О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 450
гр. София 10.05.2016 г..
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 18 април през две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
гр. дело № 6230 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ответницата Д. К. Х., чрез адв. Г. Д. против решение № 42/22.05.2015 г. по гр.дело № 63/2015 г. на Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 60/03.12.2014 г. по гр.дело № 247/2014 г. на Ямболския окръжен съд, с което е уважен предявен иск с правно основание чл.135 ЗЗД от М. Н. Д., Д. К. Д. и П. К. Д. против жалбоподателката и Г. С. Х..
Поддържаните основания за неправилност на обжалваното решение по чл.281,т.3 ГПК са нарушение на материалния закон и необоснованост.
В изложението са формулирани правните въпроси: 1. приложима ли е презумпцията по чл.135,ал.2 ЗЗД в хипотезата на чл.135,ал.3 ЗЗД и дали, за да е налице основание за уважаване на отменителния иск по чл.135 ЗЗД относно възмездна сделка е достатъчно третото лице – приобретател на имуществото да е знаел за увреждането на кредитора или трябва и да е налице намерение за това увреждане и следва ли второто по презумпция на първото или намерението трябва да се доказва в пълен обем от страна на ищеца, 2. към кой момент страните по възмездната сделка, предмет на отменителния иск по чл.135 ЗЗД следва да се намират в отношения определящи приложението на чл.135,ал.2 ЗЗД към този на извършване на разпоредителното действие или към пораждане на задължението, 3. при предявен иск с посочено от ищеца и възприето от съда правно основание чл.135 ЗЗД би ли следвало с оглед наведените твърдения и установените обстоятелства относно момента на възникване на вземанията, когато част от тях са преди извършване на разпореждането, а друга, след него да се направи разграничение и да се проведе доказване на всяка от тези хипотези, при които е различна и доказателствената тежест, 4. презумпцията по чл.135,ал.2 ЗЗД приложима ли е по отношение на бивши съпрузи, които са страни по възмездна сделка, предмет на иска по чл.135 ЗЗД, сключена след прекратяването на брака им, 5. следва ли в диспозитива на решението, с което се обявяват за относително недействителни определени действия на длъжника като увреждащи кредитора да се посочи за кои и какви вземания има сила тази недействителност. Поставените въпроси според жалбоподателката са решени в противоречие с практиката на ВКС, решавани са противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Срещу въззивното решение на Бургаския апелативен съд е подадена касационна жалба вх. № 8328/18.09.2015 г. от ответника Г. С. Х., чрез адв. Ж. М.. Ответникът Х. е подал и касационна жалба вх. № 8329/18.09.2015 г., чрез адв. Т. Л.. С първата касационна жалба се поддържа, че постановеното решение на възивния съд е недопустимо, тъй като петитумът на исковата молба е ненадлежен и съдът се е произнесъл в отклонение от същия. Поддържат основания за неправилност на решението по чл.281,т.3 ГПК – нарушение на материалния закон и необоснованост. С втората касационна жалба са доразвити същите основания за неправилност на решението.
В изложението на жалбоподателя, чрез адв.Ж. М. са поставени правните въпроси: 1. приложимо ли е постановеното от ОСГК на ВКС в т.решение № 1/2001 г. т.4, че при заявено възражение изложено във въззивната жалба относно констатирана нередовност в петитума на исковата молба въззивният съд е задължен да я остави без движение с указания на ищеца да ги отстрани. При неизпълнение първоинстанционното решение се обезсилва-относно направени от въззивника-ответник възражения във въззивната жалба за произнасяне на първоинстанционния съд по незаявен петитум за обявяване на относителна недействителност на сключения между първата и втория ответник договор за доброволна делба вместо по предявената в петитума недействителност на договора, решен в противоречие с практиката на ВКС – т.4 от т.решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, 2. допустимо ли е разширително тълкуване на презумпцията на чл.135, ал.2 ЗЗД и приложима ли е тя по отношение на приобретател на сделка, който към момента на извършване на увреждащото кредитора действие вече не е съпруг на прехвърлителя-длъжник т.е. по отношение на лице, което не е изрично посочено в кръга на изброените в разпоредбата на чл.135,ал.2 ЗЗД, 3. чия е доказателствената тежест за доказване на субективната предпоставка – наличие у третото лице на знание за увреждане на кредитора – на ищеца или на ответника в процеса по иск с правно основание чл.135,ал.2, когато приобретателят по сделката не попада в кръга на лицата, посочени в чл.135,ал.2 ЗЗД. Втори и трети въпроси според жалбоподателя са решавани противоречиво от съдилищата. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК/отм./., 4. към кой момент се изследва длъжниковото имущество, което служи за удовлетворяване на вземането на кредиторите, 5. неупражняването на правото на вземане от ищците от момента, в който придобиват качеството кредитори до образуване на изпълнително производство – т.е. проявеното от ищците-кредитори бездействие за събиране на вземането задължава ли длъжника и за какъв период от време да се въздържа от разпоредителни действия с имуществото си. Следва ли да се ползва от иска по чл.135 ЗЗД кредитор, който не е защитил своевременно правата си още при тяхното възникване, ако към момента на възникването им състоянието на длъжниковото имущество позволява защитата им, решаван противоречиво от съдилищата – решение № 655/05.07.2007 г. по гр.дело № 573/2006 г. на ВКС, II г.о., 6. към кой момент действията на длъжника увреждат кредитора, решаван противоречиво от съдилищата, 7. кои факти определят намерението за увреждане, както и неговото предназначение и дали увреждащото действие е съзнавано от длъжника и от третото лице, решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 827/17.11.2009 г. по гр.дело № 800/2008 г. на ВКС, IV г.о., 8. следва ли в диспозитива на решението, с което се обявяват за относително недействителни определени действия на длъжника като увреждащи кредитора да се посочи за кои и в какъв размер вземания има сила тази недействителност. Въпросите по п.4,5,6,7 и 8-ми са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
В изложението на жалбоподателя-ответник, чрез адв. Т. Л. са формулирани въпросите: 1. приложима ли е разпоредбата на чл.135,ал.2 ЗЗД по отношение на лице, което не е между изрично изброените в нея и приложима ли е презумпцията за знание за увреждащи действия спрямо такова лице- решаван противоречиво от съдилищата и който е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.Цитирани са решения на състави на ВКС. 2. следва ли да се ползва от правата, които чл.135 ЗЗД му дава онзи кредитор, който е бездействал и сам не е защитил интересите си, макар да е имал възможност за това, 3. следва ли да търпи последиците на чл.135 ЗЗД третото лице-недлъжник по атакуваната сделка тогава, когато сам кредиторът е проявил немарливост и бездействие и не е обезпечил вземането си при положение, че при възникване на вземането длъжникът е разполагал с имущество и средства, надвишаващи дълга – втори и трети въпроси са решавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Цитирани са решения на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК/отм./.
Ответниците по касационната жалба М. Н. Д., Д. К. Д. и П. К. Д., всички чрез адв. В. С. в писмени отговори по всяка от касационните жалби са изразили становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване по поставените правни въпроси и за неоснователност на касационните жалби по същество.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че всяка от жалбите е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК от легитимирана страна и е процесуално допустима.
Въззивният съд се е произнесъл по предявен иск с правно основание чл.135 ЗЗД.
Прието е за безспорно по делото и установено от приложеното като доказателство гр.д. №351/2009 год. по описа на ЯРС, че ответниците Д. Х. и Г. Х. са бивши съпрузи – гражданският им брак е прекратен по реда на чл.100 СК, с решение №171 от 11.03.2009 год. Прието е за установено от представения заверен препис от договор за доброволна делба от 12.02.2010 год., че след прекратяването на брака, цялото придобито през време на брака им недвижимо имущество е предоставено на ответника Г. Х., а ответницата Д. Х. е получила за сумата 5000 лв., като е отразено, че не желае да получи друго парично обезщетение. Данъчната оценка на имотите предмет на доброволната делба, отразена в договора е 269 932.34 лв.
Съдът е приел, че с влезли в сила решения по приложените като доказателства гр.дело №359/2006 год. по описа на ЯОС и гр.дело №1539/2011 г. на ЯРС са уважени претенциите на ищците по чл.59 ЗЗД срещу ответницата Д. Х. – последната е осъдена да им заплати обезщетения за претендираните периоди. Прието е, че за удовлетворяване на вземанията срещу ответницата Д. Х. ищците са образували два броя изпълнителни дела, приложени като доказателство – №20128780400815 и №20148780400163. Посочил е, че е безспорно, че към момента на разглеждане на производството пред въззивната инстанция, вземанията на ищците не са удовлетворени и дължимите обезщетения не са изплатени от ответницата Д. Х..
Преценено е за неоснователно оплакването на ответниците за недопустимост на решението. Прието е, че с исковата молба е поискано обявяване на недействителност по отношение на всички ищци, на договор за доброволна делба, сключен между ответниците, в частта относно прекратяване на СИО и прехвърляне на частта на Д. Х. в размер на ? ид.част в дял на ответника Г. Х. от четири самостоятелни обекта в сграда с идентификатори № 87374.538.148.1.17, №87374.538.148.1.6, №87374.538.148.1.15 и №87374.538.7.4.1. Според въззивния съд не е задължително ищците да искат обявяване на относителна недействителност по отношение на всички недвижими имоти, предмет на договора за доброволна делба. Посочил е, че те са преценили, че могат да удовлетворят вземанията си, насочвайки принудително изпълнение към посочените четири недвижими имота, поради което нямат претенции по чл.135 ЗЗД, по отношение на останалите имоти, предмет на договора за доброволна делба. Според въззивния съд П. иск е облигационен, а не вещен иск и при успешното му провеждане, увреждащата сделка остава действителна за страните по нея – ответници в настоящото производство и прехвърленото имущество не излиза от патримониума на приобретателя, който понася санкцията да търпи изпълнение срещу нея за чужд дълг, ако е бил недобросъвестен при възмездното й придобиване или ако е придобил вещта безвъзмездно. Прехвърлителната сделка само по отношение на кредиторите – ищци е недействителна, т.е. счита се за нестанала и те в това си качеството получават възможност да насочат изпълнението за удовлетворяване на вземанията си към прехвърленото с договора за делба недвижимо имущество, по отношение на което е обявена относителната недействителност.
Прието е за неоснователно възражението, че петитумът по който се е произнесъл първоинстанционният съд е ненадлежен и съдът се е произнесъл в отклонение от петитума. Посочил е, че ищците са длъжни да посочат в обстоятелствената част на исковата молба, фактите, релевантни към претенцията им, а претенцията си да формулират в петитума на исковата молба. Прието е, че в изпълнение на служебното си задължение първоинстанционният съд въз основа на изложените в исковата молба факти и формулирания петитум е квалифицирал претенцията на ищците като такава по чл.135 ЗЗД. Прието е също, че в отговора на исковата молба, представен от ответника Г. Х. в срока по чл.131 ГПК не е направено възражение за недопустимост на претенцията, или за неяснота на петитума, че такова възражение не е направено и в отговора на исковата молба, представен и от ответницата Д. Х.. Съдът е приел е, че с доклада направен по реда на чл.146 ГПК, в открито съдебно заседание на 05.11.2014 год., съдията докладчик по делото е квалифицирал предявените при условията на субективно и обективно съединяване искове, подвеждайки ги под нормата на чл.135 ЗЗД, че в съдебната зала са присъствали процесуалните представители на всички страни в процеса, включително и на ответниците и след направения от съда доклад по делото, изрично са заявили, че нямат възражения по доклада и искания за допълването му.
Съдът е приел за неоснователно и възражението, че при постановяване на решението, първоинстанционният съд не е обсъдил всички събрани по делото доказателства, което е нарушение по чл.235, ал.2 ГПК, че с първоинстанционното решение са обсъдени всички релевантни към спора факти и доказателства по делото, че с доклада по делото, съдията докладчик е определил подлежащите на доказване факти и тежестта на доказване на всеки един от тях.
По правилността на обжалваното решение въззивният съд е приел, че за уважаване на иск с правно основание чл.135, ал.1 ЗЗД, е необходимо да са налице предвидените от закона предпоставки – ищецът да има качеството на кредитор, длъжникът-ответник да е извършил действие, което да уврежда кредитора, длъжникът да е знаел за увреждането, а когато действието е възмездно е необходимо третото лице, с което длъжникът е договарял, също да е знаело за увреждането на кредитора.
Прието е за установено от събраните по делото доказателства – приложените по делото като доказателства гр.дело №359/2006 год. по описа на ЯОС и гр.д. №1539/2011 год. по описа на ЯРС наличието на първата от предпоставките за уважаване на иска по чл.135 ЗЗД – ищците имат качеството на кредитор по отношение на ответника Д. Х.. Посочил е, че ищците се легитимират като собственици на идеални части от магазин с площ от 63.25 кв.м., заедно с прилежащите му 3.42 кв.м., ид.ч. от общите части на сградата и 33.34 кв.м. ид. части от правото на строеж върху общински терен, находящ се в [населено място], ул.”Т. № 26 с нотариални актове №122/09.07.2003 год. и нот. акт №13/07.11.2001 г., издадени на основание чл.2, ал.5, изр.2 от ЗОСОИ и влязло в законна сила решение №270/01.10.2001 год. по адм.дело №486/1998 г. на ЯОС и като наследници на Я. Д. К., починал на 21.03.1970 г., б.ж. на [населено място].
Въззивният съд е приел, че ищците по настоящото дело, в качеството си на ищци и по приложеното като доказателство гр.д. №1211/2003 год. са предявили срещу [фирма], представляван от С. Г. Х. искове с правно основание чл.108 ЗС и чл.59 ЗЗД по отношение на имота, за който се легитимират като собственици с посочените нотариални актове, върху който е възстановена собствеността им по реда на ЗОСОИ. В хода на производството по гр.д. №1211/2003 год. пред ЯРС, с определение от з.з. на 30.03.2004 год., в качеството на ответник е конституирана ответницата Д. Х., в качеството си на собственик на спорния имот. Прието е, че собствеността е придобита на основание покупко-продажба, обективирана в нот. акт №153 от 14.07.2003 год. Прието е също за безспорно, че ответницата е закупила имота с нот. акт №153/2003 год. от [фирма] на лицето С. Г. Х. – баща на ответника Г. Х. и свекър на Д. Х. към момента на извършване на продажбата през 2003 год. Към същият момент ответниците по предявения иск с правно основание чл.135 ЗЗД са били съпрузи и поради това съдът е приел, че върху имота е възникнала СИО.
Съдът е посочил, че с решение №1450/30.12.2008 год., постановено по гр.дело №1365/2007 год. по описа на ВКС е оставено в сила решението по в.гр.дело №376/2006 год. по описа на ЯОС, с което е било оставено в сила решението постановено по гр.д. №1211/2003 год. по описа на ЯРС, в частта, с която е уважен предявения иск с правно основание чл.108 ЗС срещу Д. Х. и [фирма] и е било отменено и върнато на ЯОС за ново разглеждане, решението в частта, с която е бил уважен искът с правно основание чл.59 ЗЗД.
Въз основа на приложеното като доказателство в.гр.дело №359/2006 год. по описа на ЯОС, образувано по предявени искове с правно основание чл.59 ЗЗД и чл.86 ЗЗД от ищците в настоящото производство срещу ответницата Д. Х. е прието за установено, че е било образувано на 05.09.2006 год., че към момента на образуването на производството по посоченото дело ответниците са били съпрузи и са живели в едно жилище. Въззивният съд е приел, че към този момент, все още не е настъпила фактическа раздяла между страните. Извода е обоснован с наличието на противоречие между показанията на разпитаните свидетели пред ЯОС с посочения от ответника, в исковата молба по гр.д. №216/2007 год. начален момент на фактическа раздяла, както и с момента на напускане на семейното жилище от ответника Г. Х. и поредността на обитаваните от него жилища след напускането на семейното жилище. Съдът е приел, че в исковата молба по гр.дело №216/2007 год., подадена на 13.02.2007 год. ответникът Г. Х. е посочил като свой адрес, същият адрес, посочен и като адрес на ответницата Д. Х.. Изведен е извода, че към 13.02.2007 година двамата са живели в едно жилище. Според въззивния съд дори и при подаване на исковата молба за прекратяване на брака им по реда на чл.100 СК, подадена на 16.02.2009 год. ответниците са посочили за двамата един и същ адрес и апартамент. Съобразено е и обстоятелството, че през периода, в който ответникът Г. Х. твърди, че е настъпила фактическа раздяла между него и първата ответница, с нот.акт №8 от 08.02.2007 год. майка му в качеството си на пълномощник на [фирма], с управител и представляващ бащата на ответника е продала на снаха си – ответницата Д. Х. недвижим имот. Въз основа на приложения по делото нот.акт №48 от 20.05.2008 год. съдът е приел, че въпреки твърденията на ответника, че са били във фактическа раздяла със съпругата си, двамата са били признати за собственици на самостоятелен обект, магазин за промишлени стоки и външно стълбище с козирка. Изложени са съображения и в хипотеза на влошени отношения между ответниците през 2006 – 2007 год. фактът, че са обитавали едно жилище, че са извършвали действия свързани с придобиването на имоти за семейството според въззивния съд води до извода, че са се грижили заедно за благосъстоянието на семейството си и, че е невъзможно въззивникът ответник да не е уведомен от съпругата си за предявените срещу нея искове по чл.59 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
Приети са за неоснователни съображенията на ответниците за началния момент на възникване на вземането, от който момент ищците придобиват качеството на кредитори. Възприети са съображенията, изложени от Ямболски окръжен съд относно момента на възникване на вземането и придобиване качеството на кредитор и, че това е моментът, в който са предявени исковете с правно основание чл.59 ЗЗД срещу ответницата Д. Х., а не моментът, в който са влезли в сила постановените решения по двете образувани срещу нея граждански дела. Прието е също, че е без значение фактът, че въззивно гр.дело №1539/2011 год. е образувано след извършване на действието, предмет на иска по чл.135 ЗЗД, тъй като с предявяването на исковете по чл.59 ЗЗД и образуването на гр.дело №359/2006 год. по описа на ЯОС ищците са придобили качеството на кредитор спрямо ответницата Д. Х.. Съдът е посочил, че е без значение и фактът, че към момента на образуване на гр.дело №359/2006 год. вземането на ищците срещу ответницата Х. не е било безспорно. Според въззивния съд тези изводи направени от първоинстанционния съд са съобразени с практиката на ВКС – решение №45 от 01.06.2011 г. на ВКС по гр.д. №450/2010 г., ІІІ г.о. Възприети са изводите на първоинстанционния съд, че в случая е приложима хипотезата на чл.135, ал.2 ГПК, която не е оборена от ответниците.
Въззивният съд е обсъдил и представените пред първоинстанционния съд писмени доказателства, установяващи притежаваните от ответницата банкови сметки и наличието на парични средства в тях, във връзка с указанията дадени от първоинстанционния съд за установяване на друго имущество от което да удовлетворят вземането си ищците. Прието е, че ответницата Д. Х. е притежавала банкови сметки в различни банкови институции съобразно представените заверени копия от движения по вальори по банковите сметки, отнасящи се за периода до 31.12.2008 год. – преди момента на подписване да договора за доброволна делба, с който същата се е лишила от собствеността си от всички придобити по време на брака й с ответника недвижими имоти, както и значителен период преди влизане в сила на решенията и снабдяване с изпълнителни листове от ищците. Съдът е посочил, че независимо от образуването на изпълнителните дела, копия от които са приложени като доказателство по делото и предприетите от ЧСИ действия по тях, връчване на покани на ответницата, в качеството й на длъжник по изпълнителните дела, за доброволно изпълнение на задълженията си, такова изпълнение не е предприето от нейна страна. Според съда предприети са действия по принудително изпълнение от ЧСИ, като от изп. дела е прието за установено, че от У. Б. през м.юли 2012 год. е постъпила само сумата от 13.72 лв. Посочил е, че от писмо, изходящо от Ц., приложено по изп.дело №815/2012 год. е установено, че притежаваните от Д. Х. банкови сметки са без авоари.
Съдът е приел, че по изп.дело №815/2012 год. е приложено върнато от С. Ж. Е. писмо, върху което е поставен печат от банката, с текст, че лицето не е клиент на банката и с дата 07.08.2012 год. Посочил е, че представеното пред въззивната инстанция удостоверение, изходящо от същата банка, издадено на 17.04.2015 год., в което е отразено, че Д. Х. има разкрита банкова сметка със салдо към 17.04.2015 г. от 30050.00 лв. налага извода, че сметката е разкрита към момента на снабдяване с удостоверението и с оглед на настоящото дело. Въззивният съд е приел, че справката по салда, издадена от Първа инвестиционна банка на 17.04.2015 год. не следва да се обсъжда като доказателство по делото, тъй като според датите на откриването на сметките в тази банка – 2004 год. ответница е имала възможност да представи такава справка още с отговора на исковата молба или най-късно в съдебното заседание, в което е докладвано делото по реда на чл.146 ГПК и при предоставената възможност от съда по чл.143, ал.2, пр. 2 от ГПК, че по отношение на това доказателство е настъпила преклузията по чл.266, ал.1 ГПК.
Като е взел предвид изложените съображения въззивният съд е направил извода за наличие на всички кумулативно изискуеми предпоставки за уважаване на иска по чл.135 ЗЗД. Поради съвпадане изводите на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд решението на последния е потвърдено.
По правните въпроси,формулирани от жалбоподателката Д. Х.:
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл. 280,ал.1,т.1 ГПК по първи, трети и пети въпроси от изложението на жалбоподателката Д. Х.. Съгласно тълкуването в т.1 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3 ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Като взема предвид това тълкуване съдът преценява, че посочените въпроси не са правни, тъй като не са разрешени от въззивния съд и не са обусловили решаващите му правни изводи по предмета на спора. С обжалваното решение не са формирани изводи за приложение разпоредбата на чл.135,ал.3 ЗЗД, нито дали е приложима презумпцията по чл.135,ал.2 ЗЗД в хипотезата на чл.135,ал.3 ЗЗД. Не са извеждани и изводи, така както е посочено в трети и пети въпроси от изложението. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване по тези въпроси без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки, предвидени в чл.280,ал.1,т.1,т.2 и т.3 ГПК.
Не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по втори и четвърти въпроси от изложението на жалбоподателката. В подкрепа на доводите за наличие на това основание не е цитирана практика на ВКС по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК. Според т.2 от т.решение № 1/2010 г. по т.дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване е налице, когато в обжалваното въззивно решение, правен въпрос от значение за изхода на делото е разрешен в противоречие с тълкувателни решения и постановления на Пленум на ВС, с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска колегия на ВС, постановени при условията на чл. 86, ал. 2 ЗСВ, обн. ДВ, бр. 59 от 22.07.1994 г. (отм.), с тълкувателни решения на общото събрание на гражданска и търговска колегии, на общото събрание на гражданска колегия, на общото събрание на търговска колегия на ВКС или решение, постановено по реда на чл. 290 ГПК. Към изложението не са приложени нито един от посочените съдебни актове, включени в обхвата на понятието практика на ВКС по смисъла на чл.280,ал.1,т.1 ГПК, за да се извърши преценка за наличие на това основание за допускане на касационно обжалване. Поради това съдът намира, че не се установява предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по тези въпроси.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по втори и четвърти въпроси. Според т.3 от т.решение № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС за да е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, правният въпрос, от значение за изхода на обжалваното въззивно решение трябва да е разрешен в противоречие с друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК по същия правен въпрос. Жалбоподателката е приложила към изложението решения на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК/отм./, като в нито едно от тях не са разрешени поставените в изложението втори и четвърти въпроси. Следователно не се установява противоречиво разрешаване на тези въпроси по смисъла на чл.280,ал.1,т.2 ГПК. Цитираното определение№ 721/17.05.2011 г. по гр.дело № 566/2011 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.288 ГПК е извън обхвата на съдебните актове, противоречивото разрешаване на правния въпрос, в които обуславя основанието по чл.280,ал.1,т.2 ГПК. С оглед на това не се установява основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по тези въпроси.
Неоснователни са доводите на жалбоподателката за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по втори и четвърти въпроси по чл.280,ал.1,т.3 ГПК. Тези въпроси касаят приложението на разпоредбите на чл.135 ЗД, които са ясни и пълни и не следва да се тълкуват. По приложението им е установена трайна и обилна съдебна практика, която не се нуждае от осъвременяване, поради липса на данни за промени в законодателството и обществените условия.
Като взема предвид изложеното съдът преценява, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,2 и т.3 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателката Д. Х..
По правните въпроси, формулирани от жалбоподателя Г. Х. в изложението към касационната жалба, подадена чрез адв.Ж. М..
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първия правен въпрос.
С т.4 от т.решение № 1/17.07.2001 г. на ОСГК на ВКС е прието, че при констатирани нередовности на исковата молба за пръв път пред въззивния съд той я оставя без движение с указания на ищеца да ги отстрани. При неизпълнение първоинстанционното решение се обезсилва. Прието е също, че по същия начин процедира и ВКС, освен в хипотезите на чл. 98, ал. 1, б. „г“ и „д“ ГПК, при които решението на въззивния съд се обезсилва и делото се връща на този съд за уточняване основанието или петитума на иска.
Според т.5 от т.решение № 1/2013 г. по т. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС когато касационната инстанция констатира, че исковата молба е нередовна поради противоречие между обстоятелствената част, в която се излагат твърдения, сочещи на правен интерес да се търси защита срещу определено лице, и петитума, насочен срещу друго лице, въззивното решение е недопустимо и подлежи на обезсилване, като делото следва да се върне за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. Със същото тълкувателно решение е прието, че постановките на т. 4 от ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС в посочената хипотеза не са актуални при действието на ГПК /в сила от 01.03.2008 г./. В останалите хипотези на нередовност на исковата молба ТР № 1/2001 г. от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС продължава да е актуално.
С въззивното решение съдът е преценил за неоснователно оплакването във въззивната жалба за недопустимост на първоинстанционното решение. Формирал е изводи за редовност на исковата молба, включително и на заявения петитум. Тези изводи не са в отклонение от цитираната практика на ВКС. Настоящият съдебен състав преценява, че съдържанието на исковата молба е в съответствие с изискванията на чл. 127 ГПК. Същата отговаря и на изискванията на чл.128 ГПК. Въззивният съд се е произнесъл по заявените от ищците факти и е определил правната квалификация на предявения иск като е взел предвид освен посочените в исковата молба факти, съответно установените по делото и заявения петитум. Поради това въззивното решение е допустимо. С оглед на посоченото съдът преценява, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по втория въпрос от изложението. С решение № 716/09.10.2009 г. по гр. дело № 1745/2008 г. на ВКС, IV г.о.,постановено по реда на ГПК отм. по предявен иск с правно основание чл.135,ал.1 ЗЗД съдът е приел, че презумпцията по чл.135,ал.2 ЗЗД се отнася до съпруга – брат на кредитора, че нормата не може да се тълкува разширително. С решение № 770/06.11.2009 г. по гр.дело № 1568/2008 г. на ВКС, IV г.о., постановено по реда на ГПК/отм./ по предявен иск с правно основание чл.135,ал.1 ЗЗД съдебният състав е приел, че презумпцията за знание по чл.135,ал.2 ЗЗД е установена само по отношение на ограничен кръг трети лица – съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника, че за всички останали лица, ако те добросъвестно са придобили възмездно преди вписването на исковата молба по реда на чл.135 ЗЗД недействителността не засяга правата, придобити от тази възмездна сделка. В същата насока е разрешението на правния въпрос в решение № 940/09.01.2010 г. по гр.дело № 1618/2008 г. на ВКС, III г.о., постановено по реда на ГПК/отм./. С въззивното решение съдът е приел, че в случая е приложима хипотезата на чл.135,ал.2 ЗЗД, която не е оборена от ответниците. Този извод е в отклонение от посоченото разрешение с цитираните решения на състави на ВКС, постановени по реда на ГПК/отм./, но не е единствения решаващ правен извод. Въззивният съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства – писмени и гласни и е извел изводи за знание от страна на ответника Г. Х., както и на ответницата Д. Х. за увреждането на ищците със сключване на договора за доброволна делба от 12.02.2010 г. Следователно решаващите правни изводи, относими към поставения въпрос са повече от един и поради това не се установява основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по същия въпрос.
Съдът преценява, че не е установено основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по третия правен въпрос от изложението.
С решение № 770/06.11.2009 г. по гр.дело № 1568/2008 г. на ВКС, IV г.о., постановено по реда на ГПК/отм./ е прието, че при предявен иск с правно основание чл.135,ал.1 ЗЗД при изключване презумпцията за знание тежестта за доказване на знанието е у ищеца. В същата насока е разрешението на правния въпрос в решение № 716/09.10.2009 г. по гр.дело № 1745/2008 г. на ВКС, IV г.о., постановено по реда на ГПК/отм./, решение № 940/08.01.2010 г. по гр.дело № 1