жилищен адрес] и това жилище да бъде предоставено за ползване като семейно жилище на ищцата Б. С..
Въззивният съд е приел за неоснователна въззивната жалба на ответника Я. С. против първоинстанционното решение в частта относно вината за разстройството на брака. Преценени са за неоснователни доводите на ответника, изложени във въззивната жалба, че и съпругата Б. С. има вина за брачното разстройство. За да направи извода съдът е приел, че от показанията на свидетелката П. – леля на ответника С. не се установяват твърдените от последния факти, че у съпругата Б. С. била формирана нагласа за отчуждаване, на липса на топлина и взаимност в отношението към ответника, проява на агресивност спрямо съпруга и настройване на децата негативно по отношение на баща им, което трайно поведение допринесло за разстройството на брака. С оглед на това съдът е направил извода за недоказани твърденията във въззивната жалба на ответника за вина на съпругата за брачното разстройство. Въззивният съд е приел, че по делото не са представени доказателства, от които да се установява противобрачно поведение от страна на съпругата Б. С.. Посочил е, че твърденията във въззивната жалба не са установени от доказателствения материал по делото, включително и от свидетелските показания на свидетелката М. П. – леля на ответника. Прието е, че от показанията на свидетелката не се установява поведение от страна на ищцата, което да бъде преценено като противобрачно и да обуслови вина от нейна страна за брачното разстройство. Прието е също, че в тази част решението на Бургаския районен съд е правилно и законосъобразно, че е правилна преценката относно вината за разстройството на брака – такава вина има съпруга Я. С. с установеното противобрачно поведение от 2011 г. , когато е напуснал семейството си. Посочил е, че не е установена воля и желание от ответника до предявяване на иска за прекратяване на брака за възстановяване на семейните отношение със съпругата му, че това поведение е трайно и необратимо. С обжалваното решение е потвърдено решението на Бургаския районен съд в частта относно вината за разстройството на брака.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280,ал.1,т.1 ГПК, поради вероятна недопустимост на същото. В касационната жалба са обосновани доводи, че въззивното решение е недопустимо, тъй като въззивният съд се произнесъл по въззивна жалба на ищцата при липса на правен интерес от търсената с жалбата защита. Твърди, че с първоинстанционното решение съдът се произнесъл по иска за ползване на семейното жилище, като го предоставил на ищцата, поради което същата няма правен интерес да обжалва решението в тази част, че предявеният иск е с нередовности досежно семейното жилище, които първоинстанционният и въззивен съд не са констатирали и отстранили. Според трайната съдебна практика решението е недопустимо, когато съдът е разгледал спор, който не е подведомствен на съдилищата, когато е разгледал спор, който не е подсъден на съответния съд, когато е разгледал непредявен иск, когато се е произнесъл при ненадлежно упражнено право на иск, когато се е произнесъл извън предмета на търсената защита, присъдил е нещо различно от претендираното или се е произнесъл в нарушение на диспозитивното начало. В настоящият случай въззивното решение е валидно и допустимо. Въззивният съд е извършил преценка по валидността и допустимостта на първоинстанционното решение, включително и по редовността на исковата молба, произнесъл се е по твърдените факти в исковата молба и установените такива по делото, като е съобразил и петитум в същата, дал е и съответната правна квалификация на всеки от предявените искове. Спорният по делото въпрос кое жилище е семейно не е относим към допустимостта на иска за предоставяне ползването му след развода, а към основателността на същия.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос в изложението. С ППВС № 12/28.11.1971 г. т. I са дадени разяснения на понятието семейно жилище, а именно, че същото обхваща съвкупността от жилищни и сервизни помещения, предназначени да задоволяват битовите нужди на цялото семейство – съпрузите, децата и пълнолетните членове на семейството, като е прието, че законът има предвид жилището, ползвано до прекратяване на брака, а при фактическа раздяла – деня на раздялата. В същата точка подробно са посочени и кои помещения следва да се включат в семейното жилище. Със същото постановление е прието, че е семейно и жилището, построено през време на фактическата раздяла със средства, придобити през време на брака, или което е дадено вместо обезщетение за имот, отчужден за осъществяване на държавно жилищно строителство. Дадено е и разяснение за критериите, от които следва да се изхожда при решаване на конкуриращи искания на съпрузите за предоставяне ползването на семейното жилище след развода, поради наличие на жилищна нужда.
В т. II от същото ППВС е посочено, че жилищната нужда е предпоставка, а не критерий за решаване на спора за ползване на семейното жилище, че съпруг, който има друго жилище, независимо от основанието на което го е придобил не може да получи ползването на спорното семейно жилище след развода.
Според т.II.5 е прието, че когато съдът констатира, че жилището не може да се разпредели за поотделно ползване от двамата съпрузи, предоставя същото на единия съпруг, като се ръководи от критериите, посочени в чл. 28 СК/отм./ – интересите на децата, здравословното състояние, вината и други обстоятелства по случая. Прието е, че тези критерии не са изчерпателно изброени, а са само ориентировъчни, че мястото на критерия в реда на изброяването не сочи по-голямата му или по-малка значимост. Прието е също, че с оглед на това, че изброените и „другите“ обстоятелства обикновено съществуват едновременно в различни съотношения, съдът е длъжен да ги обсъжда поотделно и съвкупно. Според разясненията във всеки случай съдът е длъжен да вземе предвид преди всичко интересите на децата, защото и двамата родители са длъжни да им обезпечат жилище.
Това постановление не е изгубило значение и при сега действащия Семеен кодекс. Критериите, които подлежат на преценка при предоставяне на семейното жилище след развода са изброени в чл.56 СК. Когато от брака има родени или осиновени ненавършили пълнолетие деца водещо значение се отдава на техните интереси – чл.56,ал.2,3,5 СК, в какъвто смисъл е трайната практика на ВКС. Това се отнася и за хипотезата, в която съпрузите са собственици на семейното жилище.
С въззивното решение съдът е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е изложил фактически и правни изводи относно приетото от същия жилище за семейно. За да предостави ползването на семейното жилище на съпругата въззивният съд е извършил и преценка по всички критерии, въведени с цитираната практика на ВС – интересите на ненавършилите пълнолетие деца, брачната вина и други обстоятелства, като е взел предвид преди всичко интересите на децата. Следователно правният въпрос не е разрешен в противоречие с посочената практика на ВС. Дали фактическите констатации, направени от въззивния съд съответстват на събраните доказателства и дали правните изводи са в съответствие с материалния закон са въпроси, които касаят правилността на решението и същите не подлежат на проверка в настоящото производство по чл.288 ГПК.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втория въпрос от изложението, тъй като същият не представлява правен въпрос по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Същият е поставен общо и хипотетично, и не изхожда от правните изводи на въззивния съд по делото, обусловили решаващия извод относно вината за разстройството на брака. Според тълкуването в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. С оглед на това тълкуване се налага извода, че въпросът не е правен и само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, визирана в чл.280,ал.1,т.1 ГПК.
С оглед изхода на спора в полза на ответницата по жалбата Б. М. С. следва да се присъди сумата 500 лв. разноски по делото за настоящата инстанция за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № IV – 51/26.05.2015 г. по в.гр.дело № 450/2015 г. на Бургаския окръжен съд по касационна жалба вх. № 11847/29.06.2015 г., подадена от ответника Я. Д. С., [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес] чрез адв. Е. М..
Осъжда Я. Д. С., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес] да заплати на Б. М. С., ЕГН [ЕГН], [населено място],[жк], [жилищен адрес] сумата 500 лв. направени разноски за настоящото производство за адвокатско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: