О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 64
гр. София 17.01.2017 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховен касационен съд, четвърто гражданско отделение в закрито заседание на 12 януари през две хиляди и седемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
като разгледа докладваното от съдия З. Атанасова
т.дело № 50189 по описа за 2016 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството по делото е по реда на чл. 288 ГПК.
Образувано е по подадена касационна жалба от ищеца [фирма], [населено място], чрез адв. М. А., срещу решение
№ 1721/29.07.2015 г. по в. т. дело № 4652/2014 г. на Софийски апелативен съд, с което е обезсилено решение № 2175/23.05.2014 г. по т. дело
№ 345/2013 г. на Благоевградския окръжен съд като недопустимо. Прекратено е производството по делото и е изпратено на Администратвен съд София-град за произнасяне по предявения иск с правно основание чл.122л ЗОП/отм./. С първоинстанционното решение [община] е осъдена да заплати на [фирма] обезщетение за имуществени вреди в общ размер на 161 258,00 лв., която сума е образувана от разликата между сумата от 340 845,64 лв., формирана от върнатата обратно сума в размер на 331 700 лв. по преводно нареждане от 13.02.2013 г., и подлежащата на връщане сума в размер на 9 145.64 лв., която сума е получена от [фирма] въз основа на допуснатото предварително изпълнение на отмененото решение по в.т.д. № 600/10г. по описа на САС по изп. дело №20117960401270/11г. по описа на ЧСИ Ш. Д., с рег.№7** в КЧИ, и сумата от 192 780.95лв., заявена като претенция с правно основание чл.55 ал.1, предл.1 ЗЗД от [фирма] срещу [община] по гр.дело №109/13г. по описа на Б., последната сума, представляваща разноските на [фирма] /труд, материали и механизация, без търговска печалба/ за изпълнените СМР, извършени от дружеството на подобекти: външен водопровод „У. м.“ /1103 м./ и външен водопровод „Х. м.“ /485м./, по сключен договор с предмет „външен водопровод група А.“ на 16.04.2003г. и три анекса към него, приет за нищожен с решение №14/04.02.13г. по к.т.д. № 1201/11г., ВКС, Второ т. отд., като исковата сума включва и дължимите разноски, присъдени с решение № 14/04.02.13 г. по к. т. д. № 1201/11г. на ВКС, ІІ т. о. в размер на 13 193.32лв., и които имуществени вреди в общ размер на 161 258,00лв. са претърпени в резултат на действия на служители на [община], които са изготвили договор за обществена поръчка със съдържание, противоречащо на императивни норми на ЗОП /отм./ и действия на временно изпълняващия кмет на [община] – М. Х. А., който е предложил на спечелилия ограничената процедура кандидат [фирма] за подпис договор със съдържание, противоречащо на императивни норми на ЗОП /отм./, ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на исковата молба- 08.08.2013год. до окончателното изплащане на сумата.
В касационната жалба се поддържат основания за недопустимост, в условията на евентуалност неправилност на решението по чл. 281, т. 3 ГПК – нарушение на материалния закон.
В изложението по чл. 284 ГПК са формулирани правните въпроси: 1. за съответствието на съдебното решение с действителното искане – така както е конкретизирано от ищеца, 2.за изпълнение на задължението на въззивния съд въз основа на въведените факти да приложи закона по спорното субективно право, 3. за правомощията на въззивния съд, когато приема, че първоинстанционният съд е дал неправилна правна квалификация на спорното право, 4. за задължението на въззивния съд да изведе свои собствени фактически констатации и/или правни изводи във връзка с направените оплаквания и доводи, които въпроси са решени в противоречие с практиката на ВКС, като четвърти въпрос е разрешаван и противоречиво от съдилищата. 5. за разликата между деликтната отговорност по чл. 122л от ЗОП и деликтната отговорност по чл. 49 ЗЗД, 6. какви фактически твърдения трябва да са въведени от ищеца в исковата молба като основание на предявен иск, за да определи съда правна квалификация на иска по чл. 122л от ЗОП. Според жалбоподателя пети и шести въпроси са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.
Цитирани са: Решение № 539/13.12.2011г. по гр. дело № 1844/2010 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 73/23.05.2014г. по гр. дело № 173/2014 г. на ВКС, II г. о., Решение № 75/28.05.2010 по т. дело № 923/2009 г. на ВКС, II т. о., Решение № 45 по т. дело № 516/2009 г. на ВКС, II т. о., Решение № 124 по гр. дело № 882/2010 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 375 по гр. дело № 931/2009 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 186/26.11.2010 по т. дело № 417/2009 г. на ВКС, II т. о., Решение № 217/11.06.2014 по гр. дело № 599/2014 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 317/27.06.2012 по гр. дело № 117/2012 г., Решение № 503/16.01.2013 по гр. дело № 168/2012 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 161/01.07.2013 по гр. дело № 564/2012 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 277/03.10.2013 по гр. дело № 977/2012 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 157/30.10.2013 по т. дело № 1091/2012 г. на ВКС, I г. о., Решение № 359/16.01.2014 по гр. дело № 1209/2013 г. на ВКС, IV г. о., т. 13 от Постановление № 2/1977г. на ВС, Решение № 362/04.05.2010 по гр. дело № 780/2009 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 71/02.02.2010 по гр. дело № 138/2009 г. на ВКС, III г. о., Решение № 593/07.10.2010 по гр. дело № 1484/2009 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 283/14.11.2014 по гр. дело № 1609/2014 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 210/15.08.2014 по гр. дело № 6605/2013 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 41/11.03.2014 по гр. дело № 4402/2013 г. на ВКС, IV г. о. и Решение № 1163/20.10.2008 по гр. дело № 5295/2007 г. на ВКС, V г. о.
В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК ответникът по жалбата [община] не е изразил становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение като извърши проверка на обжалваното решение намира, че жалбата е подадена в срока, предвиден в чл. 283 от ГПК, от легитимирана страна, срещу въззивно решение, подлежащо на касационно обжалване и е процесуално допустима.
С обжалваното въззивно решение е обезсилено първоинстанционното решението като процесуално недопустимо. Въззивният съд е приел, че съгласно изложените в исковата молба обстоятелства, на които се основава предявеният иск и направеното искане за правна защита е сезиран с иск за заплащане на парично обезщетение на основание чл.122л ЗОП /редакция съгл. изменение ДВ, бр. 52/10год./, съгласно който претенциите за обезщетения за нарушения при провеждане на процедурата по възлагане на обществената поръчка и сключване на договор за обществена поръчка се разглеждат от административните съдилища по реда на АПК. Приел е също, че предявената исковата претенция се основава на нарушения, допуснати от възложителя при сключване на договор за обществена поръчка. Обосновал е, че се касае за процесуално правна, а не за материално правна норма, която се прилага незабавно и спрямо всички правоотношения. Според въззивния съд при липса на изрична разпоредба, която да запазва разпоредения до изменението на закона процесуален ред, или разпоредба, която да предоставя правото на избор на по – благоприятния процесуален закон, то е приложимо общото правило за незабавното действие на процесуалните норми и към заварените правоотношения. С оглед на тези съждения, въззивният съд е достигнал до извода, че към момента на подаване на исковата молба – 08.08.2013год., искът за заплащане на парично обезщетение за вреди, претърпени от сключването на нищожен договор за обществена поръчка, се разглежда по реда на АПК от административните съдилища.
Съдът е посочил, че родовата подсъдност е абсолютна процесуална предпоставка, за наличието на която съдът следи служебно при всяко положение на делото, поради което липсата й опорочава постановеното първоинстанционно решение и същото следва да бъде обезсилено като недопустимо, а производството по делото- прекратено и изпратено по компетентност на Административен съд София – град.
По правните въпроси:
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за недопустимост на обжалваното решение. Като е взел предвид изложените фактически твърдения в исковата молба и заявеното искане за защита въззивният съд е приел, че правната квалификация на предявения иск е по чл.122л ЗОП/отм./ и редът за разглеждане на същия е по АПК, като компетентния съд е Административен съд София-град. Исковата молба съдът е преценил за отговаряща на изискванията на чл.127 и чл.128 ГПК и при определяне правната квалификация на исковата претенция не е взел предвид обстоятелства, на които страната не се е позовала. С оглед на това съдът преценява за неоснователни доводите за недопустимост на въззивното решение на Б..
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първи, втори и трети въпроси от изложението.
Съгласно трайно установената практика на ВКС, изразена и в решение № 45/20.04.2010 г. по т.дело № 516/2009 г. на ВКС, II т.о. по чл.290 ГПК определянето на правната квалификация на предявения иск е задължение на сезирания съд. Според цитираното съдебно решение за да определи действителното основание на спорното материално право, съдът следва да изходи от изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В съответствие с принципа на диспозитивното начало в гражданския процес съдът трябва да разреши правния спор съобразно действителната правна квалификация на предявения иск, след като обсъди релевантните за спора факти, доказателствата по делото и становищата на страните и приложи съответния материален закон. При пренасяне на спора пред въззивната инстанция последната има аналогични задължения, тъй като съгласно указанията в т.19 от ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС нейната правораздавателна дейност е тъждествена с тази на първата инстанция, представлява нейно продължение и изисква извършване в същата последователност на всички процесуални действия, насочени към постановяване на решението по съществото на спора, в т. ч. и квалифициране на спорното право. Прието е, че в случай, че въззивният съд при непроменени фактически твърдения и петитум на исковата молба възприеме различна от дадената в обжалваното първоинстанционно решение правна квалификация на предявения иск, той следва да разреши спора в съответствие с действителното правно основание на исковата претенция като обсъди защитните тези на страните във връзка със събраните доказателства и изложи собствени мотиви за основателност или неоснователност на иска в съответствие с разпоредбата на чл.189, ал.2 от ГПК /отм./ и изискванията на ППВС № 1/1953 г. за мотивираност на съдебния акт. Неправилната правна квалификация е резултат от неправилно приложение на материалния закон, поради което съставлява основание за отмяна на първоинстанционното решение и за разрешаване на спора по същество чрез произнасяне по основателността на предявения иск, а не води до недопустимост на решението като основание за неговото обезсилване с последиците по чл.209, ал.3, изр.1 от ГПК /отм./, съответно чл.270, ал.3, изр.3 от ГПК от 2007 г.
С решение № 359/16.01.2014 г. по гр. дело № 1209/2013 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК е дадено разрешение на посочените правни въпроси в същата насока, в каквато е разрешението с цитираното по-горе решение на състав на ВКС, постановено по чл.290 ГПК. Прието е, че предмет на делото е спорното субективно материално право, претендирано или отричано от ищеца, индивидуализирано чрез основанието и петитума на иска, а правната квалификация на спорното право се определя от съда, съобразно въведените от ищеца твърдения. Когато съдът се е произнесъл съобразно въведените в исковата молба твърдения в рамките на въведените от ищеца основание и петитум, постановеното решение е допустимо, независимо дали правната квалификация на иска е определена точно. Неправилната правна квалификация е порок, водещ до неправилност на решението (постановяването му в нарушение на материалния закон), но не и до неговата недопустимост, поради което въззивният съд следва сам да определени точната квалификация на иска, произнасяйки се по съществото на делото. В същата насока е разрешението на правните въпроси в цитираните от жалбоподателя решения на състави на ВКС, както следва – Решение № 539/13.12.2011г. по гр. дело № 1844/2010 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 73/23.05.2014г. по гр. дело № 173/2014 г. на ВКС, II г. о., Решение № 75/28.05.2010 по т. дело № 923/2009 г. на ВКС, II т. о., Решение № 124 по гр. дело № 882/2010 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 375 по гр. дело № 931/2009 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 186/26.11.2010 по т. дело № 417/2009 г. на ВКС, II т. о., Решение № 217/11.06.2014 по гр. дело № 599/2014 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 317/27.06.2012 по гр. дело № 117/2012 г. на ВКС, IV г.о, Решение № 503/16.01.2013 по гр. дело № 168/2012 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 161/01.07.2013 по гр. дело № 564/2012 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 277/03.10.2013 по гр. дело № 977/2012 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 157/30.10.2013 по т. дело № 1091/2012 г. на ВКС, I т. о., Решение № 362/04.05.2010 по гр. дело № 780/2009 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 71/02.02.2010 по гр. дело № 138/2009 г. на ВКС, III г. о., Решение № 593/07.10.2010 по гр. дело № 1484/2009 г. на ВКС, IV г. о., Решение № 41/11.03.2014 по гр. дело № 4402/2013 г. на ВКС, IV г. о.
Правните въпроси въззивният съд не е разрешил в противоречие с тази практика на ВКС. С обжалваното въззивно решение съдът е взел предвид въведените от ищеца фактически твърдения и от заявеното в петитума искане за защита. С оглед на това е формирал извод за правната квалификация на предявения иск, като такъв по чл.122л от ЗОП/отм./. Преценил е, че нормата предвижда друг процесуален ред за защита – по реда на АПК и компетентност на административните съдилища, че тази норма е приложима в процесния случай и поради това е обезсилил първоинстанционното решение и е постановил делото да се изпрати за разглеждане на компетентния съд – Административен съд София-град. Въззивният съд е определил правната квалификация с оглед твърденията в исковата молба и заявения петитум, и се е произнесъл само по допустимостта на предявения иск, като не е постановявал решение по същество на спора. С оглед на това решаващите правни изводи на съда не са в противоречие с посочената практика на ВКС. Следователно не се установява основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по първи, втори и трети въпроси от изложението.
Не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по четвъртия въпрос от изложението. Според практиката на ВКС, обективирана в т.19 от т.решение № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която беше контролноотменителна и дейността й беше проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. При въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество. При въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В тази връзка въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Тази практика е приложима и при действието на ГПК в сила от 01.03.2008 г.
С решение № 210/15.08.2014 г. по гр.дело № 6605/2013 г. на ВКС, IV г.о., постановено по чл.290 ГПК е прието, че при постановяването на своето решение, въззивният съд дължи изследване на възраженията и доводите на страните, доколкото това има отношение към предмета на спора, съответно към предмета на въззивното обжалване, като трябва да изложи съображения по всички важни и съществени положения. При изграждане на фактическите и правни изводи трябва да изследва всички допустими и относимите към предмета на спора доказателства, събрани пред нея и пред първата инстанция; прави собствени заключения, които обосновава и подкрепя от анализа на целия доказателствен материал по делото и по вътрешно убеждение, за да стигне до свое собствено решение, което намира отражение и в мотивите на съдебния му акт. В същата насока е разрешението на правния въпрос в решение № 283/14.11.2014 г., постановено по гр.дело № 1609/2014 г. на ВКС, IV г.о. по чл.290 ГПК, решение № 98/20.05.2013 г. по гр.дело № 520/2012 г. на ВКС, IV г.о., постановени по чл.290. Правният въпрос съдът не е разрешил в отклонение от тази практика на ВКС, тъй като не е разрешавал спора по същество. С оглед на определената от него правна квалификация на предявения иск е приел, че същият подлежи на разглеждане по реда на АПК, обезсилил е решението на първоинстанционния съд и е постановил делото да се изпрати на Административен съд София-град, който е компетентният съд да се произнесе по предявения иск. Тези изводи на съда не са в противоречие с цитираната практика на ВКС и поради това не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1 ГПК по този правен въпрос.
Съдът не обсъжда наличието на предпоставката за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.2 ГПК по същия въпрос, тъй като е налице трайно установена задължителна практика на ВКС и съдът не се е отклонил от същата с обжлаваното решение.
Неоснователни са доводите на жалбоподателя за наличие на основание за допускане на касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.3 ГПК по пети и шести въпроси от изложението. Същите не са правни въпроси по смисъла на чл.280,ал.1 ГПК, тъй като не са разрешавани от въззивния съд и не са обусловили решаващите му правни изводи по предмета на спора. Само на това основание не следва да се допусне касационно обжалване, без да се обсъжда наличието на допълнителната предпоставка, визирана в чл.280,ал.1,т.3 ГПК.
Като взема предвид изложеното съдът намира, че не следва да се допусне касационно обжалване по чл.280,ал.1,т.1,т.2 и т.3 ГПК по поставените въпроси от жалбоподателя [фирма], чрез адв. М.А..
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р ЕД Е Л И:
Не допуска касационно обжалване на решение № 1721/29.07.2015 г., постановено по т.дело № 4652/2014 г. на Софийски апелативен съд по касационна жалба вх. № 14177/30.10.2015 г., подадена от ищеца [фирма], със седалище и адрес на управление, [населено място], район В., [улица], чрез адв.М.А., съдебен адрес [населено място], [улица], № 47, ет.3, офис № 3, чрез адв.М.А..
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: