О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 208
София, 12.02.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на девети февруари две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА И.
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №7447/2014 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№9757/11.8.2014 г., подадена от адв. А. М. – процесуален представител на ищеца М. Б. П. от [населено място], и по касационна жалба, вх.№8509/10.7.2014 г., подадена от Б. С. – прокурор от Апелативна прокуратура – София, представляващ ответника по исковата молба Прокуратура на Република България, против въззивно решение №1307/25.6.2014 г. по гр.д.№722/2014 г. по описа на Софийския апелативен съд, г.к., 10-ти състав.
С обжалваното решение е отменено решение №7802/21.11.2013 г. по гр.д.№13049/2012 г. по описа на Софийския градски съд, ГО, І-14 състав, в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на М. Б. П. обезщетение за неимуществени вреди, на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, за разликата от 25000 лева до 50000 лева, и искът за тази разлика е отхвърлен. В останалата част решението на първоинстанционния съд е потвърдено.
При постановяване на решението въззивната инстанция е приела, че с оглед критерия по чл.52 ЗЗД на ищеца се дължи обезщетение в размер на 25000 лева, като са отчетени продължителността на наказателното производство – 8 години и половина, повдигнатото обвинение за две престъпления, наложената мярка за процесуална принуда “забрана да напуска страната без разрешение на прокурора или съда”, взета мярка за неотклонение “задържане под стража”, за периода от 07.4.1995 г. до 31.7.1997 г., изменена в “парична гаранция” в размер на 1000000 неденоминирани лева, възрастта на ищеца, негативното въздействие на наказателното преследване върху физическото и психично здраве на ищеца, уроненото име на ищеца в обществото.
В изложението на касационния жалбоподател – ищец, се сочат следните въпроси: 1. Следва ли второинстанционният съд при установяване на същата доказана фактическа обстановка, която е установена и в първоинстанционното производство, да намали значително/наполовина/ присъденото на основание чл.2, ал.1, предл.1 ЗОДОВ обезщетение за претърпени неимуществени вреди обезщетение, без да изтъкне каквито и да е мотиви за това свое решение ?, и 2. Спазен ли е критерия за справедливост при значително намаляване на присъденото обезщетение в конкретния случай ?
В изложението на касационния жалбоподател – ответник по исковата молба, се сочи основание за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.т.1 и 2 ГПК относно размера на обезщетението с оглед изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД. Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване и се сочат две решения на ВКС, постановени по чл.290 ГПК и едно решение на П..
Нито една страните не е депозирала отговор по касационната жалба на другата страна.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложенията към касационните жалби, взе предвид отговора на процесулания представителна ищците по касационната жалба на ответника по исковата молба намира следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно визираната правна норма на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от съществено значение за изхода от спора, за развитие на правото, решен и е в противоречие с практиката на ВКС. Въздигнатият от чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т.11 от ППВС №4/1968 г. Върховната съдебна инстанция е постановила, че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер.
Постановеното от въззивната инстанция решение се основава на факти и обстоятелства и е съобразено със законовите разпоредби. По естеството си с изложенията се цели допускане на въззивното решение в обжалваните части относно размера на претенцията, което конкретно е уредено в българското законодателство – чл.чл.51 и 52 ЗЗД, и което за всеки отделен случай е различен.
Освен това следва да се посочи, че първият въпрос/процесуалноправен/ на ищеца по естеството си също е въпрос, свързан с разпоредбата на чл.52 ЗЗД. Доколкото той съдържа и твърдение за липса на мотиви на въззивния съдебен акт, то това твърдение не отговаря на действителното положение. Макар и кратки, са налице мотиви на САС относно размера, който следва да се присъди на ищеца като краен резултат по съдебния спор.
Предвид изложеното съдът намира, че не са налице предпоставките за разглеждане на касационните жалби по същество и не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №1307/25.6.2014 г. по гр.д.№722/2014 г. по описа на Софийския апелативен съд, г.к., 10-ти състав, по касационна жалба, вх.№9757/11.8.2014 г., подадена от адв. А. М. – процесуален представител на ищеца М. Б. П. от [населено място], и по касационна жалба, вх.№8509/10.7.2014 г., подадена от Б. С. – прокурор от Апелативна прокуратура – София, представляващ ответника по исковата молба Прокуратура на Република България.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: