8
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 9
София, 07.01.2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на осемнадесети ноември две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
БОРИС ИЛИЕВ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №3269/2019 година.
Производството е по чл.288, вр. чл.280, ал.1 ГПК.
Производството е образувано е по касационна жалба, вх.№75831/10.6.2019 г., подадена от адвокат М. М. – процесуален представител на ищцата Р. В. Т. от [населено място], област П. против въззивно решение №3358/09.5.2019 г. по гр.д.№9177/2018 г. по описа на Софийския градски съд, г.к., IV-Д въззивен състав, с което е потвърдено решение №319171/22.01.2018 г. по гр.д.№21617/2013 г. по описа на Софийския районен съд, I ГО, 46 състав, с което са отхвърлени предявеният от Р. В. Т. от [населено място], област П., против Министерство на правосъдието – София, искове с правно основание чл.441 ГПК, във връзка с чл.49 ЗЗД и чл.86 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 6501 лева, представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди в резултат на незаконосъобразно принудително изпълнение по изп.д.№25/2007 г. на СИС при Пазарджишкия районен съд, ведно със законната лихва от 25.4.2008 г.
Въззивният съд е приел, че „Спорните въпроси по делото са сведени до това: извършени ли са вредоносни действия на ДСИ спрямо ищцата, изразяващи се в налагането на възбрана и продажбата на имот, който не е принадлежал изключително на длъжника, но и на нея; претърпяла ли е същата имуществени вреди, които да са в пряка причинно-следствена връзка с такива действия на ДСИ; с действията на ДСИ стигнало ли се е до отчуждаването на имота в полза на купувача по публичната продан по отношение на притежаваната 1/2 идеална част от ищцата, респективно произвело ли е постановлението за възлагане на недвижимия имот вещно-транслативен ефект за притежавата от ищцата 1/2 идеална част; бездействието на ищцата да ревандикира имота си може ли да обуслови отговорността на ДСИ, съответно тази на ответника Министерство на правосъдието, до размера на 1/2 част от продажната цена на имота по публичната продан.
Както правилно и първоинстанционният съд е отбелязал, възбраната сама по себе си не представлява вредоносно действие. ДСИ е бил длъжен да възбрани имотите, за които е имало данни, че принадлежат на длъжника, за да защити интересите на кредитора, като не е съществувала каквато и да било пречка възбраната да бъде вдигната, ако впоследствие от доказателствата се установи, че възбраненият имот не принадлежи на длъжника.
Несъмнено, извършената публична продан на целия имот, а не само на принадлежащата на длъжника 1/2 ид. част, представлява незаконосъобразно действие от страна на ДСИ. Същото е обусловено от неизпълнението на служебните задължения по чл.373 ГПК (отм.) – преди извършването на описа съдебният изпълнител да се увери, че имотът е бил изключителна собственост на длъжника към деня на налагане на възбраната. По-конкретно, неизпълнението се изразява в това, че ДСИ е бил длъжен да събере допълнителни доказателства за собствеността преди да пристъпи към описа, в това число да изиска справка от общината по местоживеене на длъжника относно неговото семейно положение и членове на семейството, от които да се установи имал ли е същият сключен граждански брак към момента на придобиване на имота, с оглед извършване на преценката представлява ли същият СИО или не. Още повече по изпълнителното дело е била представена справка от данъчните книги, от която недвусмислено е било видно, че имотът е деклариран единствено за 1/2 идеална част за длъжника. Като не е сторил това, ДСИ е описал, изнесъл на публична продан и продал имот, който не е принадлежал изключително на длъжника, а е бил съсобствен между длъжника и ищцата като бивши съпрузи. Действително, след като е наложена възбрана върху недвижимия имот на 29.05.2007 г., вписана в Агенция по вписвания [населено място], е изискана и справка от Агенция по вписванията относно всички вписвания относно правото на собственост и други вещни права върху недвижимите имоти, но тази справка не включва информация относно наличието на сключен граждански брак на лицето, за което се отнася справката, към момента на възмездното придобиване на имота. Както е в конкретния случай, в нотариалния акт, с който длъжникът е признат за собственик на имота, фигурира само той, съответно в Агенция по вписванията се вписва информация единствено за него, съгласно вписания нотариален акт, но имота е придобит в режим на СИО по силата на закона, тъй като е придобит по възмезден начин по време на брака, поради което липсата на информация в справката от Агенция по вписванията за право на собственост на други лица върху имота не освобождава ДСИ от задължението му да провери дали същият не е придобит по време на брака, с оглед възможността в нотариалния акт да фигурира единствено единият от съпрузите. Представената от Агенция по вписванията – Служба по вписванията [населено място] справка удостоверява, че на името на длъжника К. Й. Т. е вписан нотариален акт за придобиването на имота, както и че върху имота има вписана възбрана само по изп. д. № 25/2007 г. и че не е вписана смяна на собствеността, но това не е достатъчно, за да се приеме, че имотът е изцяло негова изключителна собственост, а следва да се извърши пълна проверка за това като се съберат всички необходими справки, в това число и за наличието на сключен граждански брак към момента на придобиването му от страна на длъжника, още повече че никъде няма данни тези имоти да са придобити по начин, изключващ възможността за трансформирането им в СИО – например да са придобити от длъжника чрез дарение, завещание и т.н. Предвид изложеното е налице противоправност на деянието на ДСИ като е пристъпил към публична продан без да е извършил необходимите справки и да се е уверил, че имотът е изключителна собственост на длъжника. т.е., на първия спорен въпрос – налице ли е извършено вредоносно поведение от страна на ДСИ по отношение на ищцата, следва да се отговори положително.
По делото, обаче, не се установява следващата предпоставка за уважаване на иска, а именно: ищцата да е претърпяла имуществени вреди, които да са в пряка причинно-следствена връзка с незаконосъобразните действия на ДСИ.
Не е доказано изобщо ищцата да е претърпяла каквито й да било имуществени вреди. От една страна, притежаваната от ищцата 1/2 идеална част от имота не е излязла от патримониума й, тъй като постановлението на ДСИ за възлагане на недвижимия имот не е произвел вещно-транслативен ефект. Тук изводите на настоящата въззивна инстанция съвпадат с тези на първоинстанционния съд. Действително, законът предвижда друг ред за защита правата на третото лице – собственик или съсобственик на изнесения на публична продан имот. Съгласно чл.384, ал.2 ГПК (отм.) купувачът по публичната продан придобива само правата, които длъжникът е имал върху имота. Той не придобива правата на трети лица, ако тези права са противопоставими на взискателя. Правата на ищцата, като трето лице, са били противопоставими на взискателя по изп. д. № 25/2007 г. на СИС при ПзРС и за да бъдат отречени след публичната продан правата на купувача върху 1/2 ид. част от имота, защитата на ищцата е била чрез воденето на иск за собственост. Този ред за защита на третото лице – изключителен собственик или съсобственик, е предвиден, тъй като самият законодател с разпоредбата на чл.373, изр.З и изр.4 ГПК (отм.) допуска потенциалната възможност да бъде описан и продаден имот, който не принадлежи на длъжника. При положение че купувачът по публичната продан не придобива правата на третото лице, ако те са били противопоставими на взискателя, то не е налице увреждане, независимо от незаконосъобразността на действията на съдебния изпълнител. След като в случая постановлението за възлагане на недвижимия имот на ДСИ не е произвело вещно-транслантивен ефект по отношение на 1/2 идеална част от имота, то не се е стигнало до причиняването на претендираните имуществени вреди в размер на Ѕ част от цената по публичната продан.
Постановлението за възлагане е основен акт на съдебно-изпълнителния орган при принудително изпълнение върху недвижими вещи за погасяване на парично вземане, защото е предназначено от закона да бъде основа за ликвидиране на неудовлетвореното гражданско притезание и непосредствено обслужва тази цел. Постановлението за възлагане е едно от основанията за придобиване право на собственост и ограничени вещни права в системата на гражданското ни законодателство. То е едностранен властнически акт, издаван от надлежен орган в строго регламентирано производство, и подлежи на вписване в книгите по вписванията по персоналната партида на длъжника-праводател и на приобретателя-купувач. Възлагането прехвърля върху купувача правата, които длъжникът е имал ( в случай, че изобщо е разполагал с такива) върху продадената вещ, от което следва, че публичната продан не е оригинерно, а деривативно основание за придобиване на собственост. Материалната законосъобразност на изпълнителния процес е двуаспектна. Тя обхваща и е обусловена, на първо място, от съществуването на субективното материално изпълняемо право в патримониума на взискателя спрямо длъжника по изпълнението и второ, от възможността взискателят да се удовлетвори принудително от имуществения актив, върху който е насочил изпълнението. Процесуалната законосъобразност на изпълнителния процес от своя страна обхваща съответствието на действията на съдебния изпълнител, от една страна, с общите правила, уреждащи индивидуалното принудително изпълнение по ГПК, и от друга страна, съответствието на тези действия със специалните разпоредби, регламентиращи фактическия състав на избрания способ за индивидуално принудително изпълнение.
Именно с оглед характера на възлагането като способ за придобиване на вещни права е вменено задължение на съдебния изпълнител да се увери преди описа, че имотът, върху който е насочено изпълнението, принадлежи на длъжника, а ако е съсобствен каква е идеалната част, върху която длъжникът притежава право на собственост. В разглеждания случай ищцата няма качеството на длъжник по изпълнителното производство, поради което субективните предели на изпълнителния титул не се разпростират върху нея. Сила на изпълнителния лист и срещу трети лица се дава единствено ако те са дали своя вещ в залог или ипотека за обезпечение на дълга, когато взискателят насочва изпълнението върху тази вещ. В разглеждания случай ищцата не е учредила ипотека върху притежаваната от нея ид. ч. от имота за обезпечаване на дълга на длъжника К. Т. спрямо взискателя по изпълнителното дело.
От принципното разбиране, че правоприемникът не може да има повече права от своя праводател, разгледано в светлината на публичната продан, като способ за придобиване на вещни права, следва, че за ищцата е налице възможността да ревандикира имота си.
По делото не са наведени твърдения, нито са ангажирани доказателства, че ищцата е дала своето съгласие по реда на чл.388 ал.2 от ГПК /отм./ съсобствения с бившия й съпруг К. Т. имот да бъде продаден изцяло. Следователно купувачът по публичната продан не е придобил право на собственост върху притежаваната от нея 1/2 ид.ч. от имота. Постановлението за възлагане е деривативен способ за придобиване на вещни права, поради което публичната продан на чужда вещ не прави купувача собственик на вещта и не лишава от собственост нейния действителен собственик. От изложеното следва, че действителният собственик на вещта, продадена на публична продан, може да я ревандикира от мнимия собственик, без значение дали е знаел за изпълнителното производство, дали е бездействал или се е противопоставил на нея. С Решение № 15/02.08.2012г. по гр.д. № 1299/2010г. по описа на ВКС, I ГО, постановено по реда на чл. 290 ГПК /в редакцията на процесуалния закон преди измененията обнародвани с ДВ бр. 86/27.10.2017г./ е прието, че искът с правно основание чл. 108 от ЗС гарантира съдебна защита на правото на съсобственика в притежавания от него дял. Изпълнението на съдебно решение, с което ревандикационният иск е уважен, става чрез съставяне на протокол от съдия изпълнителя за въвод във владение на идеална част, като се осигурява достъп на съсобственика до имота. С посоченото решение е преодоляна съдебната практика намерила израз в Решение № 631/17.07.2007г. по гр.д. № 721/2006г. по описа на ВКС, II ГО, съгласно която е недопустима ревандикация на идеална част от недвижим имот.
Обстоятелството, че ищцата не е ревандикирала имота си, не може да обуслови ангажирането на отговорността на ДСИ, доколкото увредата й няма да се дължи на пряка причинно-следствена връзка от действията на ДСИ, а на собственото й бездействие. Съдебните изпълнители дължат обезщетение за всички вреди, които обаче са пряка и непосредствена последица от увреждането. Пряка вреда означава директно въздействие върху правната сфера на увредения и означава, че увреденият не би претърпял вредите, ако не бе незаконосъобразното действие или бездействие на съдебния изпълнител – тъй като преки са само тези вреди, които са типична, нормално настъпваща и необходима последица от вредоносния резултат (в този смисъл решение № 281 от 10.12.2014 г. по гр.д. № 3219/2014 Г., Г. К., ІІІ Г. О. на ВКС). Действително, незаконосъобразни действия са извършени от ДСИ, но те не са довели до твърдените от ищцата вреди – отчуждаване на притежаваната от нея идеална част имота, доколкото постановлението за възлагане няма вещно-прехвърлителен ефект, респ. същата е останала в нейния патримониум. Както правилно и СРС е изложил, ако на ищцата бъде признато правото да получи по реда на чл.49 ЗЗД обезщетение за вреди, равняващо се на стойността на имота, паралелно с правото да се защити с иск за собственост, то това ще доведе до неоснователното й обогатяване, а законът не допуска възможността ищцата едновременно да бъде призната за собственик на имота, който по аргумент от чл.384, ал.2 ГПК (отм.) не е излязъл от патримониума й, и да получи под формата на обезщетение за вреди паричната равностойност на правото си на собственост. С ГПК от 2007 г. правата на третото лице – недлъжник са уредени по идентичен начин (чл.496, ал.2 вр. чл.499, ал.1 ГПК).
Незаконосъобразните действия, в конкретния случай, биха могли да доведат до други имуществени вреди – например разходи по граждански дела с предмет ревандикация на 1/2 идеална част от имота, разходи по изпълнителното дело за въвод във владение на идеалната част и т.н., но по делото не се твърди такива разходи да са претърпени, нито са представени доказателства за направата им, както и за воденето на такова дело. Не се твърди, а и не са ангажирани доказателства, да са настъпили и някакви други имуществени вреди, които да са в причинно-следствена връзка с действията на ДСИ.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Твърди се, че съдът се е произнесъл по следния въпрос:
„Когато в хода на процеса е категорично установено, че е налице незаконосъобразно вредоносно действие от страна на съдебен изпълнител, допустимо ли е искът с правно основание чл.441 ГПК да бъде отхвърлен единствено поради обстоятелството, че е налице теоретично друг за защита, макар и последният да е неприложим към момента на постановяване на решението на въззивната инстанция ?“
Като основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване се сочи и разпоредбата на чл.280, ал.2 ГПК.
Моли се за допускане на въззивното решение в обжалваната част до касационно обжалване.
Ответникът по касация – Министерство на правосъдието – София, е депозирало отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението за допускане на въззивното решение до касационното обжалване и взе предвид отговора на ответника по касация намира, че е налице въззивно решение, което подлежи на касационно обжалване, а касационната жалба е подадена в законния срок, поради което тя е процесуално допустима.
С оглед поставения въпрос по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, а именно: „Когато в хода на процеса е категорично установено, че е налице незаконосъобразно вредоносно действие от страна на съдебен изпълнител, допустимо ли е искът с правно основание чл.441 ГПК да бъде отхвърлен единствено поради обстоятелството, че е налице теоретично друг за защита, макар и последният да е неприложим към момента на постановяване на решението на въззивната инстанция ?“, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по следните съображения:
Въззивната инстанция е обосновала изводите си с разпоредбите на чл.496, ал.2, във връзка с чл.499, ал.1 ГПК, относно правата на третото лице – недлъжник в изпълнителни процес, както и съгласно решение №281/10.12.2014 г. по гр.д.№3219/2014 г. на ВКС, III г.о., както и решение №264/08.4.2010 г. по гр.д.№474/2009 г. на ВКС, IV г.о. И по двете решения е прието, че при иск, предявен на основание чл.74 ал.1 ЗЧСИ, пасивно легитимирани да отговарят длъжностни лица, които изпълняват дейност по принудително изпълнение на съдебни решения, за действията им при и по повод на тази дейност. Определящ е вида дейност, като частните съдебни изпълнители дължат обезщетение за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането. Пряка означава директно въздействие върху правната сфера на увредения и означава, че увреденият не би претърпял вредите, ако не бе незаконосъобразното действие или бездействие на частния съдебен изпълнител, тъй като преки са само тези вреди, които са типична, нормално настъпваща и необходима последица от вредоносния резултат, т. е. които са адекватно следствие от увреждането. При искът предявен на основание чл. 74, ал. 1 от ЗЧСИ отговорността ще е налице когато има неправомерни действия на ЧСИ, настъпила вреда, причиняване при изпълняване на дейността на ЧСИ и причинна връзка.
Неоснователно в изложението касационният жалбоподател се позовава на факта на изтекла погасителна давност като довод за неправилност на обжалвания съдебен акт. На първо място, погасителната давност не се прилага служебно от съда, а от друга страна, изтичането на погасителната давност не може да бъде вменено във вина на съда и не може да служи като защитна теза за страната в чиято вреда е този факт.
Поради това изводите на въззивната инстанция са в съответствие с посочения отговор на поставения въпрос и фактическата обстановка по спора съответства на този отговор.
По въпроса за наличие на основание по чл.280, ал.2 ГПК, обжалваното решение също не следва до бъде допуснато до касационно обжалване.
Соченото основание не е налице. В основанието по чл.280, ал.2 ГПК ( ЗИДГПК – ДВ бр. 86/2017 г. в сила от 31.10.2017 г.) е въведено понятието „очевидна неправилност“ (наред с евентуалната нищожност или недопустимост) като самостоятелна предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, без допускането на касация да е обусловено от формулирането на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК и от наличието на някой от селективните критерии по чл.280, ал.1, т.т. 1-3 ГПК. Макар законът да не прави разлика между очевидната неправилност и неправилността на решението като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, разграничаването на двете понятия е от значение за точното прилагане на разпоредбите на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie“ – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Доколкото решението „очевидно“ съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem“ до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ар.1, т.1 и т.2, във вр. с чл.280, ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem“, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280, ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280, ал.1, т.т.1-3 ГПК.. Като очевидно неправилен по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.т.1 – 3 ГПК.
В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Само посочването на обстоятелството, че за нарушени правилата на формалната логика, без да се посочи в какво точно се изразява това, не дава основание на съда да приеме, че е налице основание за допускане на въззивното решение за касационно обжалване.
Неоснователно касационният жалбоподател се позовава на обстоятелство, което е безспорно по делото, а именно, че сборът от сумите дадени в заем съответства на сумата посочена в разписката.
С оглед изхода от спора касационният жалбоподател следва да заплати на ответника по касация деловодни разноски за юрисконсултско възнаграждение в размер на 200 лева.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №3358/09.5.2019 г. по гр.д.№9177/2018 г. по описа на Софийския градски съд, г.к., IV-Д въззивен състав.
ОСЪЖДА Р. В. Т., ЕГН – [ЕГН], от [населено място], област П., да заплати на МИНИСТЕРСТВО НА ПРАВОСЪДИЕТО – София, юрисконсултско възнаграждение в размер на 200/двеста/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: