6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 867
София, 26.11.2019 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
БОРИС ИЛИЕВ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №3192/2019 година.
Производството е по чл.288, вр. чл.280, ал.1 ГПК.
Производството е образувано е по касационна жалба, вх.№10568/20.5.2019 г., подадена от адвокат И. П. – процесуален представител на ответника по исковата молба В. Н. Ц. от [населено място] против въззивно решение №856/12.4.2019 г. по гр.д.№1792/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд, г.к., X състав, с което е потвърдено решение №6249/01.9.2017 г. по гр.д.№7615/2011 г. по описа на Софийския градски съд, ГО, 5-ти състав, с което В. Н. Ц. от [населено място] е осъден да заплати на Н. В. Д. от [населено място] сумата 111000 щатски долара, на основание чл.240, ал.1 ЗЗД, от които сумата 35000 щатски долара, дължими по договор за заем, сключен през 2007 г.; сумата 45000 щатски долара, дължими по договор за заем, сключен през 2009 г. и сумата 31000 щатски долара, дължими по договор за заем, сключен през 2009 г., за които е издадена разписка на 20.01.2011 г., ведно със законната лихва, считано от 08.6.2011 г. до окончателното изплащане, както и деловодни разноски.
Въззивният съд е приел, че „Съгласно разпоредбата на чл.240 ал.1 от ЗЗД с договора за заем заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът за заем е неформален договор, който може да бъде сключен в писмена форма или устно, чрез реално предаване на паричната сума, предмет на договора за заем. Договорът за заем е неформален договор, за действителността на който не се изисква нарочна писмена форма. За да бъде доказано, обаче, сключването на действителен договор за паричен заем за суми над 5000 лв. е необходима винаги писмена форма, предвид разп. на чл.164 ал.1 т.3 от ГПК. Досежно писмената форма, доколкото същата е форма за доказване на съществуването на заемни правоотношения, а не форма за действителност на тези отношения, няма законови изисквания за валидност. В каквато и да са писмена форма обективирани волеизявленията на страните, щом тези волеизявления са категорични, респ. недвусмислени, то същите доказват съществуването на договорни отношения по договор за заем. Доказването на договор за заем става чрез възпроизвеждане пред съда (пряко или с поредица изключващи друга възможност косвени факти) на изявлението на получателя, че получава определена сума пари със задължението да ги върне. Разписка, съдържаща признание, че ответникът дължи суми във връзка с предходни правоотношения между страните получени „като заем“ доказва пряко и категорично съществуването на отношения по договор за заем между страните по делото. В този смисъл е трайната съдебна практика на ВС, възприета и от ВКС – напрм. решение №37/25.06.1969г. по гр.д. №32/1969г. на ОСГК на ВС, решение №52/22.05.2009г. по т.д. №695/2008г. на ВКС, ТК, I т.о., решение №390/20.05.2010г. по гр.д. №134/2010г. на ВКС, ГК, 4-о гр.о. и пр.
Доколкото договорът за заем е реален договор следва да бъде доказано и реалното предаване на сумата, чрез надлежни писмени доказателства.
Предвид изложеното по-горе съдът приема, че между ищеца и ответника е бил сключен договор за заем, като заемната сума към 20.01.2011г. е била 110000 щатски долара.
Ответникът оспорва реалното предаване на уговорената с договора за заем заемна сума. При оспорване на предаването, съответно приемането на заемната сума от заемателя, тежестта на доказване на факта на предаването на сумата е за заемодателя-ищец.
Ищецът твърди, че за периода от 2007г. до 20.01.2011г. е предал на ответника исковата суми в общ размер на исковата сума от 111 000 щатски долара.
Съдът, предвид съдържанието на разписката от 20.01.2011г., неоспорено от ответника приема за доказано обстоятелството, че същият е получил от ответника към дата 20.01.2011г. процесната сума от общо 111 000 щатски долара. Следва да се съобрази и разписката, издадена от ответника за дължимост на сумата от 84 519 щатски долара към датата 05.05.2008г. тази разписка също не е оспорен от ответника и съобразена с останалите доказателства по делото, доказва факта на съществуване на действителни трайни във времето отношения по договор за заем между ищеца и ответника.
Разписката е частен свидетелстващ документ. Свидетелстващите документи са верни (когато отговарят на действителното фактическо положение, което удостоверяват) и неверни (когато не отговарят на фактическото положение, което удостоверяват). В случая ответникът твърди, че разписката е неверен документ, т.к. не отговаря на фактите, изложени в нея: ответникът твърди, че не е получил сумата, написана в разписката и че не е бил сключен договор за заем между него и ищеца, а разписката е била съставена, за да послужи пред трети лица, т.е удостовереното фактическо положение с нея е симулативно.
Тези възражения на жалбоподателя са неоснователни и недоказани. От една страна би могло да се приеме, че разписката удостоверява неизгодни за своя издател факти, поради което съставлява извънсъдебно признание на тези факти. От друга страна предвид оспорването от издателя на разписката на истинността на същата (неверният документ е неистински), и по арг. на чл.193 ал.3 от ГПК, то доказателствената тежест за доказване на твърдения от ответника факт на симулативност на съдържанието на разписката е била изцяло за него. Ответникът не е ангажирал допустими доказателства досежно доказването на твърдените от него факти.
В случая, съдът приема за доказано, че между страните за периода 2007г. – 20.01.2011г. са съществували отношения по договори за заем, съгласно които ищецът е предавал на ответника отделни суми.
Съгласно разпоредбата на чл.107 от ЗЗД задължението се подновява, когато се замени с друго по съглашение с кредитора.
В случая, съдът приема, че при издаване на разписката от 20.01.2011г. е било новирано съществуващото облигационно отношение по договорите за заем. Доколкото договорът за заем е неформален договор, то и при договора за новация също няма изискване за форма за действителност. Доколкото ищецът в качеството си на кредитор, основава своята претенция именно на разписката от 20.11.2011г., като в уточнителна молба от 14.12.2016 г. изрично заявява, че разписката не удостоверява нов заем, а съставлява изходящ от ответника документ, с който признава вече получените суми по договори за заем, и предвид възражението на ответника, че разписката, (макар и с твърдяно невярно съдържание) се отнася досежно стари отношения между страните по делото, то следва да се приеме, че между страните е имало съглашение за подновяване на съществуващите стари облигационни отношения по договорите за заем.
Очевидно е намерението за подновяване на старите задължения и на двете страни, доколкото и двете страни не се позовават например, на разписката, издадена от ответника за съществуващи негови задължения към датата 05.05.2008г., напротив и двете страни твърдят, че тези задължения са погасени с възникването на задълженията, удостоверени с разписката от 20.01.2011г.
Или, между страните е била договорена обективна новация на съществуващите заемни отношения, като е подновен обекта – всички дължими суми са обединени в обща заемна сума. За сключения договор ответникът е издала разписката от 20.01.2011г.
По възражението на жалбоподателя за неизискуемост на задължението му по договора за заем: съдът намира това възражение за неоснователно и недоказано. Жалбоподателят твърди, че присъдената на ищеца сума е недължима поради ненастъпил падеж.
Действително, видно от процесната разписка, ответникът като заемател е заявил, че ще върне заемната сума „при първата продажба на земя на морето“. Доколкото разписката е подписана само от ответника, то не може да се приеме, че е съществувал действително и валидно уговорен относително определяем срок за изпълнение на задължението на длъжника. Следва да се приеме, че като не е уговорено друго, то договорът за заем е бил без срок и кредиторът е можел да иска изпълнение веднага, след покана до длъжника и даден подходящ срок за изпълнение. Безспорна е утвърдената съдебната практика, че исковата молба има характера на покана. Още повече, че между страните са се развили отношения по повод съществуващото облигационно отношение и преди завеждане на исковата молба (воденото наказателно производство и пр.), при които отношения може да се приеме недвусмислено, че е била отправена надлежна покана от кредитора до длъжника и съотв. е бил даден подходящ срок за изпълнение. Падежът е настъпил, задължението е изискуемо, поради което е и дължимо.
Предвид изложеното съдът намира, че предявения иск с правно основание чл. 240 ал.1 от ЗЗД е основателен и доказан.
По наведените във въззивната жалба оплаквания: предвид изложеното по-горе съдът намира наведените от жалбоподателя възражения за неоснователни и недоказани. Правилно са преценени от първоинстанционния съд събраните по делото доказателства.
С оглед изложените съображения и поради съвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд съдебното решение като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл.271, ал.1 от ГПК.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, както по чл.280, ал.2 ГПК.
Твърди се, че съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос, като е стигнал до извод, че вземането е изискуемо, въпреки, че не е настъпил падежът за връщане на заемната сума, тъй като исковата молба служела за покана. Сочи се, че този извод противоречи на чл.84, ал.1, предл.1 ЗЗД и решение №1131/22.12.2006 г. по гр.д.№717/2006 г. на ВКС, ТК, II отд.
Относно основанието за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по чл.280, ал.2, предл. последно ГПК, касационният жалбоподател твърди, че съдът е обосновал изводите си на несъществуващи факти.
Моли се за допускане на въззивното решение в обжалваната част до касационно обжалване.
Ответникът по касация Н. В. Д., посредством процесуалния си представител – адвокат В., е депозирал отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението за допускане на въззивното решение до касационното обжалване и взе предвид отговора на ответника по касация намира, че е налице въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба е подадена в законния срок, поради което тя е процесуално допустима.
С оглед поставените въпроси обаче, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по следните съображения:
По първия от поставените въпроси относно изискуемостта на вземането е налице съдебна практика на ВКС по чл.290 ГПК, опредметена в решение №37/22.3.2011 г. по гр.д.№920/2009 г., IV г.о. и решение №81/03.6.2015 г. по търг.д.№1591/2014 г., II т.о., с които е прието, че с исковата молба може да е развали всеки двустранен договор ,независимо от това, дали с последната е определен подходящ срок за изпълнение, не е посочен изобщо срок за това или посоченият е недостатъчен. Във всички случаи договорът се счита развален с исковата молба, ако длъжникът не изпълни в хода на съдебното производство до изтичането на обективно подходящия с оглед конкретните обстоятелства срок.
Поради това изводите на въззивната инстанция са в съответствие с посочения отговор на поставения въпрос и фактическата обстановка по спора съответства на този отговор.
По въпроса за наличие на основание по чл.280, ал.2 ГПК, обжалваното решение също не следва до бъде допуснато до касационно обжалване.
Соченото основание не е налице. В основанието по чл.280, ал.2 ГПК ( ЗИДГПК – ДВ бр. 86/2017 г. в сила от 31.10.2017 г.) е въведено понятието „очевидна неправилност“ (наред с евентуалната нищожност или недопустимост) като самостоятелна предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, без допускането на касация да е обусловено от формулирането на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК и от наличието на някой от селективните критерии по чл.280, ал.1, т.т. 1-3 ГПК. Макар законът да не прави разлика между очевидната неправилност и неправилността на решението като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, разграничаването на двете понятия е от значение за точното прилагане на разпоредбите на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie“ – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Доколкото решението „очевидно“ съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ар.1, т.1 и т.2, във вр. с чл.280, ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280, ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК.. Като очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.т.1 – 3 ГПК.
В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Само посочването на обстоятелството, че за нарушени правилата на формалната логика, без да се посочи в какво точно се изразява това, не дава основание на съда да приеме, че е налице основание за допускане на въззивното решение за касационно обжалване.
Неоснователно касационният жалбоподател се позовава на обстоятелство, което е безспорно по делото, а именно, че сборът от сумите дадени в заем съответства на сумата посочена в разписката.
С оглед изхода от спора касационният жалбоподател следва да заплати на ответника по касация деловодни разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 5000 лева.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение
№856/12.4.2019 г. по гр.д.№1792/2018 г. по описа на Софийския апелативен съд, г.к., X състав.
ОСЪЖДА В. Н. Ц., ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [улица], да заплати на Н. В. Д., ЕГН – [ЕГН], от [населено място], [улица]блок 23, , вх.Б, ет.2, ап.23, деловодни разноски в размер на 5000/пет хиляди/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: