О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 1121
София, 15.10.2015 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на дванадесети октомври две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №3915/2015 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№6093/08.5.2015 г., подадена от Апелативна прокуратура – София, представляваща ответника по исковата молба Прокуратура на Република България, и касационна жалба, вх.№7335/01.6.2015 г., подадена от адв. Т. Ф. – процесуален представителна ищеца В. Р. Д., против въззивно решение №685/04.4.2015 г. по гр.д.№3372/2014 г. по описа на Софийския апелативен съд, г.о., 1-ви състав, с което е отменено решение №4163/10.6.2014 г. по гр.д.№12542/2013 г. по описа на Софийския градски съд, г.о., І-14 състав, в частта, с която Прокуратурата на Република България е осъдена да заплати на В. Р. Д., на основание чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ обезщетение за неимуществени вреди , търпени в резултат на повдигнато обвинение по чл.220, ал.1, във връзка с ал.1 НК, наказателно производство, което е приключило в влязла в сила на 08.11.2010 г. оправдателна присъда по нохд №3080/2009 г. на РС-Плевен, над дължимия размер от 10000 лева до присъдения размер от 15000 лева и в частта относно разноските в размер на 400 лева за депозити на вещи лица, присъдени в тежест на прокуратурата, като вместо това искът е отхвърлен за разликата от 5000 лева.
При постановяване на решението въззивната инстанция е приела, че са налице елементите от фактическия състав на чл.2, ал.1, т.3 ЗОДОВ, респективно на непозволеното увреждане, отговорността е обективна, и следва да бъде реализирана независимо от наличието на субективно виновно поведение на съответното длъжностно лице на Прокуратурата на РБ. Относно размера на неимуществените вреди съдът е стигнал до извод, че понесените от ищеца вредоносни последици без съмнение са свързани с негативните преживявания та ищеца по повод наказателното преследване като човек, който е подложен на голям стрес през целия период на наказателното производство/около година и половина/, намерили неблагоприятно отражение върху психиката и неговото здраве, за което свидетелства в подкрепа на гласните доказателства съдебно-психологичната експертиза, констатирала наличието на посттравматично стресово разстройство, което без съмнение е повлияло на обичайния начин и ритъм на живот. Посочено е също така, че освен в емоционален аспект, преживените отрицателни преживявания по повод наказателното преследване са намерили негативно отражение върху здравословното състояние на ищеца, страдащ от захарен диабет ІІ ст. С други придружаващи заболявания – метаболитен синдром, чернодробна стеатоза и хипертония, като макар и появата на тези заболявания да се дължи на генетично предразположение, безспорно от заключението на съдебно-медицинската експертиза се доказва пряката причинна връзка между стресовия фактор и установените допълнителни усложнения. Отчетените са търпените негативи в професионален план, свързани с уронване на доброто му на ищеца и професионалната му репутация, като се има предвид упражняваната от него професия – адвокат, за когото обвинението за длъжностно престъпление е довело до злепоставяне в професионалните среди и изиграло негативна ца изявите в професионален план роля чрез дискредитиране на кандидатурата му в проведените избори за управителни органи на адвокатския съвет.
По-нататък в мотивите си въззивната инстанция е п риела, че независимо от установените морални страдания в резултат на воденото наказателно производство и неговото отражение върху здравето и добрата професионална репутация на ищеца, при определяне на размера на обезщетението решаващият съд не е отчел в достатъчна степен всички пряко относими обстоятелства, като продължителността на наказателното производство/по-малко от година и половина/, което не надхвърля понятието разумен срок с оглед правната и фактическа сложност на повдигнатото обвинение, взетата най-лека мярка за неотклонение, която не е ограничила или затруднила личния му живот и възможността да упражнява професията си. Посочено е, че не се установява от доказателствата по делото обвинението да е имало по-широк обществен отзвук, така че да е довело до отлив на клиенти или да е препятствало възможността ищецът да изпълнява служебните си задължения. Въз основа на направените правни изводи апелативният съд е постановил решението си.
В изложението на касационния жалбоподател/ответник по исковата молба/ – Прокуратура на Република България сочи основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно размера на обезщетението с оглед изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД. Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
В изложението на касационния жалбоподател/ищец/ – В. Р. Д., също се сочи основанието за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК относно размера на обезщетението с оглед изискването за справедливост по чл.52 ЗЗД. Поставя се процесуалноправен въпрос, по който апелативният съд се е произнесъл, относно произнасяне на съда по непосочено обстоятелство в исковата молба, а именно, че обвинението не е имало по-широк обществен отзвук, като в тази насока нямало доказателства.
И по двете изложения се моли за допускане на въззивното решение до касационно обжалване в съответните части.
К. жалбоподател/ищец/ е депозирал отговор по касационната жалба на ответника по исковата молба.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа изложенията към касационните жалби намира следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по двете касационни жалби по въпроса за приложението на чл.52 ЗЗД, тъй като не са налице основания по чл.280, ал.1 ГПК. Съгласно визираната правна норма на касационно обжалване пред Върховния касационен съд подлежат въззивните решения, в които съдът се е произнесъл по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от съществено значение за изхода от спора, за развитие на правото, решен и е в противоречие с практиката на ВКС. Въздигнатият от чл.52 ЗЗД принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т.11 от ППВС №4/1968 г. Върховната съдебна инстанция е постановила, че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер. Постановеното от въззивната инстанция решение се основава на факти и обстоятелства и е съобразено със законовите разпоредби. По естеството си с изложението се цели допускане на въззивното решение в обжалваната част относно размера на претенцията, което конкретно е уредено в българското законодателство – чл.чл.51 и 52 ЗЗД, и което за всеки отделен случай е различен.
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване и по втория от поставените въпроси в изложението на ищеца, тъй като по естеството си този въпрос е фактически, а не правен. Така поставен по естеството си той представлява касационно оплакване, а не въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Разглеждането на касационните оплаквания се извършва от съда едва когато въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване. Изложението не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, поради липса на ясно и точно формулирани въпроси. Върховният касационен съд не е задължен да изведе въпроса или въпросите от изложението на касационната жалба, нито от сама нея, тъй като това би довело до нарушение на принципа за диспозитивното начало/чл.6 ГПК/. Въпросите по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК следва да бъдат формулирани ясно, точно и категорично. Липсата на яснота, точност и категоричност при формулиране на съществен въпрос(материалноправен и/или процесуалноправен) не налага обсъждане на хипотезите по точки 1-3 от чл.280, ал.1 ГПК.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №685/04.4.2015 г. по гр.д.№3372/2014 г. по описа на Софийския апелативен съд, г.о., 1-ви състав, по касационна жалба, вх.№6093/08.5.2015 г., подадена от Апелативна прокуратура – София, представляваща ответника по исковата молба Прокуратура на Република България, и касационна жалба, вх.№7335/01.6.2015 г., подадена от адв. Т. Ф. – процесуален представител на ищеца В. Р. Д..
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: