7
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 694
гр. София 16.09.2019 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд – четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 22 юли през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова гр.дело № 3716 по описа за 2018 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 8779 от 18.06.2018 г. на Д. Я. Д., представляван от настойника Т. Я. А., чрез адв. П. В., срещу решение № I- 27 от 09.05.2018 г. по в.гр.д. № 92/2018 г. на Бургаския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 115 от 20.07.2016 г. по гр.д. № 970/2015 г. на Айтоския районен съд, с което са отхвърлени предявените от жалбоподателя искове срещу З. К. К. за унищожаемост на сключен между двамата договор за замяна на недвижим имот с движими вещи обективиран в нотариален акт № 102 от 2011 г., и срещу М. К. М. и М. М. М. като приобратетели на недвижимия имот от първия ответник за признаване на установено по отношение на ищеца, че не са собственици на процесния имот. Поддържаните основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон, съществени нарушения на процесуалните правила и необоснованост. Според жалбоподателя въззивния съд неправилно е приел, че депозираната от Д. Д. „молба-иск“ няма характеристиките на искова молба по смисъла на ГПК и по тази причина не обосновава приложение на нормата на чл.116,б.“б“ ЗЗД. Сочи, че в случая е приложима хипотезата на чл.116,б.“б“ ЗЗД, която предвижда прекъсване на давността с предявяване на иск, като е недопустимо да се тълкува във вреда на правата и интересите на ищеца факта, че депозираната от него „молба-иск“ е била оставена от Айтоския районен съд без администриране и разглеждане. Според жалбоподателя макар и молбата-иск да не отговаря изцяло на изискванията на чл.127 ГПК от съдържанието й става ясно, че търсената от него съдебна защита касае извършените от него прехвърлителни сделки, включени в предмета на гр.дело № 969/2012 г. и № 101/2013 г. на Айтоския районен съд, че депозираната молба-иск е процесуално действие, водещо до прекъсване на давността по смисъла на чл.116,ал.1,б.“б“. Жалбоподателят поддържа и допуснато от въззивния съд нарушение на чл. 12 и чл. 13 от Конвенцията на ООН за правата на хората с увреждания, ратифицирана от РБ през 2012г., а от Европейския съюз през 2009 г., доколкото неприлагането на разпоредбите за прекъсване на давността сочи на дискриминация по признак увреждане и ограничаване правата на ищеца като лице със заболяване параноидна шизофрения. Поддържа и нарушаване на правото на ЕС, в частност чл. 47 от Хартата на основните права на ЕС, че националният съдия е длъжен да остави неприложена всяка национална правна норма, която противоречи на правото на съюза. Застъпва се становището, че след като ответникът по иска за унищожаемост на договора е оставил ищеца в имота да го ползва и след замяната, то първото реално изпълнение по сделката е едва след 16.07.2012 г., когато приобретателят К. е прехвърлил имота на другите двама ответници, поради което едва тогава е възникнала нуждата от защита и срокът за предявяване на иска по чл.31 ЗЗД следва да тече най-рано от тази дата. Излага се довод, че чл. 115,б.“е“ ЗЗД по аналогия следва да се прилага и към лица, които са във фактическа неспособност да разбират свойството и значението на постъпките си и да ги ръководят, макар да не са под запрещение.
В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване, което е част от касационната жалба са формулирани въпросите: 1. следва ли да се изключи приложението на чл.116,б.“б“ ЗЗД, която предвижда прекъсване на давността с предявяване на иск в хипотезата, когато страната е депозирала в съда молба-иск за помощ и съдействие, която не е отговаряла на изискванията на ГПК и съдът в нарушение на чл.129 ГПК не е указал и дал възможност да се отстранят допуснатите нередовности на иска, включително и възможността да се ползва правна помощ, като в резултат на това молбата е останала без никакво администриране и разглеждане, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, 2. по въпроса за теченето на давността по чл.32,ал.2 ЗЗД по отношение на лица, които към момента на сключване на унищожаемата сделка и през 3-год. или по-дълъг срок след това не са в състояние да се грижат за своите интереси и права, поради заболяване, попадащо сред изброените в чл.146 от Закона за здравето/психични разстройства/, но не са били поставени под запрещение, решен в противоречие с актове на Съда на Европейския съюз – решение от 05.07.2016 г. по дело № С-614/2016 г. Поддържа се и очевидна неправилност на обжалваното решение – основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.2 ГПК.
И тримата ответници, с общ писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, чрез адв. Г. М., оспорват жалбата с твърдения за липса на основания за допускане на касационното обжалване.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, като съобрази данните по делото, намира, че касационната жалба е подадена от легитимирана страна, в срока по чл. 283 ГПК, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е допустима.
Производството пред настоящата инстанция е второ по ред след постановено решение № 189/15.01.2018 г. по гр.дело № 547/2017 г. на ВКС, III г.о., с което е отменено решение № III – 134/16.11.2016 г. по гр.дело № 1466/2016 г. на Бургаския окръжен съд, с което е потвърдено решение № 115/202016 г., по гр.дело № 970/2015 г. на Айтоския районен съд и делото е върнато за ново разглеждане от друг състав на Бургаския окръжен съд.
Въззивният съд се е произнесъл по предявени обективно съединени искове с правно основание чл.31,ал.1 ЗЗД и чл.124,ал.1 ГПК.
Прието е, че ищецът Д. Д., действащ чрез своя настойник твърди, че с решение № 398 от 04.12.2014 г. по гр.д. № 841/ 2014 г. на Бургаския окръжен съд е поставен под пълно запрещение, като преди постановяването му е бил многократно освидетелстван. На 14.12.2011 г. Д. Д. сключил договор за замяна с първия ответник З. К., с който прехвърлил, описания в исковата молба недвижим имот в полза на посочения ответник. С последващ договор за замяна приобретателят З. К. прехвърлил недвижимия имот в полза на ответниците М. М. и М. М.. Прието е също, че твърденията на ищеца са, че сключеният на 14.12.2011 г. договор е унищожаем, тъй като при сключването му прехвърлителя не е могъл да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи. Посочено е, че искането е да се прогласи унищожаемост на посочения договор и съдът да приеме за установено по отношение на ответниците М. и М. М., че не са собственици на имота.
Ответниците по двата иска, с отговори по чл. 131 ГПК, са оспорили исковете. Въведено е и възражение за неснователност на иска по чл. 31, ал. 1 ЗЗД като погасен по давност.
Съдът е приел за установено, че с нотариален акт № 102 , том VII, рег. №5598, дело №961/14.12.2011 г. на нотариус с рег. № ***, с район този на Айтоския районен съд, ищецът Д. Д. е прехвърлил на З. К. К. собствената си 1/2 ид. ч от жилище от 113,80 кв.м, находящо се в масивна жилищна сграда в [населено място] и заемащо целия втори етаж в сградата, ведно с 1/2 ид. ч от партерния етаж на сградата с реално ползване на две стаи и кухня, антре и склад към него, разположени в източната част с площ от 57,80 кв.м. , както и 1/2 ид. ч от подпокривното пространство на сградата / таван/ и 1/2 ид. ч от общите части и от правото на строеж върху поземления имот, върху който е построена сградата. В замяна на така прехвърления недвижим имот Д. Д. получил получил движими вещи, подробно описани в нотариалния акт, както и сумата от 7000 лв.
Прието е, че с последващ договор за замяна, извършена с нотариален акт № 60, том ІV, от 16.07.2012г , приобретателят З. К. е прехвърлил собствеността на гореописания имот на другите двама ответници М. и М. М. срещу собственост на описаната в нотариалния акт движима вещ, както и сумата от 7000 лв.
Прието е за установено, че ищецът е поставен под пълно запрещение с решение № 398/04.12.2014 г. по гр. дело № 841/2014 г. на Бургаския окръжен съд, влязло в сила на 27.05.2015 г. Приел е въз основа на приложените писмени доказателства и свидетелски показания, че в период значително предхождащ поставянето под запрещение на ищеца, същият не е бил в състояние да разбира свойството и значението на постъпките си и да ги ръководи.
В изпълнение указанията на ВКС по събиране от въззивния съд на доказателства за факти относно спирането и прекъсването на погасителната давност за предявяване на иска по чл. 31 ЗЗД, които са станали известни на въззивния жалбоподател след приключване на първоинстанционното производство и в хода на въззивното производство в случаите, когато страната е лице, страдащо от душевна болест и поставено под запрещение, което е пречка самостоятелно да се грижи за своите работи,включая и да полага необходимата грижа за добро водене на делото е прието като доказателство по в.гр.д.№ 92/2018г. БОС изготвена саморъчно от ищеца Д. Д. „молба-иск“ с вх.№ 1698/15.04.2013г. по гр.д.№ 969/2012г. на РС-Айтос и по гр.д.№ 101/2013г. на РС-Айтос, приложени по делото.
От саморъчно написаната от Д. „молба-иск“ с вх.№ 1698/15.04.2013г. в АРС е прието, че същият се обръща персонално към съдия от РС-Айтос с молба за съвет и помощ предвид обстоятелствата, които е разбрал за своето състояние, като и, че твърди, че желаел да даде само половината от втория етаж, а сега нямал нищо на свое име. Посочено е, че останалото от текста на обозначената „молба-иск“ съдържа спомени и преживявания на Д. Д. с бащата на съдията от РС-Айтос, както и възприятията на Д. относно събития от действителността по начина, по който той възприема тази действителност. Според въззивния съд преценката на посочената „молба-иск“ формира категоричния извод, че „молба-иск“ с вх.№ 1698/15.04.2013г. в АРС, саморъчно написан от Д. няма характеристиките на искова молба по смисъла на ГПК и поради това не обосновава приложение нормата на чл. 116, б. „б“, ЗЗД,която предвижда прекъсване на давността с предявяването на иск или възражение или със започване на помирително производство. Прието е, че изчерпателното изброяване от законодателя на основанията за прекъсване на давността, които възникват от ограничен,лимитиран от закона брой факти и процесуални действия, не дава възможност за разширяване на тези основания по аналогия. Посочил е, че дори хипотетично да се приеме, че така наречената „молба-иск“ е имала възможността да прекъсне давността на основание чл.116,б.“б“,предл.1 ЗЗД, то прекъсване на давността по смисъла на цитираната разпоредба е условна, тъй като в закона изрично е посочено,че ако искът или възражението или искането за започване на помирително производство не бъдат уважени, давността не се смята за прекъсната. Прието е, че същото разрешение се налага и в случаите, когато делото бъде прекратено, тъй като вследствие прекратяването се заличават с обратна сила извършените по него правни действия и отпадат правните последици от предявяване на иска,като е без значение дали делото е прекратено служебно от съда /поради недопустимост на исковата молба,нередовна искова молба/ или по волята на ищеца/отказ или оттегляне на иска.
Съдът е приел за установена от представено съдебно удостоверение №969/12-17.10.2016г. висящността на спор по гр.д.№ 969/2012г. по описа на РС-Айтос. Посочил е, че в цитираното удостоверение е отразено, че гр.д.№ 969/2012г. по описа на РС-Айтос е образувано на 26.11.2012г. с искова молба вх.№ 4918/26.11.2012г. със страни:И. Я. Я.-ищец и ответници Д. Я. Д., М. К. М., М. М. М. и З. К. К. и с предмет: искове по чл.108 ЗС, чл.26 ЗЗД и иск по чл. 31 ЗЗД за унищожаемост на сделка, обективирана в нотариален акт за замяна № 102/14.12.2011 г., нот.акт за замяна № 60/16.07.2012 г.
Според въззивния съд дори да се приеме, че по гр.д.№ 969/2012г. на АРС е бил предявен иск с правно основание чл.31 ЗЗД, в каквато насока е издаденото удостоверение №969/12-17.10.2016г. на АРС,този иск е предявен от И. Я., което е лице, различно от ищеца Д. Д. и за защита на личните й права. Прието е, че поради това не може да се счита, че заведеното дело под № 969/2012г. на РС-Айтос ползва и Д. Д.,респ., че висящността на гр.д.№ 969/2012г. на АРС е препятствала теченето на давност по отношение на неговата възможност да защити по съдебен ред своите права. Посочил е, че прекъсването на давността е свързано със защита чрез иск на свои лични права от засегнатото лице, тъй като по така предявения иск ще се формира сила на присъдено нещо по отношение на страните, които от една страна защитават своите лични права като ищци и от друга страна- ответниците, които оспорват защитените чрез предявен иск от ищците права. Приел е, че по тази причина между тези страни в производството – ищец и на насрещната страна ответник се формира сила на пресъдено нещо на съдебното решение, което препятства повторното завеждане и разрешаване на същия спор между същите страни и на същото правно основание. Прието е, че силата на пресъдено нещо обвързва насрещните/противопоставените/ страни в правния спор-ищеца и ответника, но не важи между лицата, които стоят заедно на едната страна на процесуалното правоотношение – няколко ищци или няколко ответници. С оглед на посоченото и правното положение на Д. Д. като ответник по гр.дело № 969/2012 г. на АРС съдът е преценил за неоснователен довода на ищеца във въззивната му жалба, че давността е прекъсната за времето, през което е било висящо гр.дело № 969/2012 г. на АРС на основание чл.115,б.“ж“ ЗЗД, респ. при евентуално приложение разпоредбата нае чл.115,б.“е“ ЗЗД.
Съдът се е позовал на разпоредбата на чл.115, б.“е“ ЗЗД, според която давност не тече за вземанията на поставени под запрещение лица за времето, през което нямат назначен законен представител или попечител, и 6 месеца след назначаването на такъв или след прекратяването на недееспособността. Приел е, че тази правна норма не е приложима в случая, тъй като решението за поставяне на Д. Д. под запрещение е влязло в сила след изтичане на тригодишната давност за завеждане на настоящия иск – давността е изтекла на 14.12.2014г., а решението за поставяне под запрещение е влязло в законна сила на 27.05.2015г.
С оглед на тези съображения е формиран извод, че тригодишната давност за предявяване на иска с правно основание чл.31 ЗЗД е изтекла към момента на депозиране на исковата молба от Д. Д. чрез настойника му Т. А. и поради това е неоснователен. Приел е, че събраните от въззивната инстанция доказателства, както и тези, приети пред АРС, не могат да разколебаят посочения извод.
Съдът е приел, че нормата на чл.32,ал.3 ЗЗД предвижда възможност ответникът по иск за изпълнение на унищожаем договор да поиска унищожението чрез възражение и след като давността е изтекла. Приел е също, че тази хипотеза е различна от настоящата, при която унищожаемостта се претендира от ищеца Д. Д./т.е. от засегната от порока на сделката страна/.В този случай правото да унищожи договора е предоставено на засегнатата от порока страна, която може да го упражни чрез иск само в определен давностен срок,който според съда по делото е установено, че е изтекъл, тъй като тече от датата на договора/ 14.12.2011г./ и е изтекъл на 14.12.2014г., докато исковата претенция е заведена 16.12.2015г.
При тези съображения въззивният съд е формирал краен извод за неоснователност на въззивната жалба и за потвърждаване на първоинстанционното решение.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по първия въпрос от изложението. Така формулиран въпросът не разкрива характеристиките на въпрос по смисъла на т. 1 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по ТД № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС – не е разрешен от въззивния съд и не е обусловил решаващите правни изводи по предмета на спора. Въззивният съд е формирал извод, че така наречената „молба-иск“ няма характеристиките на искова молба и с оглед на това въпросът за редовността и нередовността на исковата молба пред него не е стоял и не е обсъждан. Съгласно т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Като взема предвид това тълкуване съдът преценява, че поставеният въпрос от жалбоподателя не е правен по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК. Следователно не е установена общата предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1 ГПК. Това е достатъчно, за да не се допусне касационно обжалване без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка по чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
Дори и да се приеме, че първият поставен въпрос е правен и обуславящ, то не е налице нито наведената, нито останалите две предпоставки по чл. 280, ал. 1 , т.1 и т. 2 ГПК. Жалбоподателят не е обосновал необходимостта от произнасянето на ВКС по посочения въпрос с оглед точното приложение на закона и развитие на правото. Същевременно не цитира, нито прилага задължителна практика на ВС и ВКС в тълкувателни решения и постановления, нито практика на ВКС.Не са посочени и представени актове на Конституционния съд на РБ или на Съда на Европейския съюз с твърдение за противоречие на въззивното решение с тях.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по втория въпрос от изложението. Според жалбоподателя правния въпрос е разрешен в противоречие с акт на Съда на Европейския съюз решение от 05.07.2016 г. по дело № С- 614/2014 г. Въпросът е обуславящ, доколкото е от значение за изхода по делото и доколкото въззивният съд е отказал да приложи разпоредбата в смисъла, който касаторът обосновава. Следователно общата предпоставка е налице. Не се установява специалната предпоставка, тъй като твърдяното противоречие с цитираното решение на Съда на Европейския съюз, не е налице. Посоченото решение на Съда на Европейския съюз е неотносимо. Същото е постановено по преюдициално запитване, отправено от Софийски градски съд за тълкуване на чл. 267 ДФЕС, чл. 94 от Процедурния правилник на Съда , както и на чл. 47, ал.2 и чл. 48, пар. 1 от Хартата на основните права на ЕС. В диспозитива е прието следното:1. Член 267 ДФЕС и член 94 от Процедурния правилник на Съда във връзка с член 47, втора алинея и член 48, параграф 1 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат национално правило, което се тълкува така, че задължава запитващата юрисдикция да си направи отвод по висящото дело, поради това че в преюдициалното си запитване е изложила фактическата и правната обстановка по това дело; 2. Правото на Съюза, по-специално член 267 ДФЕС, трябва да се тълкува в смисъл, че не изисква, нито забранява след постановяване на решението по преюдициалното запитване запитващата юрисдикция да изслуша отново страните и да събере нови доказателства, които могат да я накарат да промени фактическите и правните констатации, които е направила в акта за преюдициално запитване, при условие че гарантира пълното действие на даденото от Съда на Европейския съюз тълкуване на правото на Съюза.3. Правото на Съюза трябва да се тълкува в смисъл, че не допуска запитващата юрисдикция да приложи национално правило като разглежданото в главното производство, за което е прието, че противоречи на правото на Съюза. Даденото тълкуване не касае поставения правен въпрос от жалбоподателя и поради това не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по този въпрос.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т. 1 ГПК по същия въпрос, макар жалбоподателят да не се позовава изрично на тази разпоредба. С посоченото в касационната жалба решение №59 от 24.07.2012 г. по гр.д. № 392/2012 г. на ВКС, IV-то г.о. по въпроса за приложението на чл. 32, ал. 2 ЗЗД е прието, че в хипотезата на чл. 31, ал. 1 ЗЗД когато запретените нямат назначен настойник тригодишната давност започва да тече от датата на вдигане на запрещението, а против запретените с назначен настойник – от датата на сделката, а когато лицето изобщо не е поставено под запрещение- от момента на сключване на сделката, тъй като лицето, действало при условията на чл.31 ал.1 ЗЗД е формално дееспособно до поставянето му под запрещение. Правният въпрос въззивния съд е разрешил в същия смисъл.
Не е налице противоречие и с разрешението на правния въпрос с решение №157 от 24.06.2015 г. по гр.д. № 252/2014 г. на ВКС, III- то г.о., пасаж от което също се цитира в касационната жалба, тъй като с него е прието, че за лица които не могат да разбират и да ръководят действията си, но не са поставени под запрещение, законодателят не е определил специална давност като в теорията и практиката се приема, че тъй като те са дееспособни, за тях е приложима общата давност – от сключване на сделката. В същата насока са и изводите на въззивния съд.
Не следва да се допусне касационно обжалване на основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК, на които се позовава жалбоподателят и за които ВКС следи служебно. Въззивното решение е постановено от законен състав на съда, в рамките на общата гражданска компетентност, обективира напълно ясна и разбираема воля и е постановено при наличието на всички общи за процеса, както и специфични за въззивното обжалване, абсолютни процесуални предпоставки. С оглед на това обжалваното решение не е нищожно и недопустимо. Решението не е и очевидно неправилно. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилността и предполага видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” (законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл) или „extra legem“ ( приложена е от съда несъществуваща или несъмнено отменена правна норма) или при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика от постановилия го съд. В случая въззивното решение не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
В обобщение не се установяват сочените предпоставки за допускане на касационното обжалване по чл.280,ал.1,т.2 и т.3 и ал.2 ГПК по поставените въпроси в изложението на жалбоподателя Д. Д., чрез адв.П.В..
Водим от гореизложеното Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
Не допуска касационно обжалване на решение № I- 27 от 09.05.2018 г. по в.гр.дело № 92/2018 г. на Бургаския окръжен съд по касационна жалба вх. № 8779 от 18.06.2018 г., подадена от Д. Я. Д. ЕГН [ЕГН], чрез настойника Т. Я. А., чрез адв. П. В., съдебен адрес [населено място], [улица], ет.2.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: