9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 504
София, 31.05.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на тридесети май две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:СТОИЛ СОТИРОВ
ЧЛЕНОВЕ:ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ЗОЯ АТАНАСОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията СТОИЛ СОТИРОВ
гр.дело №1128/2018 година.
Производството е по чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба, вх.№292/09.01.2018 г., подадена от адвокат Н. Г. – процесуален представител на ответника по исковата молба [фирма] – София, против въззивно решение №I-112/29.11.2017 г. по гр.д.№1564/2017 г. по описа на Бургаския окръжен съд, г.о., I-ви въззивен състав.
С обжалваното решение е отменено решение №1180/04.8.2017 г. по гр.д.№1258/2017 г. по описа на Бургаския районен съд, XIII граждански състав, с което са отхвърлени предявените от К. В. Д. от [населено място], кв. Д. Е., против [фирма] – София, обективно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.т.1-3 КТ, и същите са уважени.
Въззивната инстанция е приела, че „Съгласно разпоредбата на чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ, при премахване на определено звено в едно предприятие и дейността, извършвана в него, работодателят разполага с две възможности за прекратяване на трудовите правоотношения с работниците и служителите от това звено. Едната от тях е прекратяване на трудовия договор на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, предложение първо от КТ – “закриване на част от предприятието”, а другата е на основание чл. 328, ал. 1, т. 2, предложение второ от КТ – “съкращаване в щата”. Коя от двете възможности ще използва работодателят е негово право, което не подлежи на съдебен контрол, както не подлежи на съдебен контрол и самото решение на работодателя за премахване на конкретно звено и осъществяваната от него дейност.
Още повече, двете основания по чл. 328, ал. 1, т. 2 от КТ не са взаимоизключващи се, а работодателят може да съкрати щата поради закриване на част от предприятието; възможно е и да закрие част от предприятието и едновременно с това да съкрати щата по отношение на незакритата част.
Независимо от фактическите причини, налагащи прекратяване на трудовото правоотношение, във всеки случай, в тежест на работодателя е, при условията на пълно и главно доказване, да установи конкретното основание на което се позовава. В настоящия случай, в тежест на въззиваемия работодател е доказването на твърдяното от него основание, породило в негова полза право едностранно да прекрати съществуващото трудово правоотношение с въззивницата, а именно – закриване на част от предприятието.
За закриване на част от предприятието може да се говори, когато се преустановява дейността на едно негово обособено звено, така че отпада необходимостта от осъществяването на съответната дейност, което и налага освобождаването на работниците, осъществявали тази дейност. В константната практика на Върховния касационен съд се възприема, че самостоятелни структурни звена са тези, които осъществяват относително самостоятелна дейност и имат относителна управленска самостоятелност в структурата
От представените от работодателя писмени доказателства не може да се достигне до безспорен извод, че разкритите от него екипи към дирекция „Отчитане на измервателни уреди“, към които се е причислявал и процесният екип № 16, притежават необходимата организационна и управленска самостоятелност. От утвърдените от работодателя структури на дирекция „Отчитане на измервателни уреди“ се установява, че по-малко от 1/4 от общия брой на екипите разполагат с по един отговорен отчетник, като всички останали екипи се съставляват от служители, заемащи еднаква длъжност „отчетник на измервателни уреди“, без да се установява йерархична зависимост между тях и съответен техен ръководител от екипа. Що се касае до организацията на дейността на екипите, от приетата от първоинстанционния съд СИЕ по делото и съдържащата се в нея таблица, се установява, че на територията на регион Бургас са действали 15 екипа, а след закриване на екипи № 15, 16, 17 и 18 са останали 11 действащи екипа, като обхвата на района на отчитане е останал непроменен, а дейността, и преди и след закриване на част от екипите, се осъществява, както самостоятелно, така и съвместно от екипите.
Предвид изложеното, за настоящия съд се налага и безспорният извод, че със закриването на екипи №№ 15, 16, 17 и 18, не е прекратена нито дейността, осъществявана от всички екипи в дирекция „Отчитане на измервателни уреди“ при работодателя, нито е отпаднал от отчет района на [населено място] или негови части, вменени за отчитане изключително на закритите екипи. В процесния случай, по-скоро се касае до хипотезата на вътрешно организационно преустройство на предприятието, налагащо реорганизация на дейността, чрез закриване на щатни бройки, която хипотеза е различна от закриване на част от предприятието. При нея дейността продължава да се осъществява, макар и под други организационни форми, докато при закриване на част от предприятието се изисква окончателно преустановяване на определена дейност, осъществявана от обособено звено на съответното предприятие, по начин, че за в бъдеще такава дейност да не се запазва /в този смисъл Решение № 653/ 25.10.2010 г. по гр.д. № 1854/2009 г., ІІІ/.
При горните съображения, настоящият съдебен състав намира направените от първоинстанционния съд изводи за наличие на реално закриване на част от предприятието на работодателя за неправилни. Не е налице реално осъществено закриване на част от предприятието, защото осъществяваната от дирекция „Отчитане на измервателни уреди“ дейност не е окончателно преустановена, нито е отпаднал района на отчитане за [населено място]. Напротив – тя продължава да се осъществява и понастоящем от останалите действащи за район Бургас 11 екипа. Налице е извършено в във въззиваемото дружество – работодател вътрешноорганизационно преустройство, което не е равнозначно на закриване на част от предприятието, поради което и трудовото правоотношение на К.Д. не е могло да бъде прекратено на това основание.
При определени случаи извършеното вътрешноорганизационно преустройство може да бъде съчетано с намаляване на броя на заетите с извършването на съответната дейност лица, който факт се отразява върху съществуващото щатно разписание. Това намаляване може да се дължи както на цялостното премахване на някоя от длъжностите, свързани с осъществяване на дейността, така и с намаляване на щатните бройки предвидените тези длъжности. В първия от посочените случаи работодателят не е задължен да извършва подбор по реда на чл. 329 от КТ, но във втория е задължен да извърши такъв, за да прекрати трудовото правоотношение на съответната част от работниците, заемащи длъжността, за която е налице частично съкращение на щата. При това, както е посочено в решения № 100/05.04.2011 година, постановено по гр. д. № 701/2009 година и № 211/14.08.2011 година, постановено по гр. д. № 2013 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІV, г. о., той е длъжен да извърши подбор при закриването на отделно структурно звено, ако в оставащите структурни звена на предприятието /в същото населено място/ съществуват длъжности за същите или несъществено отличаващи се трудови функции. Липсва задължение за подбор в случаите, когато структурните звена или щатните бройки се намират в различни населени места.
Тъй като заеманата от К. В. Д. длъжност „отчетник на измервателни уреди” продължава да съществува в щатното разписание на дирекция „Отчитане на измервателни уреди“ при работодателя, включително и за район Бургас, работодателят е бил задължен да извърши подбор по чл. 329 от КТ между всички лица, заемащи тази длъжност, като извършването му е абсолютна предпоставка за законосъобразността на извършеното от него прекратяване на трудовото правоотношение на въззивницата. По делото не е спорно, че такъв подбор не е извършен от [фирма], поради което и прекратяването на трудовото правоотношение на К. В. Д., обективирано в заповед № З-176/22.12.2016 г. на управителя на дружеството-работодател е незаконосъобразно.
Незаконосъобразността на уволнението е основание за уважаване както на предявения от К. В. Д. срещу [фирма] иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1 от КТ, а също така и на обусловения от него иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 2 от КТ.
Трудовото правоотношение на К. В. Д. с [фирма] е било прекратено, считано от 01.01.2017 г. От представените пред първата инстанция заверени преписи от трудовата книжка на въззивницата, справка от ТД на НОИ и регистрационна карта при дирекция „Бюро по труда“ към Агенция по заетостта, се установява, че за периода от датата на прекратяване на трудовото й правоотношение до месец юни 2017 г., включително или за претендирания период от шест месеца, Д. е била без работа. Предвид на това на същата се дължи обезщетение по чл. 225, ал. 1 от КТ за периода от 01.01.2017 г. до 30.06.2017 г. Размерът на същото трябва да се определи по реда на чл. 228, ал. 1 от КТ като се вземе предвид полученото от Д. брутно трудово възнаграждение за месеца, предхождащ месеца, в който е възникнало основанието за обезщетението. От събраните по делото доказателства и изготвената експертиза е видно, че това възнаграждение е в размер на 693,60 лева, поради което размерът на обезщетението, което по силата на чл. 225, ал. 1 от КТ се дължи на въззивницата за периода от 01.01.2017 г. до 30.06.2017 г. е 4161,60 лева. Предвид това предявеният от въззивницата иск с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 3 във връзка с чл. 225, ал. 1 от КТ е основателен за периода от 01.01.2017 г. до 30.06.2017 г. и до претендирания размер от 4161,60 лева, съгласно изменение на иска, извършено в открито съдебно заседание от 01.08.2017 г. по гр.д. № 1258/2017 г. по описа на БРС.“
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че обжалваното решение следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като съдът се е произнесъл по следните материалноправни въпроси: 1.Има ли право въззивният съд по собствена преценка и едностранно да променя посоченото в предизвестието и заповедта правно основание, на което работодателят упражнява своето субективно потестативно право на уволнение ?, 2.Има ли право въззивният съд да прави изводи за наличието на посоченото от работодателя в предизвестието и заповедта правно основание за уволнение, като изследва елементи от състава на друго, различно правно основание ?, 3.Има ли право въззивният съд да мотивира своите изводи, като се позовава на практика на ВКС, която е в противоречие в тълкувателни решения на ВКС и на практика на ВКС, които постановяват напълно различно тълкуване ?, 4. Налице ли е правното основание на чл.328, ал.1, т.2 „закриване на част от предприятието“ от Кодекса на труда, при условие, че работодателят закрива едно от няколко „дублиращи се звена“, и по-точно закрива едно или няколко от съществуващите при него идентични по дейност, вид и организационна обособеност звена ?, 5.Налице ли е правното основание по чл.328, ал.1, т.2 „закриване на част от предприятието“ КТ, при условие, че работодателят уволнява всички, включени в закритата част служители и не реализира за в бъдеще от тях дейност чрез създаване на нови звена или чрез създаване на нови длъжности и наемане на нови служители към вече съществуващите звена ?, 6.Налице ли е правното основание чл.328, ал.1, т.2 „закриване на част от предприятието“ КТ при условие, че работодателят уволнява всички, включени в закритата част служители и закрива извършваната от тях дейност или „закриване на част от предприятието“ е налице само при условие работодателят напълно преустановява дейността, чрез уволнение на всички служители и едновременното закриване на всички структури, които реализират идентична дейност ?, 7.Има ли работодателят право да уволнява на основание чл.328, ал.1, т.2 „закриване на част от предприятието“ КТ при условие, че закрива обособено като „самостоятелна структура“ в неговата организационна структура и щатно разписание „звено“ или има право само при условие, че закрива „звено“ с определена йерархична структура, което само реализира дейност „ в рамките на определено населено място“ ?, 8. Има ли работодателят задължение да реализира подбор по реда на чл.329 КТ при условие, че уволнява на правно основание чл.328, ал.1, т.2, хипотеза първа КТ ?
К. жалбоподател се позовава на основанието по чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК, като сочи и представя практика на ВКС, както и на основание чл.280, ал.2 ГПК.
Моли се за допускане на въззивното решение до касационно обжалване.
Ответницата по касационната жалба К. В. Д., посредством процесуалния си представител – адв. Г. К. е депозирала отговор по смисъла на чл.287 ГПК. Претендират се разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, състав на ІV г.о., като разгледа касационната жалба, изложението на основанията за допускане на касационното обжалване по чл.280 ГПК и отговора на ответницата по касация намира, че жалбата е подадена в законния срок. За да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване съдът взе предвид следното:
Въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване, макар че изложението отговаря на приетото с т.1 от ТР №1/19.02.2010 г. по т.д.№1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Поставените в изложението въпроси са относими към обжалвания съдебен акт, но само последният от тях е обвързан с крайния решаващ извод за нарушение от страна на работодателя на правната норма на чл.329 КТ. Във връзка с този извод поставеният въпрос също е относим, но изводът е направен в съответствие с прието с т.1 от ТР №3/16.01.2012 г. по тълк.д.№3/2011 г. на ВКС ОСГК, а именно, че „Преценката на работодателя по чл.329, ал.1 КТ – кой от работниците и служителите има по-висока квалификация и работи по-добре подлежи на съдебен контрол в производството по иск с правно основание чл.344, ал.1, т.1 КТ при упражняването, на който съдът проверява, основават ли се приетите от работодателя оценки по законовите критерии по чл.329, ал.1 КТ на действително притежаваните от работниците и служителите квалификация и ниво на изпълнение на възложената работа.“
В процесния случай при наличие на доказателства за задължителност на подбора и липса на данни за извършването му, въззивната инстанция е приложила точно закона и задължителната практика на ВКС, опредметена в посоченото тълкувателно решение.
Относно наведеното основание по чл.280, ал.2 ГПК настоящият състав на ВКС, IV г.о., намира следното:
По соченото основание за допускане е налице липса на правна аргументация за наличието на това основание. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280 ал.1 т.1 и т.2 във вр. с чл.280 ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК.
В случая обжалваното решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
С оглед изхода от спора касационният жалбоподател следва да заплати на ответницата по касация К. Д. деловодни разноски за настоящата инстанция в размер на 500 лева.
Водим от изложените съображения и на основание чл.288, във връзка с чл.280, ал.1 ГПК, Върховният касационен съд, състав на ІV г.о.,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване на въззивно решение №I-112/29.11.2017 г. по гр.д.№1564/2017 г. по описа на Бургаския окръжен съд, г.о., I-ви въззивен състав.
ОСЪЖДА [фирма] – София, [улица], да заплати на К. В. ДЖИНГАРСКА, ЕГН – [ЕГН], от [населено място], кв. Д.Е., [улица], деловодни разноски в размер на 500/петстотин/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: