О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 274
София,26.03.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети март две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №4774/2017 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№114132/04.9.2017 г., подадена от адвокат Б. А. – процесуален представител на ищеца И. Ю. И. от [населено място], против въззивно решение №5002/07.7.2017 г. по гр.д.№1634/2017 г. по описа на Софийския градски съд, Гражданско отделение III „В“ състав.
С обжалваното решение е потвърдено решение №17060/26.10.2016 г. по гр.д.№16381/2016 г. по описа на Софийския районен съд, I г.о., 34 състав, с което е отхвърлен предявения от И. Ю. И. от [населено място] против Прокуратура на Република България иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3, предл.1 ЗОДОВ за разликата от 5000 лева до 20000 лева – неимуществени вреди.
Въззивната инстанция е приела, че „Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл.272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от СРС, обосноваващи извод за основателност на предявения иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди до размер на сумата от 5000 лв., и за неоснователност на същия за разликата до пълния му предявен размер от 20000 лв., както и за основателност на предявения иск с правно основание чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение за претърпени от ищеца имуществени вреди в размер на сумата от 2000 лв. При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл.154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл.146 от ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло мотивите на обжалваното първоинстанционно решение и на основание чл.272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл.272 ГПК/. Доводите изложени в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:
Съгласно разпоредбата на чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ, държавата отговаря за вредите, причинени на граждани от незаконно обвинение в извършване на престъпление, ако лицето бъде оправдано или ако образуваното наказателно производство бъде прекратено поради това, че деянието не е извършено от лицето или че извършеното деяние не е престъпление, или поради това, че наказателното производство е образувано, след като наказателното преследване е погасено по давност или деянието е амнистирано. Отговорността на държавата по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ е обективна, като дължимото обезщетение обхваща всички имуществени и неимуществени вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането- чл.-4 от ЗОДОВ. За да възникне субективното право на увредения по чл.2, ал.1, т.3 от ЗОДОВ следва да са осъществени следните кумулативно дадени предпоставки: 1/ на ищеца да е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление от длъжностни лица на ответника ; 2/ ищецът да е бил оправдан по повдигнатото обвинение с влязъл в сила съдебен акт или образуваното наказателно производство да е прекратено в изброените от законодателя хипотези ; 3/ ищецът да е претърпял вреди ; 4/ да е налице причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и вредите.
В настоящия случай ищецът И. Ю. И. е бил обвинен в извършване на престъпление по чл.198, ал.1, пр.2, вр. чл.18, ал.1 от НК. С присъда от 04.07.2012 год., постановена по нохд № 4023/ 2012 год. на СРС, Наказателно отделение, 109 с-в, ищецът И.Ю.И. е признат за невинен и оправдан по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл.198, ал.1, пр.2, вр. чл.18, ал.1 от НК. Присъдата е влязла в законна сила на 07.12.2012 год.
Оправдаването на ищеца по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл.198, ал.1, пр.2, вр. чл.18, ал.1 от НК, обосновават извод за незаконност по смисъла на чл.2 от ЗОДОВ на повдигнатото обвинение, а оттук и за наличие на основание за носене на имуществена отговорност от държавата в лицето на нейните правозащитни органи за обезщетяване на претърпени от ищеца И. Ю. И. вреди.
Спорният въпрос по делото е дали ищецът е претърпял и в какъв размер неимуществени вреди. Предвид характера на тези вреди, изразяващи се в отрицателни психически изживявания, тяхното доказване не може да се извърши с преки доказателства, а единствено с косвени. Вида на тези косвени доказателства не е ограничен от закона, поради което не е недопустимо това да бъдат и само свидетелски показания. В подкрепа от повдигнатите от ищеца фактически твърдения, че в резултат на незаконното обвинение е претърпял неимуществени вреди, са разпитани по делото свидетелите Р. Д., Й. П. и И. В., чиито показания съдът кредитира като достоверни и обективни, доколкото в тях се изнасят непосредствено възприети факти и задълбочени впечатления за събитията в разглеждания период. От показанията на разпитаните свидетели се установява вида и обема на причинените на ищеца И. Ю. И. неимуществени вреди- притеснение, страх, стрес и отчаяние. В решение № 480 от 23.04.2013 г. по гр.дело № 85/ 2012 год. на ВКС, ІV ГО, е прието, че наказателното производство нормално влияе негативно върху психиката на всяко лице и този извод съдът може да направи и без наличие на строго формални доказателства, доколкото липсват други, установяващи обратното. По делото липсват данни, които да установяват противоположни на посочените от свидетелите на ищеца обстоятелства, поради което следва да се приеме, че воденото срещу И. Ю. И. наказателно производство е довело до негативни за него емоционални преживявания. От друга страна, статута на подсъдим в наказателния процес е факт, който при неосъждан човек, неминуемо предизвиква негативни емоции. Ето защо житейски оправдано е проведеното наказателно производство спрямо ищеца да доведе до неблагоприятни изживявания за него. С оглед на което изцяло неоснователни са релевираните във въззивната жалба на въззивника- ответник доводи за недоказаност на претърпените от ищеца неимуществени вреди, както и за липсата на причинна връзка между тях и повдигнатото обвинение. Неоснователни са и доводите, развити във въззивната жалба на въззивника- ответник, че размерът на обезщетението е определен в нарушение на разпоредбата на чл.52 от ЗЗД, както и че същия е завишен. Първоинстанционният съд е определил размера на присъденото обезщетение за претърпените от ищеца И. Ю. И. неимуществени вреди, като е взел предвид правно релевантните за това обстоятелства, установени по делото, и като е приложил критериите за справедливост по чл.52 от ЗЗД, в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, намерила израз в ППВС № 4/1968 г. и тълкувателно решение /ТР/ № 3/22.04.2005 г., както и в установената, също задължителна практика на ВКС по приложението на чл.52 от ЗЗД, формирана по реда на чл.290 от ГПК, а именно – решение № 3/ 13.02.2012 г. по гр.дело № 637/ 2011 г. на ІІІ-то Г.О. на ВКС, решение № 377/22.06.2010 г. по гр. дело № 1381/2009 г. на ІV-то Г.О. на ВКС и решение № 267/13 от 26.06.2014 г. по гр. дело № 820/2012 г. на ІV-то Г.О. на ВКС. Съгласно тази трайно установена съдебна практика, понятието „справедливост“ по смисъла на чл.52 от ЗЗД не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни, обективно съществуващи при всеки отделен случай обстоятелства, които следва да се вземат предвид от съда при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца. Конкретно при исковете по чл.2, ал.1, т.3/ предишна т.2/ от ЗОДОВ, такива правно релевантни обстоятелства за определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди са: тежестта на повдигнатото обвинение, дали то е за едно или за няколко отделни престъпления, дали ищецът е оправдан по всички обвинения или по част от тях, а по други е осъден; продължителността на наказателното производство, включително дали то е в рамките или надхвърля разумните срокове за провеждането му; вида на взетата мярка за неотклонение, другите наложени на ищеца ограничения в рамките на наказателното производство; както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото наказателно производство. Обезщетението за неимуществени вреди от деликта по чл.2, ал.1 т.3/ предишна т.2/ от ЗОДОВ се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт.
В настоящия случай при определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди съдът съобрази следните обстоятелства: личността на ищеца/ неосъждан/; възрастта му в периода на воденото наказателно производство; продължителността на наказателното производство – около 2 години, която не надхвърля разумния срок за провеждането му, с оглед сложността на делото. Съдът съобразява също така вида и тежестта на инкриминираното деяние- на ищеца е било повдигнато обвинение в извършване на престъпление по чл.198, ал.1, пр.2, вр. чл.18, ал.1 от НК, като по повдигнатото обвинение ищеца е оправдан, тъй като не е осъществил от обективна страна състава на престъплението.
Съдът отчита също начинът, по който като цяло обвинението се е отразило на ищеца И. Ю. И. в емоционален и психологически аспект, установени от показанията на разпитаните по делото свидетели. С оглед изложеното, въззивният съд намира, че за така установените неимуществени вреди и при липса на доказани данни за увреждания, имащи трайни последици за психическото и физическото състояние, които да са в причинна връзка с проведеното наказателно производство, следва да се приеме, че за обезщетяването на ищеца И. Ю. И. са необходими 5000 лв., който размер съответства на характера и степента на търпените болки и страдания, както и на вида на упражнената процесуална принуда. В настоящия случай при определяне на обезщетението, първоинстанционният съд е взел предвид всички обстоятелства, които имат отношение към твърдяните от ищеца неимуществени вреди и уважавайки предявения иск до размер на сумата от 5000 лв. и отхвърляйки същия за разликата до пълния предявен размер от 20000 лв., е постановил решение в съответствие с принципа на справедливостта по смисъла на чл.52 от ЗЗД.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, по следните въпроси: 1.Задължен ли е въззивният съд да изготви собствени мотиви в решението си и може ли да прекрати изцяло към мотивите на първоинстанционния съд, особено когато те са непълни и съдържат неверни факти ?, 2. Длъжен ли е въззивният съд да даде отговор на повдигнатите с въззивната жалба възражения срещу първоинстанционното решение и може ли да разгледа аргументите само на едната страна в процеса, като изцяло пренебрегне въззивната жалба на въззивника – ищец и оплакванията му ?, 3.Задължен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства по делото, както и конкретно, ясно и точно да изложи в решението си върху кои доказателства основава приетата за установена фактическа обстановка, ако първоинстанционният съд е направил грешни фактически и правни изводи ? Във връзка с поставените въпроси се сочи, че липсват мотиви на въззивното решение и, че Градският съд се е отклонил от задължителната практика на ВКС относно приложението на чл.272 ГПК.
Поставя се въпрос по чл.280, ал.1, т.3 ГПК за това дали е проведен справедлив процес и нарушен ли е принципът на равенство на страните, когато въззивният съд в решението си е разгледал аргументите само на едната страна в процеса ?
Поставя се и въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, а именно какъв е начинът за определяне на обезщетението за неимуществени вреди с оглед принципа за справедливост.
Сочи се и практика по въпросите, поставени по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответникът по касационната жалба – Прокуратура на Република България, не заявява становище в настоящото производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба и изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ГПК намира, че жалбата е подадена в законния срок. За да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване съдът взе предвид следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. Изложението не отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Процесуалноправните въпроси в изложението са поставени бланкетно, независимо, че по тях се цитира практика на ВКС по чл.290 ГПК. Споделянето на изводите на първата инстанция не е извършено формално. Освен посочването разпоредбата на чл.272 ГПК Градският съд е извършил обстоен анализ на фактическата обстановка по спора, съобразил се е с показанията на разпитаните пред първата инстанция свидетели, направил свои собствени изводи и е цитирана практика на ВКС по чл.290 ГПК, относима към процесния спор. Твърдяното от касационния жалбоподател обстоятелство, че въззивната инстанция е преписала частично мотивите на районния съд не е основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Съвпадането на определени конкретни изводи на по-висшестоящия съд с изводите на първоинстанционния не представлява порок на съдебния акт.
Относно оплакването на касационния жалбоподател за липса на особена задълбоченост и внимание, същото представлява касационно оплакване, което следва да се разгледа едва, когато въззивното решение бъде допуснато до касационно обжалване.
По въпроса за приложението на чл.52 ЗЗД настоящият състав на ВКС намира, че въздигнатият от цитираната правна норма принцип за справедливост при обезщетяване на неимуществени вреди се определя от обстоятелства, които са различни за всеки отделен случай. В т.11 от ППВС №4/1968 г. Върховната съдебна инстанция е постановила, че при определяне размера на неимуществените вреди следва да се определя като се вземат предвид всички обстоятелства, които обуславят тези вреди, като в мотивите към решенията на съдилищата се посочват конкретно тези обстоятелства, както и значението им за присъдения размер. Постановеното от въззивната инстанция решение се основава на конкретни факти и обстоятелства и е съобразено със законовите разпоредби.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване на въззивно решение №5002/07.7.2017 г. по гр.д.№1634/2017 г. по описа на Софийския градски съд, Гражданско отделение III „В“ състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: